51 г. след сватбата си Росица и Стефан Михайлови разкриват: Като се поскараме, с песен си прощаваме…
Семейство от дупнишкото с. Баланово обира медали в конкурси за народна песен. Последните си златни медали са спечелили в певческа надпревара в с. Невестино. Семейството Росица и Стефан Михайлови се явяват на конкурси с индивидуални изпълнения на народни песни.
Последната им изява на сцена е била преди около седмица в Бобов дол.
Росица и Стефан Михайлови са семейство от 51 г., като споделят, че ги крепи любовта към народната песен. Стефан и Росица се запознават, когато той е войник в родното село на Росица Лесура, Врачанско. Когато Стефан се уволнява от казармата, Росица тръгва с него и вдигат сватба в Баланово. Раждат им се две деца, момчета, а единият син ги е дарил с внук и внучка.
Преди да се пенсионират, Росица е работила като продавачка в магазина в с. Баланово, а Стефан е работил в мината в Бобов дол.
След пенсионирането си от мината Стефан работи в строителството, а Росица се занимава с домакинската работа. Ето какво разказа тя за живота на самодееца, за певческото изкуство и за изявите на сцената.
„Когато се запознахме със съпруга ми, той нямаше голямо желание да пее. Аз обичам народната песен от дете. Може би любовта ми към музиката и народната песен идва от родителите ми и от баба и дядо. Те обичаха да пеят и на къра, и вкъщи…
През годините, ако някой път се поскараме, с песен си прощавахме. Аз запея и съпругът ми започне да ми приглася. С песен сме изглаждали разногласията между нас. Правилна е поговорката „Който пее, зло не мисли”. С песен на уста се живее по-лесно. Със съпруга ми пеехме по сватби и по новобрански като млади. И той се зарази и започна да пее. Като ходим на фестивали, пеем индивидуално, не сме дует. Имаме много награди – грамоти и медали от фестивали, това ни носи удовлетворение. А пеенето за нас е радост, хем пеем, хем си вършим къщната работа, не я изоставяме. Обработваме градина, засаждаме зеленчуци. Есента си приготвяме зимнина.
Съпругът ми работи в строителството с един англичанин, който се засели преди 10-ина години в селото със съпругата си. Той харесва песните ни. Непрекъснато ни снима, когато сме облечени в носии, харесват му много. Англичанинът научи български и се разбираме добре, съпругата му не можа да научи езика ни.
Престанахме да ходим по фестивали, когато беше пандемията от Ковид и нямаше тържества, не се събираха хора на едно място, но сега пак започнахме, песента ни е в кръвта и няма как да спрем да пеем. Имаме внук и внучка, но никой не тръгна по нашия път да пее. Нямат време, ангажирани са с училище, с техни си неща, а ми се искаше поне едно от децата да пее”, разказва Росица Михайлова.
Тя е събрала над 200 песни от местния фолклор и от други области. „Имам слух за песните, щом я чуя, я запомням и веднага си я записвам в една тетрадка. Помня мелодиите на всички 200 песни, които съм записала на ръка. Преди време записах една песен на Гуна Иванова и след няколко дни я изпях на фестивал за народни песни и взех златен медал с нея. Като бяхме по-млади, пеехме и играехме хора, но сега вече само пеем със съпруга ми”, споделя Росица и разкрива как минава денят й на пенсионер.
„Сутринта, като свърша с домакинската работа вкъщи, отивам в читалището. Секретарката ни е много добра, с нея се разбираме. Побъбрим си с жените, които идват при нея. Говорим си за песни, за какво ли не… Връщам се у дома, готвя, шетам по двора, каквото има за работа, върша я и през цялото време все слушам народна музика. Тя ме държи, зарежда ме с енергия. В моя живот нямам време за дрязги, за кавги и разправии. Работя и пея, това е моето мото”, заключи Р. Михайлова.
ЙОРДАНКА ПОПОВА
