„Тези, които знаят – действат, тези, които разбират – обучават”.
Аристотел
На 8 януари, необичаен за сезона слънчев и топъл ден, предизвикано от читателски сигнал посещение в с. Горна Брезница, община Кресна, се увенча с успех… Благодарение на кмета Стоян Йоргов бе разгадана стогодишна тайна. Освен легендата спомените на офицера Константин Попатанасов /1892-1973/ и Михаил Шкартов /1884-1936/ – Солунски окръжен войвода „говореха“ за таен тренировъчен лагер на ВМРО в дебрите на Малешевска планина. В него през 1925 г. били обучавани четите, преди да навлязат в окупираната от сърбите Вардарска Македония. Съпоставяне на релефа с този на стара снимка, даде точната локализация на обекта.
Второ посещение на обекта – на 15 ноември, събота, военен експерт препотвърди местонахождението: североизточно от селото в местността Дренски андак. Следвайки правилото „Място за оборудване на базата се избира по възможност закрита, труднодостъпна местност, където е ограничен достъпът на противника с транспортни средства… далеч от гарнизоните на противника“. Тук спецификата е в изискването за безопасно разстояние от граничните застави /българска и сръбска/. Разстоянието от обекта до българо-македонската граница е 13 км в права линия и 17 км по пътя. Втора отправна точка бе известен на местните жители факт: на стотина метра от лагера в посока селото се намира дървото на обесените /предатели на ВМРО/. Това е вековен чинар /на лат. Platanus/, а не явор, както казват някои.
Точно преди 100 години след съвместно решение на ЦК и ЗП /Задгранично представителство/ на ВМРО лятото на 1925 г.
ОСЕМ ЧЕТИ НАВЛИЗАТ В ОКУПИРАНАТА ОТ СЪРБИТЕ
Вардарска Македония. Целта е да се инспектират каналите на ВМРО и да се проведе заседание на Битолски окръг в Охридско. Организирането на четите и тяхното изпращане до бивака край с. Брезница /от 1971 г. Горна Брезница/ е възложено на Михаил /Мишо/ Шкартов, тогава завеждащ Солунския революционен окръг. Военно-полевото обучение е поверено на офицера от запаса Константин /Коце/ Попатанасов от с. Елешница, Разложко.
Мотивът за акцията: „През юни 1925 г. – пише журналистът на в. „Македония“ Благой Видов – той /ген. Протогеров/ извикал при себе си Солунския окръжен войвода Мишо Шкартов и… /след самокритика на върховисткия си период казва/: „Правейки анализ на целия свой революционен живот, дойдох до заключението, че само Вътрешната организация е имала правилно становище и ето защо аз заставам изцяло на позициите на ВМОРО и намирам, че трябва да се действува вътре, като ЦК трябва да бъде преместен там между местното население. То е вече обезверено и наш дълг е да вдъхнем у него вяра такава, каквато имаше при Гоце, Даме, Пере и Гьорче Петров. Ето защо аз те повиках… да събереш няколко чети… и да заминете в Македония и да установите щаба ни в Кожух планина“.
„Предложението, което ми направи Протогеров – разказва Мишо Шкартов – аз сметнах, че не е само негова идея, а идея на целия ЦК, че за него е осведомен и Иван Михайлов. Ето защо след разговора ми с Ал. Протогеров още на 15 юли събрах няколко чети. Сборен пункт беше около селото Симитли, Горноджумайско. Тук пристигна и ген. Протогеров. Той беше включен в така наречената ревизионна чета, ръководена от неговия секретар – войводата Коце Попатанасов. К. Попатанасов бе военен инструктор на организацията и след като бе произведен войвода, бе му зачислена Радовишка околия. В Симитли се събрахме осем чети с около 100 души четници… След като направихме снимки на цялата сборна чета поотделно… добре екипирани с храна и муниции, потеглихме по определени за всяка чета маршрут… На 21 юли навлезохме в Македония, в красивата Малешевия. Някои от четите достигнаха левия бряг на Вардара, а Стоян Вардарски, като Тиквешки войвода, мина Вардара и се озова в югозападната част на Тиквешията. При придвижването си някои чети бяха открити от сърбите и се наложи да влизат в сражение“.
В контекста на темата изпъква личността на К. Попатанасов: четник, офицер, летец, войвода, военен експерт, дипломат. Роден в 1892 година в разложкото село Елешница, син е на поп Атанас Попгьоргев… Учи в родното си село и прогимназия в Мехомия и Банско, а по-късно в българското педагогическо училище в Сяр.
Знайно е, Първата световна война завършва с национален погром, преобърнал съдбата не само на България, загубила Беломорска Тракия, Струмишко, Западните покрайнини и Южна Добруджа по Ньойския мирен договор.
Тази година се навършват 106 години от подписания на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой договор. Погромът преобръща личната съдба на хиляди достойни български офицери. Ньой 1919-а съсипва българската армия: премахва наборната служба, численият състав не може да надвишава 33 000 души. България няма право на военна академия, военен флот и авиация, а български офицери не могат да се обучават в чужбина. В края на 1924 г. въоръжените ни сили имат числен състав едва 25 520 души“.
Един от най-губещите е К. Попатанасов. След като България е лишена от бойна авиация, е принуден да служи като граничар и едновременно задочно учи право в Софийския университет. В 1920 година постъпва в гражданското въздухоплаване и от 1922 година отново е пилот, през 1923 година е произведен в чин капитан.
Дамян Грозданов, сродник на пилота: „След завършване на войната Константин Попатанасов се завръща в пехотата – в 14-и Македонски пехотен полк, тъй като на България е забранено да има военна авиация. Той решава като граничен офицер да проучи подробно натрапените на България южни и западни граници“.
Перфектното познаване на приграничния и вътрешен релеф ще му бъде от полза по-късно, когато съдбата отново го връща в редиците на ВМРО, наследница на Гоце-Дамевата ВМОРО.
Но да се върнем малко назад. Когато през февруари 1925 г. в с. Сърбиново /дн. Брежани/, Петрички окръг,
СЕ ПРОВЕЖДА ШЕСТИЯ КОНГРЕС НА ВМРО.
Той избира за нов член на ЦК на мястото на убития Тодор Александров амбициозния Иван Михайлов. А на мястото на ликвидирания през 1924 г. предател П. Чаулев – добродушния Георги Попхристов.
Визирайки Шестия конгрес на ВМРО във Сърбиново, Благой Видов отбелязва: „На генерал Протогеров останаха неговите отдели, които ръководеше в предишния ЦК с Тодор Александров. Между отделите, които ръководеше генерал Протогеров, са и следните отдели: шпионажът и контрашпионажът, а така също и стопанският отдел“.
След убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 г. в Пирин планина в организацията настъпва тежка кризисна ситуация. Взаимни подозрения, съмнения спрямо ген. Протогеров, тъй като, когато в Пирин планина е убит Т. Александров, на полянката до него седи генералът, но той е пощаден. Клеветата спрямо генерала: защо Тодор е убит в гръб, а седящият до него Протогеров е пощаден, ще го преследва цял живот!…
В такава свръхсложна ситуация кап. К. Попатанасов получава предложение не от кой да е, а от самия Протогеров. През януари 1925 г. с Попатанасов се свързва водачът на ВМРО Александър Протогеров и го моли да се отдаде на революционна дейност. На 1 май 1925 година Попатанасов се уволнява от армията и става войвода на ВМРО“.
Д. Грозданов: „Междувременно през януари 1925 г. при капитан Попатанасов идват двама пратеници – председателят и секретарят на Солунския окръжен революционен комитет на ВМРО. Те са изпратени от члена ЦК на ВМРО генерал Александър Протогеров. Съобщават му, че са пратени от генерал Протогеров, защото на генерала е необходим секретар адютант, боеви офицер, който да формира ревизионна чета, с която да се влезе и в Македония за проверка на силите и организиране на тайни революционни комитети“.
Ето как уволненият капитан описва срещата с пратениците на Протогеров: „На 2 март 1925 г. гостуваха в моята квартира в околността на София двама българи – македонски деятели – бай Мишо /Шкартов/ и Васката: председателят и секретарят на Солунския окръжен революционен комитет на ВМРО. Водихме дълг разговор, който… може да се резюмира, както следва: „Традиционната наследница на борческия български възрожденски капитал – ВМРО, е застрашена от самоунищожение. Днес с името на организацията се кичат тилови апартаментаджийски влъхви, агент-провокатори, шпицкоманди, министерски гавази-пазванти и тайни заптиета в България. Организацията се счита вътрешна – но животува предимно навън от територията на заробена Македония – из софийско-петричките кръчми. Тя е македонска, но дейността й е вън от Македония. Тя е революционна, но без наличие на апостоли революционери. Тя е организация без пътеводна звезда – дезорганизирана. От старата бойка мъченица е останал необезценен само едрият й печат. Членът на Централния комитет на ВМРО Александър Протогеров, зад чийто гръб продължават продажничествата и злодеянията, настоява Вътрешната организация да се освободи от всички паразити и престъпници, нахлули по разни пътища и пътечки в нейните редове. Той апелира за апостоли-революционери. Отдавна е време да се сложи край на чуждите наемничества в тила. Освен това следва да се побърза с опресняването на кадъра с нови и подбрани сили и демобилизира стария износен четнически институт“.
Излагайки горните аргументи, неочакваните гости изтъкват: „Ето затова старият охридчанин генерал Протогеров апелира за апостоли и счита, че е крайно време да сложим край на наемничеството в тила“. Следва директен въпрос към Попатанасов: „Бихте ли желали да ни помогнете? Генералът Ви познава от пехотата и се спира на Вас. Македония Ви моли!“. Капитанът приема: „На следния ден, трети март 1925 г. – четем в спомените – получих открития лист №008 за членуването ми във ВМРО“.
В мемоарен труд „Тъй отмина мойто време. 1923-1938 г.“ К. Попатанасов пише, че срещата с генерала става на 1 май 1925 г.
Дамян Грозданов: „Веднага след уволнението от войската капитан Попатанасов постъпва в организацията на Македония. Става адютант и секретар на генерал Протогеров. Образува една малка чета от 7 души – верна дружина – и навлизат в Македония… Три години той броди по градове, села и чукари в Македония, за да брани българското от гръцките андарти и сръбската жандармерия“.
К. Попатанасов обаче е далеч нещо повече. Той се налага като неоспорим експерт. И като такъв става главен военен инструктор на четите на ВМРО, влизащи във Вардарска и Егейска Македония. В качеството на инструктор по военната част капитан Попатанасов подготвя, разбира се, не всички чети преди тяхното заминаване за вътрешността. Четите, които изпраща членът на ЦК Ив. Михайлов към Скопския революционен окръг, не приемат предложеното им военно обучение, както това правят четите на другите двама членове на ЦК – Ал. Протогеров и Георги Попхристов. Т.е. от Серския, Солунския, Струмишкия и Битолски окръзи.
Свидетелства адютант-секретарят: „Полигонът ни бе село Брезница, близо до сръбската граница. Обучавах ги на стрелба с пушки и револвери, хвърляне и възпламеняване на бомби и пр. Предавах им за направата и зареждането на адски машини с часовници и фитили. Учих ги как да подслушват телефонните разговори на противника, т.е. на „вражите съобщителни мрежи чрез използване на една слушалка и земната индукция“.
Инструкторът почва с първото, най-важно правило: „Никой не може да открие огън и да почне бой преди да пропее куршумът на войводата. Всеки, който наруши тая безусловна повеля, се самоосъжда на моментален разстрел. Изключва се от тая забрана само ръкопашния бой с нож и боят за пробив при обкръжение“.
Експертът налага непознат преди начин на придвижване. Обяснява на войводите с малък или без боен опит: „Установява се постоянен строй на четата: всекъде и всекога, четата се бори, движи, почива и спи във формата на един кристализиран РОМБОИДЕН строй. Ромбоид, който да позволява моментално насочване и масиране на огъня. Строй, който да представлява едновременно отбранителен фронт – позиция на всички посоки. Фронт – построение за моментално начало на атаката по всички направления“.
През юли 1925 г., съдейки по спомените на капитан Попатанасов, той и ген. Протогеров поемат с автомобил към Горна Джумая /днес Благоевград/. Пише как през „горещ юлски ден“ той с генерала и синият автомобил на Арсо пожарникаря тръгват на юг и стигат „по пътя до вододела Струма-Искър при оброчището над село Владая“.
На път за Горна Джумая автомобилът спира край шосето на „една дълга сенчеста ливада, където ги чакат високопоставени функционери. Тук, на ливадата, се провежда вече уречено съвместно заседание на ЦК и ЗП на ВМРО. Тук „войната срещу враговете на Македония” е препотвърдена и обявена. Счита се за необходимо даването на личен пример. Подразбира се, че и тримата членове на ЦК /ген. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов/ са решили да навлязат в Сръбско и Гръцко начело на четите на поверените им революционни окръзи.
Г. Попхристов: завежда Битолския революционен окръг.
Ал. Протогеров: Солунския, Серския, Струмишкия окръзи.
Ив. Михайлов: Скопския и Петричкия.
Всички се насочат към своите райони, където ги очакват на сборни пунктове войводите на районните чети. Да, но
НЕ ВСИЧКИ ОТИВАТ В СВОИТЕ ОКРЪЗИ.
К. Попатанасов: „Дадено е нареждане всички войводи да се съберат и подтегнат четите си и да се отправят за революционните си околии в Македония. Придружавам генерала до различните изходни пунктове. Завеждащият Скопския революционен окръг, най-младият член на ЦК – Михайлов Иван, бе избързал да изпрати повечето околийски чети в окръга му“.
В бивака край с. Брезница в Малешевията между, от една страна, военният инструктор на ВМРО К. Попатанасов, и от друга – двамата членове на ЦК /Протогеров и Михайлов/ и войводите – се провежда откровен, принципен разговор досежно подготовката и годността на четите за продължителна дейност във Вардарска Македония.
К. Попатанасов: „Вечерта около големия още тилови комитски огън обяснявам пред войводи и двамата /третият – Георги Попвасилев вече е заминал към Вардара – бел. Н.С./ членове на ЦК – Протогеров и Михайлов, абсолютната необходимост да се отложи заминаването на тия чети поне с една седмица, за да им предам в съкратен курс елементите на боя в обкръжение. Изключая Протогеров, другите смятат, че те всичко разбират и знаят и не се съгласяват. Изпратихме ги до границата следната нощ“.
К. Попатанасов привежда данни, разкриващи причините за провала на някои чети във Вардарска Македония. Споменава войводата Величко Велянов, който с четата си се завръща бързо. Не толкоз страх, колкото поради неподсигурена ятаческа и куриерска мрежа.
Други две чети – на Станчев и Пашата – се провалят. За тяхната съдба К. Попатанасов пише: „Минали благополучно Вардара и разделяйки се, те поели горските пътеки към околиите си. На втория ден те биват открити. Станчев загива в бой с целата си чета. Пашата бива убит в първата среща с врага. Четата му е пленена, разкарвана за присмех и избита“.
Преди да навлезе във Вардарско, ревизионната чета плюс Протогеров за няколко дни са в Неврокопско. На връщане в бивака край Брезница ги чакат Битолските чети. „С тях заминават – пише К. Попатанасов – членът на ЦК Г. Попхристов и окръжният комитет с дългомустакатия старец дедо Алеко… Отидохме да се изпратим с Битолските чети. Те трябваше да минат границата при /връх/ Тумба на Беласица. Маневрирайки по протежението на гръцко-сръбската граница, те следваше да пристигнат в районите си“.
Да напомним: през 20-те години от 170-хилядната армия на Кралството на сърбите, хърватите и словените 55 000 войници и офицери са дислоцирани в окупирана Вардарска Македония плюс хилядите полицейски сили и контрачети, водени от национални предатели.
К. Попатанасов търси по-дълбинна причина за станалото с Прилепската и Велешката чети. Бл. Видов привежда епизод с трагичния изход на четите, възглавени от Пашата и Станчев, за което секретарят на Протогеров подозира Ив. Михайлов. Четите, по негови думи, „били издадени от югославското военно аташе в София Джорджевич”. Аташето е признал публично, че знаел предварително имената на тия, които ще заминат с четите и техния маршрут. „Явно имало е предателство, а кой може да бъде предателят? Само Иван Михайлов“.
В гореказаното обаче има грешка. В имената. Анонимният донос за маршрута на четите, според К. Попатанасов, постъпва при военния аташе в София. Но от 30 април 1924 до 18 април 1927 г. сръбски военен аташе е полковник Драгослав С. Милкович, а не Джорджевич. Последният е резидент на разузнавателната служба към югославското МВР.
ТАЗИ ВАЖНА КОРЕКЦИЯ ДЪЛЖИМ
на фундаменталното изследване на дипломата Кирил Тодоров /„Разузнаванията на Кралска Югославия срещу България и ВМРО /1920-1941/ – Благоевград, РИК „Ирин-Пирин“, 2021 г./
К. Тодоров: „Разузнавателна служба към МВР е „Оделенье за државну заштиту“ /ОДЗ/. В него с България е ангажиран Четвърти отсек, първи подотсек, наречен „Бугарска пропаганда“… В нашата страна разузнавателната работа по линия на ОДЗ се ръководи от резидента Цветан /Цека/ Джорджевич, официално секретар в легацията и консул от 1923 до 1930 г. Той получава директиви и нареждания освен от Четвърти отсек, още и лично от Жика Лазич, с когото е в много близки отношения и постоянна връзка. Лазич е ръководител на отдел „Обществена безопасност“ /Държавна сигурност – б.а./ към Министерството на вътрешните работи, който извършва контраразузнавателна дейност в кралството и е в непрекъснат контакт с ОДЗ и следи разузнавателната дейност в България…
Засягайки дейността на разузнавателните служби на КСХС през 1923-1925 г. от позициите на консулствата трябва да обърнем внимание и на дейността на консула в София Цв. Джорджевич, резидент на ОДЗ… През трите години – 1923, 1924 и 1925, той почти не е наблюдаван, следен и контролиран от българската полиция, защото през този период нейните контраразузнавателни органи са все още организационно неизградени и слабо функциониращи…“.
К. Тодоров цитира справка на Царската държавна сигурност: „Справка №1 /от 22.10.1943 г./: „Джорджевич е роден в гр. Лесковац, Сърбия, бивш сръбски консул в София, сръбски поданик, жив, Белград… През 1924 г. получава назначение сръбски консул в София. След като поема новия си пост, той влиза във връзка с някои от недоволните хора на ВМРО, като на някои от тях е давал крупни суми, за да работят за разцеплението и унищожаването на Организацията… Той се смята като един от хората, които имат най-голям дял за разцеплението на ВМРО… Джорджевич е бил ръководител на сръбското разузнаване в България, за която цел са му били дадени няколко десетки милиона лева годишно“.
Авторът намира потвърждение на горните данни в труд на сръбският учен Срджан Мичич: „Цветан Джорджевич… бил е задължен да проследява работата на македонстващите, държавната политика на България и други работи. Македонските кръгове са започнали да се съмняват в действителната му дейност през 1928 г., когато в своите вестници са започнали да съобщават, че той е свързан с разузнавателната работа спрямо ВМРО. Българските държавни органи са доказали неговата истинска дейност през пролетта на 1930 год., когато е преместен на работа в МВР. Бил е два пъти началник на Отделението за държавна защита в началото и края на 30-те години… Пенсиониран е през 1939 г.“ /Мичич, Срджан Б., Балкански и Подунавски концепт югословенске спольне политике /1925-1938/. Докторска дисертация, Београд, 2017, с. 265/.
Горните данни хвърлят съмнение върху казаното от К. Попатанасов за „вина“ на Иван Михайлов. Твърдението, че предателската информация е предадена на военен аташе по име Джорджевич вместо Драгослав Милкович е странно. Приведените по-горе данни от К. Тодоров категорично доказват – за рушителната дейност на Джорджевич – царската държавна сигурност и разузнаването на ВМРО се досещат едва към 1928-1930 г.
Има трета важна причина за неуспеха на четническата акция. К. Попатанасов: „Обсъждайки положението на каналите и ятаците във вътрешността, впечатлението ни бе, че те вече не са сигурни вследствие многото събития, станали в България: Деветоюнският преврат, Септемврийското въстание, убийството на Тодор Александров, Горноджумайските събития и пр. Всички тези събития в България се отразиха крайно неблагоприятно върху членската маса в Македония, особено всред ятаците и куриерите, които почнаха да отказват приемането на чети, искайки да им се изяснят причините за масовите убийства на македонски революционери“.
„Когато говорехме по този въпрос с Петър Станчев и Пашата – разкрива пред Бл. Видов секретарят на Протогеров – те ни заявиха, че Иван Михайлов обещал да укрепи яташкия и куриерския институт, като лично ги придружи с чета поне до Вардара. Аз не повярвах това, че Иван Михайлов ще влезе вътре; но все пак им казах, че след тия събития в България не е удобно Иван Михайлов да се яви в Македония. А те ми отвърнаха, че точно това било желанието на Михайлов – да изясни пред местните ръководители на ВМРО причините, които предизвикали тия събития. Разбира се, всички тези обещания на Иван Михайлов бяха празна приказка, която се потвърди с курдисаната игра, че срещата с чужди гости попречила да замине той с четите на Пашата и Станчева…“.
Четвъртата и най-важна причина за неуспеха на комбинираната четническа акция е КАДРОВАТА. Липсата на способни войводи. И тук изпъква „приносът“ на Ив. Михайлов. Последователно, през юни и август 1925 г., ликвидира най-способните войводи – Панчо Михайлов и Бърльо, наклеветени за неизвършени престъпления.
УБИЙСТВОТО НА ПАНЧО МИХАЙЛОВ
Благой Видов: „Макар военните да бяха му дали пълна свобода на действие, очевидно Иван Михайлов не бе спокоен. На пътя му стоеше големият революционер, който го превишаваше във всяко отношение – това бе неговият съгражданин войводата. Прославеният революционер, участвувал в редица сражения срещу сръбски войски и потери в Македония. Славата на Панчо Михайлов се носеше за сражението му в Калиманци, където сърбите бяха хвърлили три полка срещу четата на Панчо Михайлов, която наброяваше само 200 души, всички вербувани от вътрешността на Македония. Панчо Михайлов беше се и прославил и като организатор за превземането на град Кюстендил през време на режима на Стамболийски…
Естествено, от такъв човек с такива качества Иван Михайлов се плашеше, че може да го засенчи. Толкова повече, че той нямаше никакви връзки с Македония. Макар и член на ЦК, кракът му не беше стъпвал в Македония. А Панчо Михайлов, обратно, много пъти беше влизал и престоявал с чети в Македония. А това му носеше престиж всред македонските среди…“.
Неизбежното настъпва през лятото.
Б. Видов: „И наистина на 15 юни 1925 г. Панчо Михайлов бе прострелян на ул. „Витоша“, ъгъла „Гладстон“. Убийците са били трима и стреляли в упор. Панчо паднал по очи. Смъртта настъпила веднага. Убийците, необезпокоявани от никого, се оттеглили към ул. „Патриарх Евтимий“. После се разбра, че убийците са били Джузданов, Атанас Калчев и Миле Кучкара. На сутринта софийските вестници поместиха съобщение за убийството на Панчо Михайлов с едри заглавия: „Екзекуцията на Панчо Михайлов изпълнена“. Очевидно това е било наредено до редакциите, които навремето поместваха с най-голяма точност комюникетата на ВМРО…
Панчо Михайлов бе най-любимият човек на Тодор Александров и обратното: Панчовата любов към Тодора стигаше до сляпо подчинение. Тази взаимна обич на Тодор Александров и Панчо Михайлов бе известна добре на Иван Михайлов.
През август той /Ив. Миахйлов/ убива и прочутия Бърльо войвода „заради разбойничеството му“ /измислено оправдание/.
Но да се върнем на нашата Малешевска тема.
Ден-два по-късно пак на Сливова кория /тур. малка гора – бел. Н.С./ край Симитли се събират четири чети. На бивака полигон край с. Брезница /Светиврачко/ се събират четири поделения. Тук до деня на тръгването те били обучавани от военния инструктор на ВМРО.
Преди да потегли ревизионната чета към Вардара, ден-два по-рано, „с генерала – си спомня К. Попатанасов – сме в югоизточния ъгъл /на Пиринска Македония, Неврокопско – бел. Н.С./ да проверим положението по фронта Места-Струма. На следния ден се отправихме за нашия изходен пункт /бивака край Брезница/. Там ни чакаха следните поделения /чети/: Тетовското на Цилко войвода, Кичевското на Ходжата, Тиквешкото на Калчо, Радовишката и Малешевската куриерски групи и щаба на Солунския революционен окръг… Няколко дена подтегам и проверявам хората… Правя бойно обучение на всички“.
Коце Попатанасов е водач на Ревизионната чета, която през август 1925 година навлиза през Малешевската планина във Вардарска Македония. Това е
ПОСЛЕДНО ВЛИЗАНЕ НА ГЕНЕРАЛ ПРОТОГЕРОВ
в окупираната от сърбите Вардарска Македония.
Мишо Шкартов: „Когато ревизионната чета, ръководена от Коце Попатанасов, навлезла в Радовишката околия, генерал Протогеров се разболял. Някои от другарите – войводи, предложили той да се върне обратно в България. Но връщането не е било така лесно. Като стар човек не е могъл да се движи пеш и затова налагало се да се носи на ръце и то през твърде опасни места, където могат да бъдат разкрити от сръбските потери. Войводите решили Протогеров да бъде върнат обратно в Радовишката чета, ръководена от Коце Попатанасов.
На 8 август четата на Попатанасов заедно с генерал Протогеров поема пътя за българската граница. Болният е бил качен на кон, зает от влашките овчарски колиби. На места Протогеров е бил носен на ръце от другарите си. Един ден при силна температура, Протогеров се силно разчувствувал и казал на войводата Попатанасов: „Ако умра тука, отрежи ми главата, за да не ме познаят сърбите, а след това я изпрати в Охрид да бъде там погребана“.
И така, след няколко дена мъчително пътуване из непроходими местности, четата заедно с генерал Протогеров пристигнала на 16 август на българска територия“.
Бл. Видов: „Заминаването на генерал Протогеров за България понижило твърде много морала на четите, които останали в Македония. Големият ентусиазъм скоро се изпарил. Нещо повече – не им се щяло да минат Вардара. За още по-голямо понижение на морала помагало обстоятелството, че от Неготино съобщили, че не ще могат да приемат четите, защото цяла дивизия сръбска войска е плъзнала из Тиквешията и преследва всяко движение на съмнителни групи. При това положение повечето от четите се завърнали в България“.
Димитър Тюлеков: „Анализът на Ив. Михайлов от края на 1925 г. подсилва неговата убеденост за преобразуването на ВМРО в боеспособна професионална формация. Той не цели просто разтурянето на четите, които имат да изпълняват апостолски, агитационно-организаторски задачи, а създаването на бойни единици от десет души, способни при нужда да се обособят в две самостоятелно действащи отделения, „петорки“. Добре въоръжените и екипирани малки групи, чийто състав е подстриган, обръснат, с облекло не будещо подозрение, най-ефективно може да разстройва плановете на сръбското „сдружение против българските комити“, на специалните жандармерийски части…“.
Провалът на лятното навлизане на чети от Царство България в окупираната от Кралство Югославия част от Македония бил отличен повод и мотив на Ив. Михайлов да предложи нова тактика срещу Белград: вместо чети – конспиративна организация на серия атентати срещу видни личности /генерали, прокурори, съдии и др./, олицетворяващи сръбския окупационен режим. Така Ив. Михайлов влиза в своята стихия, за което притежавал несъмнени големи качества. Нито той, нито други видни функционери на ВМРО /изключая ген. Протогеров/ не подозират, че тези инак заслужени атентати ще ликвидират кредита на доверие в чужбина към ВМРО, особено в Лондон.
Последващият период /1926-1928 г./ се характеризира с нарастващо напрежение между Иван Михайлов и ген. Протогеров, и приключва с физическото му отстраняване /7 юли 1928 г./ за радост на Белград и Атина. Братоубийствата продължават чак до есента на 1933 г., когато на 19 май 1934 просръбски военен преврат разтуря не само организацията, но и заплашва съществуването на българската държава…
