Като партиен лидер
Със семейството в обрадовския манастир "Св. Мина"
Като партиен лидер
Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Сред но образование завършва с отличие в 28-мо ЕСПУ „Алеко Константинов“. През периода 1993-1998 г. е редовен студент по специалността „История“ в Югозападен университет „Неофит Рилски“. Първо става говорител, а после – председател на Федерацията на независимите студентски дружества (ФНСД) в ЮЗУ. Заместник-председател на СДС – Благоевград (1994-1996). Впоследствие завършва и специалност „Маркетинг“ в ЮЗУ и „Теология“ в университет „Епископ Константин Преславски“. Общински съветник в Столичен общински съвет (2003-2015). Заместник-председател на НИС на СДС (2005-2007). Автор на книгите „Германия и България 1914-1915“ и „Три цвята: синьо, синьо, синьо“. Председател на ПП „Движение Демократично Действие – Д 3“.
– Г-н Иванов, как протече при Вас преходът от активната политика към образователната система?
– Активността в обществената сфера е нещо, което е част от моя живот, откакто се помня. Същевременно обаче човек трябва да се развива и професионално. Аз завърших три висши образования магистърска степен – история, икономика и наскоро – богословие. Непрекъснато през тези години съм се занимавал активно с това, което ми е и професионален интерес, издадох и две книги, едната от които е на историческа тематика – „България и Германия 1914-1915 г.“. В образователната система съм от две години, заместник-директор съм на едно софийско средно училище, преподавам на 10 и 11 клас „История и цивилизации“, а на 8 клас, които са с иновативна програма – „Местно и регионално управление“. Винаги ми е харесвало да работя с млади хора.
– Кога отговорностите са по-големи – когато вземаш политически решения, или когато обучаваш подрастващите?
– И двете са много отговорни, но по различен начин. След три мандата общински съветник в София видях много – и хубави, и недотам хубави неща. Но е огромна отговорност да разпределяш с гласа си годишен бюджет от милиард и триста милиона лева. За мен водещ принцип е винаги да действам в унисон със съвестта си, т.е. да правя нещата така, както ги намирам за правилно. Понасям доста несгоди от това, че не съм готов да направя компромиси с неща, които считам за фундаментални. В училище е друго, там пишеш на бял лист, много от децата за първи път научават факти и свидетелства от различни епохи. Опитвам се да давам активността на тях, те сами да достигат до изводите, а не да налагам своята гледна точка. Казвам им: „Не е нужно да ми вярвате, достатъчно е да се замислите“.
– Как се работи с децата на прехода, какво отличава новите поколения?
– Много лесно, защото те не страдат от предразсъдъците, от които страдахме в ученическите ни години нашите поколения и тези на родителите ни. Сега по-трудно е с мотивацията. За съжаление обществото ни става все по-меркантилно, ламтежът към парите става своеобразен култ. Духовното отстъпва непрекъснато пред материалното, което вещае лоши дни занапред. Все повече хора са готови на всичко, дори да отстъпят от свои водещи принципи, в името на криворазбраната „успешност“. Но аз казвам често на моите ученици, че успех, който постигаш, като си продадеш душата, не е никакъв успех, а е чисто и просто бедствие, катастрофа. Ако мога да обобщя – най-голямото предизвикателство е да отстоим сред младите хора духовното, защото за материалното те достатъчно се мотивират сами.
– Като участник в политическите процеси по-лесно ли е да преподаваш на учениците уроците от най-новата ни история?
– Да, макар че ние се показахме като страхливо и неуверено в себе си общество. Не осъдихме комунистическата диктатура, която е не по-малко отвратителна от националсоциалистическата. В България има стотици хиляди жертви и репресирани от комунистическия режим. Само за първите 2 месеца след преврата от 09.09.1944 г. по личните свидетелства на Цола Драгойчева и други видни комунисти са избити без съд и присъда над 30 000 души. Те не са били престъпници или главорези, нито фашисти. Тяхната единствена вина е, че не са били като комунистите. България има едно от първите и най-масови въоръжени съпротивителни движения срещу комунистическата диктатура – горянското движение. Една от най-активните чети е именно в Югозападна България, начело с Герасим Тодоров. Кой изучава днес тези неща? Но пък онези, които искаха хората от Пиринския край да се пишат „македонци“, а не „българи“, са обилно преразказани?
– Кои са най-важните поуки от така наречения преход и уроците по демокрация?
– Много ми е тежко да отговоря на този въпрос, но ще се опитам да го направя напълно откровено. Най-важната поука е, че 29 години след 1989 г. начело на почти всички власти в държавата избуя посредствеността, простотията, наглостта, арогантността, зависимостта. Почтените хора, които пълнеха площадите в началото на прехода, са изтикани в ъгъла. Техните лидери се продадоха по библейския сюжет за няколко сребърника, а единственото, което напълно изчезна, е надеждата. Вече никой не вярва на нищо и на никого. Ние формално живеем в демокрация, но тя според мен е арестувана демокрация. Ако в началото на прехода обикновени хора като мен можаха да достигнат до заместник-председател на втората по големина парламентарна партия заради политическия си път и качествата си, а не защото са изтикани от някой нагоре, днес това е напълно невъзможно. В парламента изобилства от послушковци, които през живота си не са спечелили и едно събрание, не могат да участват и в един дебат или медийна дискусия. Те обаче са благодарни на ония, които са ги сложили там, целуват пръстена по три пъти на ден и толкова. Как да очаквате от такива хора без самочувствие политически дебат, политическа култура или идеен сблъсък. Тях това ги плаши. Те предпочитат сивия бизнес, корупционните зависимости и фалшифицирането на избори. На такива хора преди 20 години не им се даваше дори да бъркат лепилото за плакатите, защото и то щеше да им се пресече.
– Остава ли затворена за Вас страницата „СДС“?
– СДС не е просто една партия, а е мисия. Когато през декември 1989 г. аз като 14-годишен ученик бях омагьосан на стохилядния митинг пред храм „Св. Александър Невски“ какво беше СДС, помните ли? СДС беше всичко, което не е БКП. От тази гледна точка това, което днес се нарича „СДС“, няма нищо общо с оня дух, с ония хора, с ония идеалистични години. Аз тях никога няма да забравя. Как да забравя деня, в който аз бях един от тримата организатори на първия митинг срещу правителството на Жан Виденов в цяла България? Знаете ли къде се проведе този митинг? В Благоевград, пред ГУМ. Сред организаторите бяхме заедно с БДФ на покойния Боци Петров, Стоян Влахов и д-р Емил Котев, както и покойният мой приятел отец Васил Марков, и ние – от студентското дружество. Извървяхме стотина студенти целия път от общежитията до ГУМ, скандирайки и със сините знамена. Като пристигнахме на площада, една възрастна жена се разплака. Как да забравя мой колега състудент, който с парите от мизерните стипендии си беше купил обувки и ги скъса вечерта, докато лепихме плакати. Аз умирах от срам, но той каза: „Това е за идеята, няма проблем“. Как да забравя, когато арестуваха студенти, затова, че облепиха със сини плакати караулката в началото на града? Къде бяха тогава днешните управници, от коя страна на барикадата? Едва ли някой се интересува, но аз помня. А за СДС никога лоша дума от мен няма да чуете, бъдете сигурни.
– Какво се случи с десницата от позицията Ви на политик и историк?
– Ако имате предвид т.нар. Реформаторски блок и групата около ДСБ, те продължават да се борят за 4-те процента, за да станат младши коалиционен партньор на Бойко, когото уж усърдно плюят пред камерите. Целта им е точно тази – да търгуват на дребно. Жалко, че не ме послушаха, когато говорих и на Радан Кънев, и на Меглена Кунева и на кого ли още не, че ако беше направен смислен, голям десен блок, който да издържи в опозиция, а не да се гушне веднага с ГЕРБ, той сега щеше да е в позиция да поиска не дребни коалиционни роли, а да управлява самостоятелно. Само че те предпочетоха врабчето в шепата пред орела в небето.
– Каква е прогнозата Ви за десните? Възможно ли е обединение между действащите партии, които се представят като десни, или е нужен нов политически субект?
– Като председател на политическа партия „Движение Демократично Действие – Д 3“ декларирам, че ние правим и ще продължим да правим всичко по силите си, за да има ценностно и смислено обединение на хора и политически общности. Но около каузи, а не около желанието да назначим по 30-40 души от партийните си апарати по все по-намаляващите държавни постове. Нова енергия ще има и е добре да бъде направено нещо окрупняващо на основата на равноправие и липса на надменност, каквато в момента демонстрират някои от бившите големи десни партии. Иначе е много опасно, защото предстоящата промяна може да завие радикално наляво и тогава освен всичко друго ще обеднеем и ще си съсипем за пореден път държавата.
– Интересуват ли се младите хора от политика? Какво ги вълнува?
– Ако ги попитате така, ще получите отговор „Не“, но всъщност те са готови да направят каквото трябва от себе си, за да са оправят нещата, да се притъпи поне малко крещящата липса на справедливост, която властва днес в нашето общество. Вълнува ги преди всичко личната им реализация, което е добре. Ако не друго, поне постигнахме членство на България в Европейския съюз и днес децата ни могат спокойно, почти без пари, да учат в най-престижните европейски университети и да живеят като истински равноправни европейци. Без капка завист, от сърце се радвам, че имат тези възможности.
– Познавате ли учители, които можете да определите като будителите на днешното време?
– Много. Има такива и учители, и университетски преподаватели, и хора от гражданския сектор. За мен всеки, който жертва от времето си и за мизерни пари, дава всичко от себе си за успеха на новите поколения, е будител. Като своя лична мисия определям да им покажа необятните простори на духовността, да ги накарам да се замислят. Не можеш да живееш цял живот на шампанско и синьо сирене, но с вяра и любов към ближния можеш.
– Трудно ли се формира гражданско общество през призмата на личния Ви опит с неправителствените организации?
– Да. В България е изключително трудно за неправителствения сектор, защото той е оставен да се оправя сам. Няма почти никакви преференции, а това не бива да е така. Като прибавим към това и многото нагласени за „наши хора“ процедури при финансиране на определени проекти, положението става почти неспасяемо. Прекланям се на всички добри хора, които истински са ангажирани с такава дейност.
– Как съчетавате професионалните си задължения с ангажимента на коментатор в сайт от Босилеград?
– Аз лично, както и различни организации, в които участвам, работим активно в Западните покрайнини, от много години. По-специално в Босилеград. Съдействам за ежегодното провеждане на Великденския фестивал, където стотици деца от български диаспори, останали извън пределите на отечеството, си дават среща и правят състезание за най-здраво яйце-бияч. Подкрепяме благотворителните коледни акции за набиране на средства за бедни български деца. Организираме беседи по повод Деня на жертвите на комунизма. Работим и по редица други съвместни проекти с Културно-информационния център на българите, където всеотдайно работят Иван Николов, Радко Стоянчов, Димитър Димитров и др., както и с гражданско сдружение „ГЛАС“ на Александър Димитров. Вече цяла година имам своя колонка в най-популярната босилеградска медия – www.glaspress.rs Там имам много приятели и призовавам всички – посещавайте този край, давайте вашата морална подкрепа на нашите сънародници там, те напълно го заслужават.
– Какъв е Стефан Иванов у дома?
– Нормален човек. Обичам спокойствието, но рядко ми се случва да му се наслаждавам. Със съпругата ми се оженихме преди 11 години, имам дъщеря Елена, която е на 10 години, и син Константин, който е на 7. Дано наследят интереса ми и активната ми позиция по обществените теми. Със сина ми подкрепяме и любимия футболен тим „Левски“ на стадиона. Когато ме пита кой ми е любимият отбор след „Левски“ и „Байерн“ (Мюнхен), винаги му казвам – „Пирин“!
– Каква е Вашата прогноза за България в краткосрочен план с оглед демографската криза, вътрешната и външна емиграция?
– Ще навлязат специалисти от страни с по-ниски доходи от нашите – бивши съветски републики, от Азия и Африка, а нашите специалисти в по-голямата си част ще предпочетат да работят в чужбина. Не съм оптимист за бърз обрат при демографската криза, защото тъкмо активното и младото население в голямата си част не е тук. Дано българските църкви и училища в чужбина поне съхранят паметта и езика в следващото ни поколение. А иначе, когато станем поне малко по-духовни, сигурно и нещата ще потръгнат. Липсва ни смирение, това е истината.
– Поддържате ли връзка с някои от старите седесари и приятели от Благоевград?
– Поддържам контакти с много хора от Благоевград от онези години и се радвам, че голямата част от тях също не се промениха. Най-вече с проф. Атанас Попов, който е мой университетски, но и житейски преподавател, радиожурналистката Любима Бучинска, която е много фин и извисен над простотията човек, д-р Михаил Бащавелов, неврокопския учител Борислав Окманов, д-р Тони Даскалов, Мария Велинова, Стоян Влахов, Нора Николова – дъщерята на големия левскар бай Кольо Дешев от Орлин махала, скоро се запознах, но съм с прекрасни впечатления от Васил Новоселски. Ще се радвам, ако се видя и с д-р Ивайло Ловджиев, Павел Димитров“ Има и много други обществени фигури, но не мога да ги изброя всички. Без преувеличение ще ви споделя, че Благоевград завинаги ще остане в сърцето ми като мой втори дом?
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
Какъв е тоя смешник.Световно неизвестен,организирал бил протести.