С известния хирург и уролог д-р Любомир Чочев се познаваме отдавна, съученици сме от първи до 11 клас. Основното си образование завършихме във Второ основно училище, а средното – в Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий – бивша Солунска” в Благоевград. Житейската съдба ме свърза с неговия баща, известния акушер-гинеколог д-р Давид Чочев, който е спасявал майка ми, преди да се родя, а по-късно и сестра ми. Тогава от лични наблюдения и от споделянията на много други хора осъзнах, че познавам един от най-качествените лекари у нас, светило в гинекологията. Отдавна искам да разкажа за Чочевия род и за неговите наследници. И едва сега имам тази възможност, разговаряйки с Любчо и с неговата чаровна съпруга Росилора в уютния им дом.
Преди да започнем разговора, Любчо ми показа много ценни стари снимки на рода му. Баба му Горка и дядо му Петраки, по бащина линия, са от Северна България, Никополско. Те са от с. Въбел, на 5 км от Дунава. Занимавали се със земеделие на около 300 декара своя земя. По време на Първата световна война дядо Петраки бил мобилизиран и две години се сражавал за свободата на Македония в Плевенската дивизия. Върнал се през 1918 година и по-късно се оженил за баба Горка. През 1925 година се ражда дъщеря им Митка, през 1927-ма – синът им Давид, а през 1930 година – още една дъщеря Милка. Братът на баба Горка, Фердинанд, бил голям търговец, предприемчив човек с много служебни връзки в Румъния, Австрия, Германия и един от първите, които през 30-те години на ХХ век започват да внасят селскостопанска техника в Северна България.
„Моят баща Давид Чочев – разказва Любчо, – бил плътно до вуйчо си и преди още да завърши гимназията, имал книжка за тракторист. Увличал се от техниката, работил на полето и всички мислели, че ще стане инженер. Завършил с отличие Никополската гимназия. От малък бил пристрастен към музиката и свирел на мандолина. Пазя като много скъп спомен от него тази мандолина и повече от 60 години свиря с нея. 30 години бях част от представителния китаро-мандолинен оркестър „Пирински звуци” и до 1990 година сме обиколили три пъти Западна Европа на фестивали и музикални конкурси, в които сме участвали. Баща ми е свирил и на тромпет в духовата музика в Никопол. Но изведнъж кандидатствал не инженерство, а медицина, защото братовчед на моята баба бил участъков лекар във Въбел и той му повлиял за избора”.
Д-р Давид Чочев завършва висшето си образование през 1952 година и три години е участъков лекар по разпределение в с. Черни Вит и в с. Муселиево, Плевенско. Още като студент в София се запознава с майката на Любчо, която следва фармация. Той като участъков лекар й правил серенади по телефона с мандолината. Женят се през 1954 година. Тя започва работа в Благоевград, където и д-р Давид Чочев идва в болницата като акушер-гинеколог, а по-късно става и зам. главен лекар по поликлиничната и лечебната част.
Любчо смята, че има предопределеност в родовото развитие, защото още преди 9 септември 1944 година и преди откриването на болницата в Горна Джумая се създава болнично настоятелство, в което участват кметът Панайот Тасев и дядото на Любчо по майчина линия д-р Петър Марков, както и други видни личности от града. Тогава изискването да заработи болницата било главният лекар да е с хирургична специалност. Дядо му се договорил с д-р Ризов, акушер-гинеколог от София, с когото се познавали, и той станал първият главен лекар на новооткритата околийска болница.
Майка му Мими Маркова по майчина линия е от Ловеч. Баба му Пенка е от стар ловешки търговски род от квартал „Вароша”. В края на 20-те години тя пристигнала със сестра си Богданка в така наречените Нови земи в нашия край и работили като учителки. Коренът на дядо му Петър по майчина линия е от село Българчево. Той е роден през 1908 година и е от първите завършили Солунската гимназия, когато е преместена в Горна Джумая. Като буден младеж е привлечен в редовете на ВМРО. Назначен е като секретар-бирник в с. Селище. В Българчево се запознал с баба му Пенка, харесали се и се оженили. Мими – майката на Любчо, се ражда през 1930 година, а вуйчо му Любомир – през 1939 г. ВМРО насърчавала и подкрепяла дядо му Петър и той учил ветеринарна медицина в София. След завършване на висшето си образование става един от първите ветеринарни лекари в Югозападна България. Той е организатор и създател на ветеринарната помощ в Пиринския край. До пенсионирането си бил главен лекар на Окръжната ветеринарна лечебница, където Любчо казва, че е израснал. Лечебницата е била разположена в прекрасен парк, на мястото, което днес познаваме като „Кончето”. По време на войната дядо му Петър е мобилизиран като запасен офицер и като ветеринарен лекар с полка си в Скопие. След войната купуват къща над фурната, днес на площад „Македония”. Там живеят и родителите на Любчо.
„Дядо беше председател на Комитета за мир. Беше видял ужасите на войната и го помня като миролюбив човек. Помагаше на животните и на хората”.
Д-р Давид Чочев и Мими Маркова се запознават като студенти в София и по-късно създават семейство. На 21 август 1955 година се ражда първото им дете – Любомир, а дъщеря им Биляна идва на бял свят през 1963-та. Майка му харесала това име от трилогията „Самуил” на Димитър Талев. „Майка ми е един от първите дипломирани магистър фармацевти в Благоевград. До пенсионирането си беше управител на аптека № 2, до Стоматологията. Баща ми почина на 58 години през 1986-а, а майка ми днес е на 94 години”, споделя Любчо.
Той казва, че е израснал между болницата, ветеринарната лечебница и аптеката и затова избира лекарската професия като продължение на семейната традиция. Завършва медицина през 1980 година, идва в хирургичното отделение на благоевградската болница и през 1984 година с д-р Велев създават урологичното отделение, което тази година навършва 40 години от основаването си. По-късно д-р Любомир Чочев се насочва към частната практика, която продължава и до днес.
Като лекар в благоевградската болница д-р Чочев се среща с бъдещата си съпруга Росилора, която търси помощта му за лечение на свой близък човек, и въпреки разминаванията във времето, съдбата ги среща, когато трябва, и сега могат да се похвалят с щастливо семейство.
Росилора е учител по български език и литература в Математическата гимназия в Благоевград. Името й е уникално, несрещано досега поне от мен. Кръстена е на баба си Росица и на майка си Лора. В нейната родословна история също има много интересни личности, за които непременно искам да разкажа.
По майчина линия дядо й Филип Махони е от Бачево, а баба й Росица е от Разлог. Дядо й Филип е едно от 30-те деца, които са отгледани от ирландския благородник Пиърс О Махони, когото всички наричали татко Махони. Той идва в България в края на 1903 година, научавайки за драмата, която преживяват хората тук след Илинденско-Преображенското въстание. През 1903 година семейството на Филип живее в Бачево. „Когато въстанието избухва, турците забраняват на българите да излизат от къщите си, само че в Бачево и до ден-днешен има един израз „Пранговски инат”, разказва Роси. „Това е фамилията на дядо ми, преди да бъде осиновен от Махони. Били непокорни хора. Прадядо ми не приел тази забрана, отишъл на нивата, но там турците го намерили и го убили. Оставил три деца, едното от които съвсем малко. Прабаба ми взима децата, минават през Рила с бежанския поток и слизат в Рилския манастир. Пиърс О Махони ги намира в Самоков. Първоначалната му идея била да осинови деца кръгли сираци, но срещайки човешката болка, решава да помогне и на семейства с деца, които имат един родител. Когато вижда прабаба ми, решава да помогне, като взима двете по-големи деца, а малкото оставя при нея. Подкрепен от българската държава, Махони създава сиропиталище „Свети Патрик” в София и отглежда тези деца. Това, което винаги много ме е впечатлявало, е, че не го прави само като дарител, а остава със семейството си при децата. Води ги на черква, на баня, на всичко, от което имали нужда. Били са интересна гледка – той върви напред с ирландската носия, а децата след него, облечени в българска носия. Никакъв опит не е правил да промени самосъзнанието им, мисленето, родовата им принадлежност. Вечер Махони отивал при всяко едно от децата, погалвал го и му пожелавал лека нощ. Ако някое от децата се е провинило през деня, единственият знак от страна на благодетеля, че нещо не е наред, е, че го е лишавал от това традиционно погалване. Така то разбирало, че е направило някаква грешка. Впечатлена съм от тази обич, която е давал на децата, и мисля, че наистина им е въздействал. Той настоявал те да учат. Децата завършили средно образование и след като Махони си тръгнал за Ирландия, взел със себе си двама-трима, останалите в България се реализирали успешно. Когато избухва Балканската война, тези, които били извън България, се връщат, за да участват в боевете. Дядо Филип е бил по-малък, но излъгал, че има годините, за да вземат и него в армията. Така че той е участвал в Македоно-Одринското опълчение. Аз имам детски спомени от моя дядо Филип. Той почина, когато бях в първи клас. При посещението му вкъщи интуитивно съм усещала тази деликатност в отношенията помежду ни. Винаги на 3 март носеше униформата, накичен с медалите за храброст. Имаше един съсед и приятел Чавеев, който също е бил член на Македоно-Одринското опълчение. Дядо е един от двамата, които никога не си смени името Махони. Майка също носеше тази фамилия – Лора Махони… За съжаление не са имали син, за да я продължи. Но знам, че има Атанас Махони – режисьор в един от софийските театри, който носи достойно тази фамилия. Правихме една справка във Военния архив, от която се вижда, че дядо е бил награждаван и повишаван в чин заради всеотдайната си служба и своята интелигентност”.
Показа ми снимка на майка си Лора и баща си Димитър.
„Баща ми е от с. Бураново и е внук на Панайот Тасев, емблематичен кмет на Горна Джумая, а аз съм негова правнучка”, казва Роси.
Баща й завършил Школата за запасни офицери и бил царски офицер, участвал е във Втората световна война като артилерист в боевете при Драва, където едва оцелява. Той бил изключителен техничар, учи три години в Техническия университет и след това го изключват като враг на народа, защото бил царски офицер и внук на Панайот Тасев, но до края на живота си остава буден ум и новатор.
„Когато ги принуждават да се пишат македонци, те с майка живеят в Разлог, и за да не го направят, се преместват в Бураново. Той е човек, изкушен от новото, от различното. В Бураново баща ми започва да отглежда пчели и кокошки, за които изобретил поточна линия като днешната в птицефермите. Едно време беше изключителна придобивка да имаш в дома си бойлер и нафтова печка, но за татко не беше достатъчно да ги купи от магазина. Важно беше да ги направи сам. Сглоби едно трабантче, защото навремето се чакаше с години да придобиеш кола. Бях свидетел как я изгради част по част. Тези негови умения наследи брат ми Георги Терзиев и той сбъдна мечтата на татко да имаме инженер в рода си.
В Разлог са ми казвали, че на сватбата майка ми е била една от първите булки, облечени в булчинска рокля, защото дотогава традицията била да се женят в народна носия. Интересна е историята и на воала й. Имало една госпожа Йордана, омъжена в Разлог, дошла от Майка България, завършила колеж и на своята сватба носила този воал, а после го давала на следващите булки. И по спомени на други жени, вероятно майка е носила воала на госпожа Йордана”.
„Тя е Станка от Гьочковия род от Селище. В тяхната къща криели Мис Стоун по време на аферата на ВМРО. Били са смели, достойни хора. Затова исках да кажа, че човек е свързан по кръвна линия с рода си, но е изключително важна и една друга връзка. Аз съм много благодарна и се чувствам благословена с всички добри хора, които ме приеха и ме носят в сърцата си”.
Росилора и съпругът й Любомир Чочев възстановяват къщата в Разлог с голям мерак, защото тя е известна като Махонската къща и сега изглежда прекрасно, запазила автентичния си облик, обградена с много зеленина и цветя. Показаха ми я на картина, нарисувана от художника Борис Маскръчки. Тази картина стои на видно място в дома им. Хората в Разлог помнят живота в тази къща, където са се правили литературни четения, а по-големият брат на Росилора свирел на цигулка.
„Родовата памет в Разлог е уникална”, казва Роси. „Хората ми помогнаха да сглобя и моя родословен пъзел. Когато реставрирахме къщата, идваха и казваха кое как е било, за да може да се запази автентичният й вид“.
Росилора е родена през 1962 година в Разлог и въпреки че малко е живяла там, се чувства много свързана с този град. „Баба ми Росица е починала, преди да се родя, и не я познавам, но от това, което са ми разказвали, си мисля, че правя някои неща като нея”.
Роси завършва Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий – бивша Солунска” в Благоевград. „Знаем приноса на Панайот Тасев тази гимназия да е тук и че е помогнал да се изгради днешната й сграда. Горда съм, че завърших 100-ния випуск на гимназията през 1980 година”.
Росилора каза, че много обичала историята, но я приемат „Българска филология” в Софийския университет и в процеса на учене разбрала, че в тази специалност се съдържа всичко, което тя обича и от което се интересува. Първите 25 години е била учител по български език и литература в Професионалната гимназия по текстил и облекло и от 2011 година е учител в Природо-математическата гимназия „Сергей Корольов”.
„Учителската професия е уникална. Въпреки стресовите ситуации, винаги се случва нещо, заради което си казваш, че си заслужава да продължиш. Може да те мотивира усмивката на някое дете и това, че споделя с теб всичко, което е научило и проумяло. С такива моменти в учителската професия можем да се чувстваме благословени”.
Когато Роси е абитуриентка в гимназията, Любомир Чочев завършва медицина и идва лекар в Благоевград, а тя отива студентка в София.
„Мисля си, че срещата ни е дадена свише. Синът ни се казва Петър Чочев и е кръстен на двамата си прадядовци по бащина линия”.
Показват ми Летописна книга на моя род, която синът им направил в осми клас през 2006 година, провокиран от романа на Ивайло Петров „Преди да се родя и след това”. Родовата летописна книга е написана много емоционално, с благодарност и с отношение към всичко, което Петър Чочев носи от предците си. На първата страница пише: „Родът Чочеви, чийто наследник съм аз, е стар северняшки род. Опитах се да разбера какво означава фамилното ни име, защото никой досега не беше правил такова проучване. Потърсих информация в етимологичния речник, в речника на чуждите думи. Тъкмо когато се бях отчаял, че няма да намеря отговор на въпроса, отворих речника на българския език на Найден Геров. На една от последните страници открих дума, която много приличаше на фамилното ми име – чочка – птица, чевърлига. С помощта на майка ми направих справка в речника на остарелите и диалектни думи в литературата и разбрах, че чевърлига е чучулига. Според мен името на моя род е свързано и произтича от името на тази сладкопойна птица, защото, както научих по-късно, много мои роднини са били свързани с музиката. За някои от тях тя е била просто хоби, а за други се е превърнала в професия и призвание”.
Петър Чочев завършва Икономическата гимназия, след това учи в УНСС икономика и работи в търговската сфера, където днес е силата му. Научавайки от родителите си родовата история, разбира, че всеки носи частица от предците преди него и без дори да осъзнава, проявява и техни качества в ежедневието си. Петър се надява да предаде родовата памет на своите деца, те пък на своите и т.н. Това е най-сигурният начин да се запази историята на видни личности, оставили следа в нашия живот, а и в живота на обществото преди нас.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
