„Ние сме обикновено семейство, какво да разказваме…”,така започва разговорът с Весела и Христо Динови, които познавам отдавна и които в един момент от живота си се бяха заселили да живеят постоянно в курортната местност Бодрост в своята вила „Делутка”. Сега заради по-напредналата възраст зимата слизат в Благоевград, а лятото до късна есен са сред природата, където посрещат и изпращат любимите си хора. Тук се чувстват не в есента, а в пролетта на живота си.
Ние всички сме обикновени хора, но всеки един от нас носи нещо индивидуално, което го прави единствен и което може да предаде като опит и вдъхновение и на другите!
Христо Динов е роден в Благоевград на 17 февруари 1944 година. Дядо му Ичко Динов Рамаданов по бащина линия е от с. Стояково, Гевгелийско, във Вардарска Македония. Имал е четирима синове и една дъщеря. Преселва се с децата си в Горна Джумая през 1912-1913 година по време на Балканските войни, защото съпругата му умира в Македония.
„В града ни го знаят като касапина”, споделя Христо. „Създава касапско дружество и в Горна Джумая. Той беше едър човек, около 160 килограма. Покрай него и баща ми Иван става касапин. С майка ми Райна се запознават в Горна Джумая, където нейният баща е имал грънчарска работилница срещу днешната стоматология. Над работилницата е била и къщата му. Майка е била непълнолетна, когато татко Иван я харесал и е трябвало да излъже с някоя година, за да й поправят кръщелното и да може да се омъжи за него.
„Той я гледал като дете, докато роди ”, добавя съпругата на Христо Весела, „защото била само на 16 и все още си играела с децата, но той много я харесвал. Това ми е разказвала сестрата на Христо Ева”.
Ичко и Райна имат три деца – Евелина, Калина и Христо. Калина умира при раждането на третото си дете – Райна.
Преди години и аз се срещнах с най-голямата сестра на Христо – Евелина Астинова, която вече не е между нас, но тогава също ми разказваше за дядо им Ичко, който седял на два стола и го беше запомнила с книга в ръка. Казвал й: „Ти докато си на училище, яз ке я свършам”. Бил е секретар на един от македонските четници. Когато са бягали от Македония, се преоблякъл като жена, с руси коси, с начервени бузи и с гердан от пендари на шията, които му взели граничарите. „Дошли в Горна Джумая и почнали от половин стотинка”, разказваше Ева. Тя, заедно със сестра си Калина и брат си Христо са израснали заедно с Любомир Шарланджиев – известният ни кинорежисьор, който е роден в Горна Джумая през 1931 г. и който искал Ева да му казва батко. С него са първи братовчеди. Техният баща Иван и майката на Любчо – Мария, са брат и сестра. Любчо е бил 6-ото дете в семейството на Марика, което оцелява, защото всички преди него не успяват да се родят живи. Затова е приемал Ева, сестра й и брат й за най-близки.
Христо разказва: „Любчо беше в компания със сестра ми Ева, със Славчо Ичков, а аз бях малък и малко неща си спомням с него. Славчо свиреше на китара, пееха хубави песни. Няма да забравя, че Любчо ми подари дървени ски от най-старите, без кантове и се научих да карам. Но веднъж на пистата в Картала си изкълчих рамото и спрях да се спускам. За щастие, вече бях на пределна възраст”.
Спомням си, че при срещата с Ева синът й Рони и нейните племеннички Нели и Райна се заговорихме за идеята да се направи подписка да се открие в Благоевград улица на името на Любчо Шарланджиев, което по-късно се случи с подкрепата на благоевградската общност и на онази част от интелигенцията в страната, запозната с неговото творческо наследство. Улицата се намира в кв. „Вароша”, като на гърба на филиала на читалищната библиотека по-късно със съдействието на режисьора Петър Попзлатев и на Иларио Астинов поставиха снимки от филми на Шарлето с участието на Невена Коканова и това днес е част от местата за културен туризъм в града ни.
Шарлето, както наричат всички Любчо Шарланджиев, завършва ВИТИЗ през 1956 г. при Желчо Мандаджиев. По-късно специализира кинематография при известния руски режисьор Михаил Ром в Москва. Умира на 22 юли 1979 година на снимачната площадка, докато режисира филма „Трите смъртни гряха”, но преди това успява да убеди съпругата си Невена Коканова да довърши филма. Тя изпълнява последното му желание, въпреки че никога не се е занимавала с режисура. Филмът е по сценарий на Димитър Вълев и се реализира, след като Шарланджиев вече е режисирал филмите: „Хроника на чувствата”, ”Веригата”, „Години за любов”, „Карамбол”, „Прокурорът”, „С дъх на бадеми”, „Най-добрият човек, когото познавам”, „Спомен за близначката”. Съвместно с Неделчо Чернев, Любомир Шарланджиев участва и в реализацията на телевизионния сериал „На всеки километър”. През 1980 година получава посмъртно голямата награда „Златна камера” на Съюза на българските филмови дейци за значителен принос в българското кино.
Ева разказваше, че Любчо харесал Невена Коканова по време на един конкурс, когато са търсили подходяща актриса от провинциалните театри за роля във филм. Двамата сключват брак на връх Столетов тогава, днес Шипка, пред свидетели – колеги на режисьора Любомир Шарланджиев. Преди да започнат снимките във филма „Тютюн”, Невена Коканова забременява, но нейната майка Елеонора – потомка на аристократичната австрийска фамилия Фон Хелденберг, я съветва да махне детето, за да не изпусне ролята на Ирина. След това Невена вече не може да има свои деца и заедно с Любчо осиновяват Теодора. Такива бяха спомените на Ева. Но синът й Рони добавя, че именно за ролята на Ирина Невена получава предложения за филми в Холивуд, а Андре Мороа произнася думите: „Всеки трябва да види лицето на тази жена!”.
Христо Динов завършва Икономическия техникум в Благоевград. Имал мечта да стане филмов оператор и отива в Киноцентъра при братовчед си Любчо Шарланджиеви. „Тогава операторско майсторство като специалност нямаше в България. Трябваше да отида да завърша в Съветския съюз. Но комунистическите разпоредби не ми позволиха, защото и дядо ми, и баща ми имали частен бизнес, и понеже не можах да си осъществя мечтата, се върнах в МЕИ, където бях приет да уча. В София се запознах с моята съпруга Весела. Тя също учеше в МЕИ, но бяхме в различни групи”.
Весела добавя, че в първи курс били на производствена практика в Кремиковци. „Там бях с една моя приятелка и заварихме три момчета от другите групи, сред които беше и Христо. Обикаляхме предприятието да се запознаваме с различните металорежещи машини, но общо взето повече се забавлявахме. Христо играеше по цял ден табла с моята приятелка. Там го забелязах за първи път. Веднъж в потока бяхме останали сами двамата и отидохме в Борисовата градина, известна като „Паркът на свободата” по онова време. Бяхме на плажа, който тогава се наричаше „Република”, а сега „Мария Луиза”. Беше пълно с хора. От стажа и от плажа започна приятелството ни. Той после прекъсна МЕИ, за да учи кино, и ходеха на снимки не само в страната, но и в чужбина. Пътуваха до Германия и рядко се виждахме. Бяхме се разделили по едно време, но после пак се събрахме и благодарение на нашата дъщеря Ирена се оженихме. После се роди и синът ни Емил. Имаме прекрасни деца, които много обичаме. И те са добри и грижовни към нас, а и ние към тях. Да се обичаме и да си помагаме, това е важно в живота! Защото в него има и хубави, и лоши неща, но минахме през всичко, за да стигнем до 55 години съвместен живот съвсем наскоро”.
„Станах инженер и започнах работа като конструктор в столицата в унгарското дружество „Интрансмаш”, разказва Христо”. Там работих 5 години и след това се преместих в дружество „Пътна сигнализация”, което тогава се създаваше. Първо бях началник цех, после бях директор на едно от четирите предприятия в него и там се пенсионирах. Аз бях единственият от четиримата директори, който не беше партиен член, нещо, което се изискваше по онова време, за да заемеш ръководна длъжност. Три пъти ме викаха в Окръжния комитет на партията, за да ме убедят да стана партиец, но за мое щастие третият път станаха демократичните промени и ми се размина.
Поради това, че сме наследници на имотни предци, сестра ми Ева не можа да запише медицина, което искаше. Успя да завърши за аптекар, което тогава беше полувисше, повече не й разрешиха, но по-късно завърши и висше образование фармация и беше разпределена на работа в Разлог, където срещна своя съпруг д-р Любен Астинов”.
Ева и Любен се преместват да живеят в София, където не им е било лесно по квартирите. За да спечелят пари за свой дом, отиват на работа в Етиопия. Синът на Евелина е Иларио, Рони го наричаме в махалата до Владишкия дом, защото и аз израснах там. Днес доц. инж. Иларио Астинов е в пенсионна възраст, но все още е ръководител на научно-развойна дейност за водеща индустрия в Европа в Техническия университет в София и ръководи факултетен център за дистанционно електронно обучение. През 2014-2015 година той се грижеше за всички Ротари клубове в България в ролята си на „дистрикт гуверньор”, а по-късно стана президент на първия електронен Ротари клуб в страната, на който днес е член. Рони също има своите детски и юношески спомени с Венчето, както нарича първата дама на българското кино, и с Любчо, защото през 60-те години са живели заедно. Когато е бил войник в Пловдив, Невена и Любчо са ходили да го виждат в казармата, защото в Асеновградско са снимали филма „Спомен за близначката”.
„Свижданията бяха в събота и неделя, а те минаваха в делничен ден”, споделя Рони. „Когато дойдоха за първи път, часовият на бариерата ги разпозна. Командирът на поделението ме извика и каза, че по изключение ми се разрешава свиждане, но искал автограф. Тогава Венчето /Невена Коканова/ се засмя и каза с нейния чаровен смях – ще му дам автограф, ако ти даде отпуска. В по-късните години тя ми казваше: „Сватаначе, ти ако искаш да заведеш някое гадже на театър, ще отидеш на касата на Сатиричния театър и ще кажеш – на името на Невена Коканова има запазени два билета за Льонката, защото тогава беше проблем да се намерят лесно билети, но за мен винаги имаше запазени”.
„Най-важното в живота, казваше Ева, е да запазиш доброто си отношение към другите хора и да си честен. А в семейството е важно да се научиш да премълчаваш, когато си гневен и да премислиш, преди да действаш”. Същото споделя сега и Христо като правило в живота на Диновия род – да се поддържат здрави и да са добри към всички. Весела си спомня, че бащата на Христо – дядо Иван, бил изключително добър човек, добронамерен към всички и на него са се метнали и трите му деца. И Калина беше много добра. Когато почина, Ева помагаше на децата й. За тях семейството е свято и трябва да се поддържа”.
Христо споделя, че когато с Весела решили да се женят, били бедни студенти и искал да направят една вечеря в тесен семеен кръг, но сестра ми Ева каза: „Не, сватба ще има! Тя ми направи сватбата в ДНА -Дома на народната армия в Благоевград. Стана ни и кума, заедно с братовчед ни Любчо Шарланджиев, защото тогава ненадейно се наложи Невена Коканова да пътува някъде в Азия на филмов фестивал и в последния момент я замести Ева”.
„Даже нямаше подходящ тоалет за кума”, си спомня Весела. „Във времето на соца в магазините нямаше избор, но тя се беше върнала от Етиопия и имаше хубав гардероб, така че се представи прекрасно.
Христо разказва, че баща им тогава бил пазач в Тютюневата фабрика и оттам им давали платове за дрехи. „И понеже набързо решихме да се женим, от този плат ми направиха сватбения костюм. Беше плат от вълна, а сватбата беше през октомври, още много топло. Едва издържах, защото ми бяха купили и модерни, тесни трендафори, които ми направиха мазоли. Но беше хубаво, защото дойдоха всички приятели и роднини.
Весела споделя, че когато празнували 50-годишнина от сватбата им, тя казала на Христо: „Няма ли да ми предложиш църковен брак, защото имаме само граждански, но не ме заведе пред олтара на черквата, въпреки че още се надявам. Невена и Любчо много работеха и малко срещи имаме след сватбата, защото бяха все заети. Идваха на рождени дни, на лични празници, когато имаха възможност, пък и Любчо почина много рано. Нямаше и 50 години тогава. Когато се роди внукът на Ева, Любомир, Невена Коканова беше дошла сама и след това връзките изтъняха, но срещите с тях си остават незабравими. Роднинството е едно, приятелството друго. Не всеки роднина ти е приятел. Невена и Любчо ни бяха повече от роднини и приятели. Искахме да правим родова среща, но не можа да се осъществи. Тогава внукът на Ева, който живее със семейството си в Америка, се беше върнал и искахме да се съберем, но не можахме да се организираме.Такива срещи са много мили и трогателни, защото виждаш хора, с които сте от една кръв, но не всеки успява да събере разпръснатите по цял свят вече родственици. Сега вече Христо е най-възрастен от Диновия род, на 80. И ако преди сме смятали тази възраст за непостижима, сега мислим по друг начин. Моята майка казваше: Баба живя до 105, и аз ще живея до 105. До 90 изкара, но пак е достолепна възраст. Ако живеем по-спокойно, без много стрес и умеем да се радваме един на друг, човек може да доживее и до повече, но животът след Ковида ни отчужди”.
Весела е родена на 30 март 1946 година в Шумен. „Родена съм в буржоазно семейство”, смее се тя. „Така се смяташе тогава, защото дядо ми беше горски управител, лесничей на цялата Североизточна част на България, баща ми беше лекар, майка ми беше завършила български език и литература, а по-късно и библиотечно дело. Аз станах научен сътрудник в областта на машиностроенето и работих в един институт. По този повод успях да взема софийско жителство и дълги години с Христо живяхме в столицата. Станах директор на Научен център, после дойдоха промените и си направих частна фирма, с която се занимавах до пенсионирането.
Мечтата на дъщеря ни Ирена беше да завърши медицина като дядо си, но не я приеха. Кандидатства в Химико-технологичния университет, но след няколко години следване разбра, че това не е за нея. Изостави го и почна собствен бизнес. За съжаление, се разболя и не може да има деца, което я измъчва, но е щастливо омъжена, помагат си със съпруга й.Такъв е животът – хубавото и лошото се редуват, но важно е заедно и с обич да преодоляваме трудностите. Синът ни Емил завърши икономика. Работи няколко години публични финанси, но заплащането беше много ниско и той се ориентира към частния бизнес. Върви му засега. Има три магазина, направи си прекрасна къща, има три деца, сега и внучка. Две големи момчета имат от първия брак на съпругата му и една тяхна дъщеря Адриана, която сега е 12 клас. Много хубаво семейство са. Много обич има между тях и разбирателство и това прави и нас щастливи. Всичките им деца приемам за наши внучета, защото те двамата ги отгледаха с много обич. Когато се ожениха, единият беше на 5, другият на 7 години и сега от единия им син имаме и правнучка, която навърши 1 годинка. Емил е много грижовен мъж и баща”.
Питам ги дали се чувстват в есента на живота, а Весела казва, че има дни,в които се чувстват като в пролетта на живота . „Не се приемам за стара, въпреки че съм на 78 години. Като се погледна в огледалото, виждам промяната във физиката, но духът ми е млад. Ние няма да се предадем, въпреки шепата лекарства, които взимаме всеки месец”.
Христо има странен режим .Забелязах, че през нощта пуши, чете и готви на Бодрост, и спи до късно през деня. Весела разказва:
„Преди като младо семейство аз готвех, той също готвеше в събота и неделя, но откакто се пенсионирахме, не ми дава да влизам в кухнята. Каквото ми сготви, това слагам на масата. Не съм капризна, всичко ям, с изключение на черен дроб. Не мога да го преглътна, защото като малка бях анемична и ми готвеха често дроб. Нямаше лекарства със съдържане на желязо, които сега подсилват децата, и оттогава съм намразила черния дроб”.
Христо Динов на 80 се чувства като в лятото на живота си. Този сезон най-му харесва. Още много идеи има за правене, но физически не е толкова силен вече, за да ги реализира. Но и двамата в есента на живота си с все по-голямо нетърпение очакват пролетта, вперили поглед към планината и осъзнават любовта, която прониква все по-дълбоко и по-дълбоко, без да отминава.
„Когато бяхме по-млади и работехме, в петък вечер идвахме на Бодрост и в понеделник сутрин тръгвахме за София. За нас разстоянието София-Бодрост беше нищожно. Така между другото направихме вилата. Тя е от дърво и газобетонни блокчета итонг между гредите по средата”, разказва Христо.
„В началото идвах да помагам на Христо Щерев, Бембо му казваме, да направи вилата си. Даже една година спяхме на палатки. От старите греди и прозореца на къщата му сковах в съседство с тяхната вила една барака за дърва. Тук беше един наклонен стръмен дол, нищо нямаше. Бяхме много хора и реших да сложим едно легло в тази барака. И него направих от дъски. Бембо носеше материали от една дъскорезница за вилата и между стените на бараката сложихме талаш за изолация. С една печка с два реотана тука ставаше баня. Понеже много се изморявах в службата, работех по 10,12 часа и тук ми харесаше, защото за два дни се отпусках и възстановявах. И така малко по малко разширихме пространството и стана вила „Делутка”. Всичко това постигнах сам с племенника си Ванката. Помагаше и синът ни Емо. После вдигнахме отстрани стените, направихме тази красива градина, която сега е основно занимание на Весела и тук има цветя, които цъфтят от ранна пролет до късна есен. Тук отгледахме внучката, и на децата им е приятно да идват. Бихме останали целогодишно, но откакто си счупих крака, не мога вече да почиствам снега и се налага зимата да слизаме в града. Обичам планината и мисля, че това е наследствено, защото моят баща е участвал в строежа на хижа „Македония”.
Сплотена, силна група са съседите на Христо в курорта Бодрост. Заедно направиха много неща, за да има нормален достъп до вилите им. Организираха се и положиха циментова настилка на черния стръмен път, за да могат да имат по-нормален достъп до вилите си. Улицата се нарича „Диново дере”, което е съществувало отдавна, въпреки че съвпада с фамилията на Христо Динов и дълго време си мислих, че на него е кръстена. Бембо и Калин Стойчев облагородиха обстановката около чешмата на Бодрост, направиха мост за лесен достъп до пътя на туристите, които минават през вълшебната гора. И всеки ден нещо правят, за да се чувстват полезни и да осмислят дните си с добри дела. Всички са на мнение, че човек се чувства жив, когато създава, когато оставя нещо красиво след себе си.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
