Селска идилия! В Горно Лешко адаптираха успешно прочутия смилянски боб в ненадмината градина на Цуреви

От шарения боб в семейство Цуреви тръгна приказката – баба Санда, която гони 90-ия си рожден ден, ронеше необикновено едрата за Горно Лешко земеделска култура. Гледах как от кокалестите ръце на жената падат зърната, греещи в различни цветове и нанизващи живописна картина. „Какъв е този шарен боб? За първи път виждам такъв!” – полюбопитствах. Баба Санда Цурева въздъхна: „Мани, от сабале го рона”. Дъщеря й Лозена Христова пояснява: „Такова си е семето. Отгледахме го на притки. Взех малко от Пепи Велков, за да го подведем за семе. Догодина ще имаме достатъчно, за да садим. Много е сладък и бързо се вари”. По-късно потърсих Петър Велков и го попитах какво е това чудо. „Смилянски боб” – осведоми ме съседът Петре. Взел го от сестра си, която го получила от приятелка от по-далечен край на България.

И така, Горно Лешко вече се сдоби с прославения смилянски боб. Славата му се простира в цяла България и в чужбина. Расте в горното поречие на Арда, местните хора го наричат фасульовица и приготвят от него приказни гозби, а на Фестивала на смилянския боб разливат казани с бобена чобра, с която хранят многобройните гости.

Не е случайно, че смилянски боб попада в ръцете на Цуревци, известни с голямото си трудолюбие и със зеленчуковата си градина, в която влагат завидни грижи и непрестанно я обогатяват с нови насаждения. Тодор Цурев разкрива: „Ние не сме богат род. От малки сме научени да работим”. Кака Лозена пояснява, че и двамата й родители са били неуморни, бащата пасял овце и кози към ТКЗС-то, баба Санда му помагала. Семейството отглеждало и 6-7 декара тютюн. Силната трудова жилка идва от бащата на техния баща – дядо Санде. „Той единствен в селото имаше часовник – отбелязва Лозена. – Вареше най-хубавата ракия. Скопяваше прасета, само той го можеше в селото”. Не по-малко работен и находчив бил и другият дядо – Георги. Той си харесал невеста от Добринище, когато отишъл със сватове да я иска, занесъл като дар прасе. Та какво друго може да донесе по-силно задоволство и радост сред хората от Разложката котловина от едно хубаво гуде!

Родът Цуревци далеч не е незабележим, махала Цуревци е една от най-старите в Лешко. Описал я е още акад. Антон Попстоилов. В края на 19 век е имала 10 къщи, които обитавали „60 души жители”. В детството на Лозена, Тошко и Ванчо в махала Цуреви е имало само три къщи. Наследниците са се разпръснали из близки и далечни селища – имат роднини в Падеш, Благоевград, Шумен, в Скопие, Делчево и съседното село Град в Северна Македония. От коляното на рода е известният зъболекар в Делчево д-р Душко Атанасов, когото освен родата от Лешко посещават и други благоевградчани, за да лекуват зъби.

Стопанството най-вече ръководи твърдата кака Лозена, наследила не с лекота поста от властната баба Санда, която не се предава и непрестанно надзирава, съветва, ръчка домочадието кога как и какво да прави.

Лозена разказва как е добила необичайното си име, напълно паснало на нрава й. „Имало е някога в Бойчовци, Логодажко землище, някоя Лозенка. И кумо си харесал името й. А може и да си е падал по нея” – сме се Лозена Христова. Родена е в Горно Лешко, учи в селото и завършва Техникума по хранително-вкусова промишленост в Кюстендил. Работи към РПК като сервитьор в сладкарница „Строител”, после и в някогашната дървообработваща фабрика ДИП „Димо Хаджидимов”. Отдава 14 години на завода за съобщителни централи ЗСТ и още толкова на Хлебозавода, откъдето се пенсионира. През 1974 г. се омъжва в Благоевград, но остава вдовица с двете си малки деца Благой и Емил, които отглежда с любовта и грижите на орлица. „Но никога не съм прекъсвала връзката с Лешко – признава Лозена. – Идвах да помагам на родителите си”. А когато привършва професионалните си ангажименти в града, заживява повече на село, за да поддържа градината и да наглежда баба Санда.

Приятелят на Лозена – Спас Янков, който произхожда от Селище, но живее в Благоевград, идва често в Лешко, той също е пословично трудолюбив и се включва във всички дейности на семейното стопанство.

Тодор Цурев учи 6 години в Лешко. В града завършва Техникум по сградостроителсто. Той е един от основоположниците на Домостроителния комбинат, който с панелите си, за добро или лошо, изгради новия Благоевград. „Тогава бяхме десетина човека, от които 5-има работници. Шеф беше Цървен Кольо /Никола Тодоров – б. а./, имало е техническа секретарка, командировани били и трима специалисти от Съветския съюз. Когато Домостроителният комбинат се разраснал, Тошко преминал на работа в предприятието за механизация и автотранспорт РМА. Завършил трудовата си кариера като миньор в мина „Брежани”, където оставил 12 години. После и той се върнал в Лешко. През 1990 г. починал баща им, тогава Тошко се установил за постоянно в старата им къща. Но запретнал ръкави, вдигнал и нова, която сега обитава. В нея отсядат и синовете на Лозена – Емил, който е силно привързан към селото, владее много занаяти и е ценен помощник на големите, а по-рядко идва Благой, пуснал трайни корени в Благоевград, работи на тежка машина по магистрала „Струма” и предпочита да прекарва почивните си дни и отпуски със съпругата Таня в пътешествия из България.

За вуйчо Тошко пенсията и грижите по градините в Лешко не били достатъчни, кипящата му енергия и желанието да добие по-висок личен и семеен стандарт го отвеждат през 2001 г. в Италия. Там бързо разпознават добрия работник и лесно си намира работа. Труди се в строителството, в земеделието, в туризма. Живее на квартира, хазаите разбират, че късметът ги е срещнал с честен и всеотдаен човек от България, и му поверяват да се грижи за двора на къщата, срещу което Тошко плаща нищожен наем. Италианци се надпреварвали да го наемат, защото знаели, че той ще свърши работата навреме и качествено. Когато се завръща в България, редовно носи от Италия редки семена за градината в Лешко, най-вече от красиви цветя, които кака Лозена сади с любов, и сега, в края на лятото, дворът на Цуревци е райско кътче.

Но животът не е низ от труд и радости, а крие опасните си капани. В чуждата страна Тошко получава инсулт, за щастие не така тежък. Не дочаква да натрупа 10-те години стаж за пенсия, но я получава като трудоустроен. Днес получава две пенсии, не най-високите, но достатъчни – миньорска и италианска. От няколко години притежава хубаво жилище в Благоевград и така за него мостът град-село е по-надежден и по-богат.

Дома посещаваше и отдаваше своята синовна лепта и третото чедо на баба Санда – Иван Цурев, който преди 15 години трагично се спомина. Оттогава старата жена се покри в черно и до ден-днешен не го е сваляла, явно ще го носи докрай. Тогава тя изостави и козите, с които шеташе из околните ридове, и живеейки с болежките на вързрастта си и с неумиращия дълг да наглежда делата на семейството, продължава дните си.

Зеленчуковата градина в двора на Цуревци е най-важният дял в живота на семейството. Доскоро имаха и голяма овощна градина, която поглъщаше повече усилия, отколкото даваше  плод, и я изкорениха. На нейно място насадиха зеленчуци, бостан и смилянски боб. Нещо роди добра реколта, друго – по-оскъдна, а бостанът направо погина. „Три пъти го присаждам – твърди Тошко Цурев – и не биде. В началото го мореше сушата, после се изсипаха големите дъждове”. Но новото отроче – смилянският боб, е намерил добра почва, влага и слънце и ако следващите пролет и лято са благоприятни, ще има добра родитба.

Новата градина се пука по шевовете от зреещи тикви. Но Лозена не е особено доволна. „Не ги яде прасето. Какво ще ги правим, трябва да ги продаваме”. Затова пък дворната градина, разпростряла се между старата и новата къща на Цуревци, процъфтява под грижите основно на Лозена, но и на мъжете, под вездесъщия поглед на баба Санда. Има всичко – домати, крастави, тиквички, кромид, чесън, праз, моркови, люти и „благи” чушки, много и различни подправки. Родили са и ябълките и крушите.

Поройните дъждове, донесли и градушка, нанесоха щети на лозниците, но Тошко се е погрижил да ги сведе до минимум. „Прочистих ударените и изгнили гроздове. Ще има за вино и ракия”. Стопаните са приготвили бидоните, горещият и сух септември ще ускорви зреенето и скоро ще захванат гроздобера. Тошко доуточнява: „Имаме подбрани сортове грозде, които вървят добре на лещанския климат”.

Междувременно бригада от Тошко, Лозена и Спас Янков извадиха картофите, може да се досещаме каква сладост носят те, отгледани в по-силна от иначе не така плодородната лещанска земя. Ще стигнат за зимата, ще има и за племенниците и внуците, а нещо и ще продадат на близки хора.

Едно от новите земеделски начинания на Тошко е новата градина с ягоди, които отглежда под найлон. Някои от сортовете е донесъл от Италия, другите са български и всички са целогодишни. Стопанинът посреща с умерено чувство първата реколта. „А бе имаше, ама не е това, което очаквах”.  И ме води, за да се уверя с очите си. „Виж каква хубава шума развиха, а плодът е малко. Непрекъснато ги наглеждам, плевя ги, но е слабо”.

Питам Лозена каква е тайната в нейното изкуство да отглежда добри и достатъчно зеленчуци. „Много важно е семето, от мое семе си отглеждам чушки и домати. Една година всички домати се скапаха. Пръскаме с естествени разтвори, предимно от коприва и орехова шума”. Излишно е да уточнявам колко оране, копане, плевене извършва сплотеното семейство, за да обогати  насъщния с чисти и вкусни плодове и зеленчуци. Лозена Цурева философски обобщава: „Полагаме много грижи, но какво дойде отгоре. Бог даде, Бог вземе”.

Някога Цуревци са гледали крава, овце, кози, кокошки… Днес обичайно се грижат за кокошки и прасе, което около Коледа събира родници и приятели на маса. Семейството има много празници, но най-почитан е Тодоровден, когато всички се грижат Тодор Цурев да отпразнува именния си ден по най-добър начин. Някога, разказва баба Санда, в Горно Лешко Тодоровден се е чествал от всички в многолюдното село. Събирали се край останките на страр параклис, най-вероятно носещ името на Св. Тодор. И всичко преминавало, както си му е обичаят – жените носели обредните питки, захранвали за здраве конете, ритали се, веселили се. Навярно е имало и кушия, днес няма надбягване с коне. Но доскоро Тошко яхваше ездитно добиче, за да почете, както подобава, този голям пролетен празник.

Започнахме със смилянския боб, почетен със словна марка, сиреч състояща се изключително от думи или букви и цифри. От тази година, пренесен от Петър Велков в Горно Лешко, безспорно е попаднал на добри стопани – трудолюбивото, неуморно и задружно семейство Цуреви, за което бе задължително да разкажем нещо повече. А догодина ще чакаме гозби от смилянски боб, които изкусната готвачка Лозена ще готви.

ВЛАДО КАПЕРСКИ