Професор Фидана Даскалова е символ на педагогическата ерудиция в България, дългогодишен преподавател в ЮЗУ „Н. Рилски“ – Благоевград. Тя е родена през януари 1941 г. в санданското с. Петрово. Завършва Педагогическата гимназия в Благоевград и „Педагогика“ с втора специалност „Български език и литература“ в СУ „Кл. Охридски”. На 24-годишна възраст е научен сътрудник в Научноизследователския институт по педиатрия към Медицинската академия в София, 30-годишна става доктор по педагогика с дисертация на тема „Активизиране на говора и мисленето през критичната втора година от живота на детето”. На 39 години е доцент, а на 49 години – професор в ЮЗУ. Два мандата проф. Даскалова е декан на Факултета по психология и предучилищна педагогика и ръководител на катедра „Предучилищна педагогика” в ЮЗУ.
През 40-те години, в които служи на педагогическата наука, проф. Даскалова е написала над 200 научни и научно-методични публикации и повече от 20 книги – научни монографии и учебници за студенти.
Умира през 2020 г. след дълго боледуване.
КОЯ СЪМ АЗ?
Казвам се Фидана Георгиева Даскалова (по баща) и тире Димиева (по съпруг). Родих се и израснах в едно малко крайгранично село на юг. По-късно живях, учих и работих в един от най-хубавите квартали на голямата столица. Сега се радвам на живота в уютен провинциален град, разположен на брега на спускаща се от планината река. Намира се в подножието на величествената Рила, но в областта се наброяват още 6 други планини, между които е и най-дивната Пирин планина. През лятото прекарвам топлите месеци в бащината си къща до една река, стремително запътила се от Пирин към река Струма и през нея до Бяло море.
Родих и отгледах две деца – момчета. Бях грижовна и твърде тревожна, всеотдайна майка, винаги питаща се дали съм направила всичко най-добро за децата си. По природа съм работохолик, но в същото време бленувам за часовете на отмора и почивка, които веднага ми доскучават и търся нова и нова работа, в която да се потопя. Уж съм много амбициозна за постигане на поставените цели, а понякога дребен повод може да ме направи безразлична към постигане на същите тези цели, които така упорито съм преследвала преди това, без да жаля време, средства и сили. Постоянно имам два основни проблема в живота си – единият е, когато не успея да постигна целта си, а другият – когато успея да я постигна, защото веднага у мен възниква въпросът „А сега накъде и какво да правя, след като продължителният труд най-после е увенчан с успех?”. Изобщо в мен може да се открие ярко очертана противоречивата човешка природа.
Обичам да пиша. Да си призная, като млад писател не можех да измисля по-добър начин да разказвам разните истории и човешки проблеми, освен като включа себе си със своите ценности за живота, със своя личен жизнен и професионален опит. Бях убедена, че писането от позицията на личния опит ще оживи темата в по-голяма степен, отколкото ако пиша абстрактно по нея. Приемайки като писател да правя себе си главен герой на разказваните в книгите истории и човешки проблеми, на мен често ми бе нужно, пресъздавайки образа си, да го изграждам и композирам в правилни пропорции, вследствие на което и прототипът ми придобива по-ясни очертания и в известен смисъл по-усъвършенстван вид от мен самата. Както Монтен – „рисувайки себе си за другите, аз заедно с това се рисувах във въображението си, използвайки бои, по-чисти от тия, които по-рано употребявах”. И ставаше така, че не толкова аз създавах книгата, колкото тя създаваше мен. Така се получава книга, която е неотделима от своя автор – тя става част от неговия собствен живот.
Всеки има едни или други предпочитания към темите, разработвани в книгите. Понякога е достатъчно човек да напише (или прочете) дори само една книга, стига тя да е докоснала сърцето и ума му и да му помага по пътя в търсене на смисъла на живота. „Смисълът” е любима моя тема. Навярно на нея ще бъде посветена и моята последна книга, за която мисля през целия си живот, но все още не се чувствам готова да напиша. Дано да имам достатъчно живот, здраве и сили, за да успея да я започна, завърша и споделя с читателите, проявяващи същите тези предпочитания към книгите, които ни помагат да открием смисъла в нашия живот.
В поредица научнопопулярни статии под рубрика „Днешните и вечни проблеми на детството” имам за цел дам възможно най-пълното, съвременно, научно и достъпно познание за проблемите на детството.
Готови рецепти за това как да постъпваме при всеки отделен случай няма и не бива да даваме, защото всяко дете е уникално и неповторимо в своето развитие, възприемане и реагиране. Знанията за малкото дете, които са ни необходими, за да станем и да останем негови добри възпитатели, далеч превишават неговия ръст и тегло! Това е основната идея, вълнувала ме винаги досега през многото години на професионалния ми път на педагог, преминал последователно през проблемите на младенческия, ранния, предучилищния и училищния период на детството. Това е всъщност основната идея, която ме вълнува и днес, пристъпвайки към написването на тази поредица от научнопопулярни статии за днешните и вечни проблеми на детството. Убедена съм, че на възпитателя – родител или учител – не са нужни точни рецепти и указания, нито задължително програмиране на дейността му „отвън” и „отгоре”. По-важно от всичко е той да знае колкото може повече за етапите и закономерностите в психичното и личностно развитие на детето през отделните възрастови периоди. Останалото, т.е. пътят, по който ще се постигне това развитие, до голяма степен е въпрос на личен избор от страна на възпитателя в зависимост от индивидуалните особености на детето, от конкретните възможности на средата, от собствените знания, разбирания, оценки, качества и възможности.
Как и защо да учим децата на труд?
Tрудът радва и възпитава с огромна сила. Може би това ще потвърдят много от представителите на вида Homo fabers и Homo sapiens (т.е. от вида „трудещ се човек” и „мислещ човек”), които за разлика от своя събрат Homo ludens („играещ човек”) отдавна са проумели, че въпреки общите корени и взаимната свързаност на играта и труда не всичко в живота е игра и че тъкмо в труда е истинската същност на човека. Може би това са искали да ни кажат и да ни оставят като послание много от големите умове с думите си за труда като жизнена необходимост на човека:
Езоп – „За хората работата е наслаждение”;
Русо – „Труди се, за да се наслаждаваш”;
Шекспир – „Трудът, който ни е приятен, изцелява болката, ще излекува и мъката”;
Ларошфуко – „Физическият труд помага да забравим нравствените страдания”;
Карлейл – „Най-нещастен от хората е този, за който в света не се е оказала работа”.
В днешните условия на ширеща се безработица е по-важно от всякога да се опитаме да дадем отговор на такива важни за човека и за възпитанието на детето въпроси като: Какво всъщност означава „труд” и кой труд радва и възпитава? Има ли лесен труд, или трудът е синоним на „трудно”? Кога и как се формира трудолюбието като качество на личността? Как да предпазим децата от лентяйството и да формираме у тях трайни трудови навици?
КАКВО Е „ТРУД”?
Трудът е съзнателната и целенасочена дейност на човека, отличаваща го от всички останали представители на живата природа. Работата разкрива на какво са способни хората. Тя съпътства човека от появяването му до наши дни. В този аспект трудът е една от постоянните и неотменими функции на човека като индивид и като член на дадена група, общество. Той е източникът на материалните и духовните блага на цивилизацията, които поддържат съществуването и развитието на хората. В процеса на труд хората си взаимодействат с живата и неживата природа, при което човек трансформира околния свят съобразно своите нужди и потребности. Благодарение на труда се възпроизвежда инфраструктурата на икономиката в дадено общество. Успоредно с това високоефективният, творческият труд е двигател на социалния прогрес. Трудът дава възможност на човек да се адаптира към околния свят, да материализира способностите си. Той е възможен благодарение на градивните, съзидателните сили, заложени в човешката природа. Във висша степен трудът е продиктуван от алтруистичната насоченост на личността, от ценностната й система. В отношението към труда се проявява разбирането на младия човек за щастието, както и за смисъла на живота. Неслучайно към определенията на човешкия вид освен като хомо сапиенс (мислещ човек) и хомо луденс (играещ човек) се поставя и определението му като хомо фаберс (работещ човек).
КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ТРУДА И ВЪЗПИТАНИЕТО?
Подготовката на децата и подрастващите поколения за живота, която е основната образователна и възпитателна задача на семейството и училището, се изразява до голяма степен в подготовката за изпълнение на трудова дейност в обществото. Вярно е, че за отделния човек животът не се свежда, разбира се, само до неговия труд, но така или иначе, свободното време на всеки човек се осигурява именно от труда му и труда на неговите съграждани. Така в обществото цари атмосфера на обмяна на продуктите на труда. Ето например завършилият училището випускник в края на работния си ден се отправя към вкъщи. По пътя той си купува новите вестници, но това означава, че журналисти, графични дизайнери, редактори, коректори и печатари на свой ред са се трудили, за да бъде готов вестникът. А друг сега, когато започва свободното време за нашия човек, се труди като продавач, за да достави възможност той да удовлетвори своята потребност от закупуването на вестника. По-нататък нашият човек се връща вкъщи и веднага включва осветлението и отоплението, но за това сега работят множество оператори енергетици в електростанциите. Нашият човек включва радиото, телевизора, звъни по телефона, отива на театър или кино, къпе се, пътува и т.н. Всичко това е светът на резултатите от труда на хората. Ако разгледаме живота на обществото в цялост, то в него трудно можем да открием нещо положително и съществено, което да се намира извън категорията труд. Ето защо в съответствие с мястото и ролята на труда в обществото, главната задача на възпитанието на децата и подрастващите се отнася до тяхната подготовка за живота, респективно за активно включване в някакъв общественополезен труд.
КАК И КОГА ДА ЗАПОЧНЕМ С УРОЦИТЕ ПО ТРУДОЛЮБИЕ?
Трудовото възпитание трябва да започне, когато у малкото дете се поражда естественият стремеж към самостоятелност и към работа – така можем да научим детето отрано на любов и уважение към труда, към хората и към продуктите на труда. Ако пропуснем тази оптимална възраст, когато с малко усилия могат да се получат бързи и значителни резултати, после ще бъде трудно, защото както се казва в поговорката: „Което Иванчо не е научил, Иван трудно ще научи”.
Кога е най-добре да се започне? Вашето дете е проходило. Още с изправянето си то освобождава ръцете си за една засилена дейност. След прохождането нарастват физическите сили на детето, разширява се значително неговият кръгозор, познанията му за околния свят. Детето започва да се чувства по-голямо и по-силно. В резултат на всичко това още през втората година от живота му все по-често и настойчиво чуваме думите: „Аз сам, сам!”. Понякога те се произнасят съвсем неразбираемо, по „детски”, понякога няма и да ги чуете, но детето с цялото си поведение ще ви покаже, че иска да върши всичко само. Нека не му пречим! Нека не приемаме тази детска проява за отрицателна и не я пречупваме, а умело да я насочваме. Великият педагог Ян Амос Коменски пише: „Децата непрекъснато вършат нещо, защото младата кръв не може да стои мирно, и това е много хубаво. Затова не бива да им се пречи, а напротив, да им се дава възможност винаги да имат работа. Нека станат мравчици, които постоянно припкат наоколо, носят, мъкнат, поставят, разместват…”
Наистина много по-трудно и повече време отнема да научим детето самостоятелно да извърши нещо, отколкото ние самите да го направим вместо него. Но възпитавайки детето на самостоятелност, ние му помагаме. Забелязали ли сте например колко радост изпитва детето, когато самостоятелно върши нещо? А забелязали ли сте, че когато му позволим да се храни само, то се храни с по-добър апетит? Затова нека дадем възможност на малкото дете да действа само, да „работи”. Тогава плачливото и капризно дете бързо се успокоява, бавното и флегматично дете се съживява и активизира, а палавникът лесно отвиква от непозволеното. Такъв един палавник беше и Руси – 3-годишно момченце, като всички онези деца, за които често казват „ужасно е, невъзможно е, голям инат е!”. Неговата първа дума беше „няма”. Всичко, което той пожелаеше, трябваше да го притежава, независимо дали може, или не. Веднъж този палавник хвърли в тревога всички наоколо. Беше се покачил на високата ограда на терасата и ехидно се усмихваше. Една от лелите му предлагаше с много нежен тон бонбонче, друга опитваше със закани да го свали от там, трета – с обещания. Нищо не помогна. Руси се усмихваше все така ехидно и на всичко отговаряше с неговото натъртено „няма”. Стоях отчаяна и безпомощна. Дори бях забравила за секунда, че в ръцете си в този момент носех една пейка. Със спокоен тон започнах: „Руси, знаеш ли колко е тежка тази пейка? Ох, че е тежко! Ела да ми помогнеш да я внесем вътре!”. Ехидната усмивка на лицето на палавника изведнъж изчезна. Руси стана сериозен и бързо като маймунка се смъкна по решетъчната ограда, грабна от единия край пейката, повлече я напред и започна, подражавайки, да пъшка: „Ох, че е тежко!”. Давайки му възможност да се включи в работата, упоритостта и капризът на малкия палавник бяха победени.
Още от най-ранна възраст може и трябва да се изграждат елементарни трудови умения и навици, свързани главно със самообслужването. Преди всичко трябва да се даде възможност на детето да действа самостоятелно и да се изисква от него само да изпълнява някои задачи. Изискването трябва да бъде редовно и настойчиво. Понякога възрастните са много нетърпеливи. Като виждат несръчните и бавни движения на детето, те веднага му отнемат възможността да действа само. Не са по-малки грешките, когато едни от членовете на семейството изискват, а другите не изискват от детето да се самообслужва.
Отначало обаче детето се нуждае от нашата помощ. Ние трябва навреме да му помогнем, когато то е затруднено и когато видим, че въпреки усилията то не може да завърши само започнатото. Не бива веднага да се намесваме, тъй като при това усилие и опитване детето се учи и упражнява. Не бива обаче и да го оставяме дълго да се измъчва безуспешно. Нека дохраним детето, когато то не може докрай да направи това само, но да му дадем при това възможност с допълнителна лъжичка и то да участва активно в храненето. Нека помогнем на детето, когато виждаме, че няколко пъти то се опитва да обуе обувките си, без да може успешно да направи това.
Трябва не само да помогнем на детето, но и навреме трябва да му покажем как трябва да извърши по-лесно и по-добре желаната дейност. Детето е с малък и твърде ограничен опит, с недостатъчно формирани двигателни навици. А най-бързо и лесно то усвоява двигателната активност по пътя на подражанието, затова трябва да му се показват всички отделни последователни операции, от които се състои дадено по-сложно действие. При това, когато показваме на детето как се върши нещо, обезателно трябва да забавяме своите движения, както и винаги да обясняваме с думи. По този начин ние даваме насока на действията и помагаме на детето, поправяме го, връщаме го, когато не е извършило добре действието, прекъсваме го, когато дълго време, без да има нужда, извършва едно и също нещо. Например когато кажете на 2-3-годишното дете да си измие ръцете, то с желание отива при чешмата, но там дълго държи ръцете си под струята и не знае какво трябва да направи после. Тук словесните указания на възрастния ще му помогнат. „Отвори кранчето, намокри добре ръцете, сега вземи сапуна, натрий хубаво ръцете с него, стига толкова, остави обратно сапуна и отново измий с вода, сега ги избърши”.
А когато детето успее самостоятелно да извърши някои трудови действия, трябва да го поощрим. Важно е да не пропускаме тази стъпка. Знаете ли колко по-силна е радостта у детето, когато то разбере, че и вие го признавате за голямо, за силно, за работливо, че и вие сте разбрали, че то наистина може и само да свърши нещо, да изпълни някои елементарни трудови задачи, като да се храни, мие или облича само, да подрежда играчките и вещите си на определено място.
Необходимо е да създаваме у детето положително отношение към извършваните трудови действия. За целта не бива да допускаме то насила, без желание да се мие, облича, храни, подрежда. Това лесно може да се избегне, ако изискваме внимателно от него, ако му осигурим всички необходими и удобни условия, за да се самообслужва, ако често играем с него, ако внесем повече удобство, естетичност и привлекателност в обстановката (красиво сапунче, чиста покривка, красиви и чисти дрехи, книжни салфетки за ползване и т.н.).
Отначало задачите на трудовото възпитание се осъществяват най-успешно в играта и чрез играта. В игрите децата се учат на труд и на „работа”. В игрите те обличат, мият, хранят куклите, подреждат играчките и вещите си и се грижат за реда и чистотата както в своя игрален кът, така и в дома си. Но заедно с изпълнението в играта на някои трудови действия „на уж” децата отрано се учат да изпълняват и „наистина” някои достъпни за тях трудови задачи. Така те изпълняват с готовност и желание поръчките на възрастния, като оправят събрания килим, прибират едри книжни отпадъци от пода в кошчето, отнасят и подреждат различни предмети на определените им места. Интересно е да се знае от родителите, че в ранната възраст много лесно детето привиква да поддържа ред, когато всяка вещ в дома си има своето определено място.
Още през третата година детето може да се учи да оказва помощ в труда на възрастните, което му доставя голямо удоволствие. Например спокойно може да се позволи на 3-годишното дете да подрежда приборите на масата за хранене, да сгъва и поставя салфетките, хляба. Не бива обаче да му се дават пълни или чупливи чинии и чаши, защото му липсва още достатъчно ловкост и може да ги разлее или счупи. Това ще огорчи детето и може да ядоса възрастните.
През петата си година детето може да изпълнява и по-сложни трудови задачи. Така то може да се включва още по-активно и да помага при подреждане на масата за хранене, при готвенето, при подготвяне на леглото за сън и при оправянето му след сън, при почистване на дома. То с голямо желание би хранило ежедневно рибките в аквариума или пиленцата в двора, би поливало стайните цветя, но за всичко това е необходимо все още възрастните да му напомнят и показват как се вършат тези трудови действия.
В заключение трябва да се подчертае колко е важно за възпитаването на трудолюбието като човешка ценност отрано да се използва включването на децата в домакинския труд. Някои родители подценяват значението на домакинския труд като мощно средство за ранното възпитаване на трудолюбие и създаване на трайни трудови навици у децата им, като го смятат за сив и делничен труд в сравнение с високоинтелектуалните и технизирани дейности, към които те искат да насочат децата си в бъдещата им професионална реализация. Подобно подценяване се извърши и в училището по отношение на традиционния учебен предмет в началното училище „ръчен труд” под напора и увлечението към политехнизиране на трудовото възпитание. Оказва се, че високотехнизираният и интелектуален труд на децата ни не може бъде достатъчно ефективен, ако липсват у тях трудовите навици и трудолюбието, които трябва отрано да се усвоят, именно още с включването им в домакинския или в ръчния труд.
Децата отрано трябва да се включват в достъпни за тях трудови действия. Особено значение имат някои дейности от битовия домакински труд, както и в съвместната работа, в която се съдържат зачатъците на колективния труд. По този начин те се запознават със свойствата на материалите, с начините на работа и с различните инструменти и уреди. В труда децата проявяват активност, самостоятелност, целенасоченост, настойчивост, стремеж към завършване на започнатото и достигане на резултати. Децата, които умеят да се трудят, знаят цената на трудовите усилия, уважават труда и на другите хора, по-често се отнасят с внимание към човека, нуждаещ се от помощ. Естествено, всичко това може да се постигне само ако детето приема трудовата задача с желание и удоволствие и ако за целта се осъществява тясна връзка между труда и играта. При тези условия едва ли има спор по въпроса – децата трябва да се включват в трудовата дейност на възрастните, и то отрано, защото ще повторим народната мъдрост, която е категорична: „Което Иванчо не е научил, Иван трудно ще научи!”.
Назаем от danielaubenova.com, по материали на проф. Фидана Даскалова
Тази още ли мърда?