СИМВОЛ НА ИСТИНСКАТА БЪЛГАРКА! Баба Веселинка от Логодаж: Щастието е не подарък под елхата и комшиите да ти изядат прасето, а масата да ти е отрупана на Божич

Веселинка Бойчева е на 83 г. и живее в благоевградското с. Логодаж. За себе си казва, че е родена у гората – до с. Църварица, както и че е черна и грозна. Нито е черна, нито е грозна, дори напротив – логодажките легенди разказват, че била най-хубавата булка в селото. И освен това – една от най-добрите певици с репертоар от невероятните 1300 песни, част от които е написала сама – с текст и музика. Както и невероятна плетачка на дантели – направила е рубата /б.р. – зестрата/ на дъщерята и на 3-те снахи. Тя е истинска находка за всякакви изследователи на старите български традиции. И още: чевръста домакиня, която и до днес пасе 4-те си козички, гледа прасета, кокошки, грижи се за градинката си, не пропуска сбирка на читалищния хор, обгрижва 6-има внуци и 4-ма правнуци, заради които се титулува „най-богатата баба у Логодаж“, и въобще, ако трябва да се търси символ на истинска българка, която не се е привела под ежедневните тегоби, то това е „Веселинка от Логодаж“.

Още в началото на разговора ни, чиято тема са старите традиции за отбелязване на Бъдни вечер и Коледа, става ясно, че мисълта й реже като бръснач, спомените й отпреди 7-8 десетилетия са ярки, като че ли всичко се е случило вчера, освен това е невъзможно човек да насочва разговора, защото тя просто не млъква. Само от време на време е необходимо да смаже гласа с глътка червено вино, предложено от снаха й Дафинка.

„Навремето отбелязвахме само Божич – никакви Бъдни вечер, Коледа, дядоколедовци, дядомразовци… не, само Божич на 24 декември. Истинският празник. Това беше официалният край на постите, макар че мама все си постеше – и в сряда и петък, и аз цял живот постя, но напоследък си позволявам две седмици мляко, не и месо. Та празникът започваше още на Игнажден, наричахме го Малта наядка. Тогава стоката трябваше да се наяде – с двойни дози. На 24 декември – Голямата наядка, пък им давахме тройно. И на двете наядки татко правеше един кръг в двора и вътре сипваше храната на кокошките, за да не снасят надалеч през следващата година. На кучето пък давахме петорно по-големи порции, да разбере и то, че е празник. И за двете наядки с мама правехме колачета, ама не с мая, а с квасец. Квасецът всъщност е малко тесто, заделено от предишната питка, и се пази и ползва десетилетия наред. Имах една тетка, тя си го чуваше нейния от детинство. Е, с него става истинско колаче, не се втвърдява, не мухлясва, седмици наред можеш да си го ядеш. Внуците и правнуците ми умират за тия колачета, много са им вкусни. За момичетата колачетата ги правехме като питки и ги украсявахме с житен клас – да са плодовити. А за момчетата го украсявахме с парче усукано тесто, като крак връз крак. И на двете наядки децата от селото обикаляха къщите и пееха: „Дошла наядка, донесла жито, донесла стока, донесла здраве за догодина…“. Татко ги посрещаше на вратата с „Дал ви Бог добро“ и им даваше колачета, ябълки и орехи. После почвахме да готвим за вечерята на Божич. Сега слушам, че можело да се подредят на масата и 7 ястия. Не, не може. Трябва да са или 9, колкото месеца майката носи бебето си, или 12, колкото са месеците в годината. Ама те се събират бе – боб, ошав, сухи пълнени чушки, шарен хляб, чесън, кромид, ябълки, орехи, прясна содена питка с паричка, царевица, пшеница, колачета, ако са останали, зелник… Даже у нас мама винаги слагаше повече, за да има. Най-важното в центъра на синията беше шареният хляб. На него украсата му е специална. Загражда се с кръг от тесто, за да е здрава и богата къщата. Вътре се прави кръст, който разделя погачата на четирите сезона и всеки от тях е с отделна украса. Есента я украсяваме с орач и грозде, лятото – с жито и вършач, зимата – овчар с овчички, пролетта – с кокошки с пиленца.

От 7-годишна меся и досега не съм пропускала година да не направя шарената пита. В средата на хляба слагам малко тесто, забодено на клечка, което е стожерът на къщата, и за него са вързани въжетата на конйето. А, щях да забравя – до овчаря правя от тесто и кучето, да пази овцете, че да не избягат.

Под синията на Божич слагахме слама от ръж, че е по-дълга, и я подреждахме на кръст, та да се роди житото. До синията на една керемида туряхме въглени и тамян да пуши. И една трирога свещ отгоре на хляба слагахме – усуквахме я от восък, да има на Отца, Сина и Светия дух. Всички се прекръстваме и правим три метания /поклона/ на Бога. Не ме мързи, ей сега ще ти покажа как /б.р. – коленичи на земята и 3 пъти опира чело в нея/. После татко чупеше питката с паричката на парчета за Бога, Богородица, на него си и за останалите ред поред по големина. Паричката ако ти се паднеше, или трябваше да я пазиш, или да я отнесеш в църквата за освет, че да се множи. После от всичките работи на синията татко туряше в една чиния, отваряше вратата и три пъти канеше Господ с думите: „Ела, Боже, да вечеряме“. От масата не се ставаше, докато не се нахранят всички, а щом станехме готови, татко прилазваше до вратата и се хващаше за дръжката, за да не бягат пчелите от кошерите си. Синията вечер не я вдигахме – да се нахрани Господ, а и ние като се събудим, да закусим с остатъците.

На сутринта връзвахме сламата изпод синията по дърветата, че и тях да полази плодородието. Татко излизаше с едно секало и се заканваше: „Откога не е раждало това дърво, ще го прережа“, а ние се молехме: „Немой, татко, догодина ще роди“, и ти да видиш – догодина то наистина раждаше.

Много, много ни беше хубаво на Божич. Не сме имали коледари, не сме имали коледни елхи, подаръци, Дядо Коледа или каквото има още сега. Радостта беше не да получиш подарък, а да има всичко на масата. И се знаеше, че на този ден крива дума на никой не трябва да се казва – ни на хора, ни на животните.

А Коледа – какво – ден за преяждане. Седнеш и се наядеш като за цяла година. И заколиш прасето да направиш свинската сватба. Случвало се е 30 човека да дойдат на тая сватба и накрая от прасето остане само главата. Тогава по къщите събирахме по малко месце, сланинка или нещо друго, за да не остане домакинът съвсем с празен зимник. Вече като станах момиче, на 25 декември започнахме да се събираме на песни и танци в салона на читалището, че навън студ, та се не трае.

Та и до днес празникът за мен тези дни е Божич. Правя всички яденета, питки, колачета… Винаги досега съм го карала у дома, тази година за пръв път ще готвя у внука, че си купи нова къща и ни е поканил всички там. Ама пак ще е хубаво. Ще им изпея песента, дето си я написах за мене си. Искаш ли да ти изпея?“.

Без да се интересува от отговора, леля Веселинка смазва гърлото с глътка червено и запява:
„Веселинка мома

в село се родила.

В село се родила,

в гора израснала.

Веселино, моме,

мамина коконо.

Веселино, моме,

мамина отмяна“.

И Веселинка продължава колоритния си монолог, изпълнен с атрактивна смесица от стари и нови думички: „Хареса ли ти? Аз първо мислех героинята ми да се казва Стояна, че по ми се връзваше у текста, ама приятелките викат: „Каква е тая Стояна, ма, напиши я за Веселинка!“. И аз я написах. Ама и за снахата Дафинка съм написала песен и даже с нея взехме златен медал във Велико Търново. Много обичам песните. Навремето, като запеех на полето, и всички спираха да работят, а бригадирът ми се караше, че няма кой да им свърши работата. Аз и сега на телевизора гледам само един канал, където пускат само народни песни. Нали живея сама, това ми е удоволствието. Иначе по стените съм накачила снимките на децата, внуците и правнуците, ама те могат да идват само през почивните дни, не са ме оставили децата. Яд ме е, че ръката много ме боли и вече не мога да тъка и плета, ама работа по градинката и животните колкото щеш. През деня се разходя с Фанка, Вранка, Рошка и Бети – това са козичките, кротки са като агънца, милите, на две крачки от мен не щат да се отделят. Водя с мен и кучето Роки. Имах и прасе, ама го заклах преди постите, щото на постите не е хубаво да се коли. А кочината ми е далеч и няма смисъл да студувам, за да ходя да го храня. Има месо, колкото да направя оризник за Коледа. Знаеш как се прави. Пържиш в мас праз или зеле, отгоре посипваш малко ориз и най-отгоре засипваш с пържена месчина от прасето.

Навремето, като бяхме всички в една къща, правех по 3 каравани – половината с праз, половината със зеле. Правехме и спръжка – в котела на огъня, щото печки нямахме у дома, запържиш много праз със сухи домати и сухи чушки и сипеш клисите – ние така им викаме на пръжките. Много е вкусно, ти казвам. Сега й викат на спръжката кавърма и уж че у Банско била измислена. Как ли не – ние в Логодаж винаги сме я правели, а аз тук дойдох през 1955 г. Фамилията ми е Новоселска, защото сме новозаселили се, ама кметът, като ме женеше, ме пита как искам да е – Новоселска или Бойчева, и аз избрах името на мъжа ми. Много свестен човек, много се разбирахме с него, ама вече не е между живите.

Навремето имахме 300 дка в Логодаж, после ни ги взеха и сега къщата ми с двора е 600 кв.м, та дори и мазе няма къде да си направя, ама това да са ми проблемите. Понякога си мисля обаче как можеше да ми е друг животът, защото като дойдохме в Логодаж, от ансамбъл „Пирин“ 3 пъти идваха да ме искат, а татко и трите пъти ги изгони. Викаше им: „Аз си доведох тук семейството да прогледнем, вие ме карате просяк да стана с дъщеря певица“. Ама нищо. И без ансамбъла песента цял живот е с мен. Искаш ли да ти изпея една, снощи я написах…“.