Авторът пред поредната си творба
"Адам и Ева, облечени като текстилни работници" е една от многото графики, сътворени от Калин Терзийски
Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. Завършва ВМИ в София и специализира психиатрия. 4 г. работи като психиатър в психиатричната болница в Курило. Там се запознава с жената на живота си – Ивана, която е психолог, и описва любовта си към нея в романа „Лудост“. После напуска болницата и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа, а през 2006 г. е един от основателите на литературния клуб „Литература*Диктатура“, в който членува и брат му Светослав. Учредител е и на Асоциация на писателите в България.
Терзийски бързо си извоюва славата на скандален писател – след няколко сборника с разкази и 3 стихосбирки през 2010 г. издава автобиографичния роман „Алкохол“, пристрастява се до болестно състояние към бялото вино, а после се прочува и с двете си влюбвания – в актрисите Елен Колева и Диана Димитрова /д-р Огнянова от „Откраднат живот“/. Терзийски има издадени 4 романа и 7 сборника с разкази. 4 пъти е номиниран за наградата „Херликон“, а през 2011 г. спечели награда за литература на Европейския съюз.
Преди Черешова Задушница Кайо, както го наричат приятелите му, дойде в Благоевград, за да посети гроба на приятеля си Ради, син на местната литераторка Зоя Златанова. Докато обикаляше със Зоя града, Терзийски сам се изненада от факта, че много млади хора го познаха и непрекъснато му подвикваха от кафенетата: „Как си, Калине?“. Това радушно отношение към него и спаначената супа, която яде в Благоевград /в столицата никъде не сервирали такава/, доведе до импулсивното му обещание да зареже София и да дойде да живее тук.
Докато правим това интервю, Калин пие газирана вода, с което разбива първия мит за себе си – че денонощно се налива с вино. Обяснява, че го прави от миналата година по препоръка на лекарите – наредили му да си пази черния дроб, ако иска по-дълго време да пие сода.
– Калине, връщаш се от гробището, какво каза на Ради?
– Нищо специално. Просто погалих гроба и помълчах. Иначе често си говоря с него за живота и смъртта. Струва ми се, че човек като мен – християнин, дълбоко вярващ, винаги говори с мъртвите. Не смятам, че хората умират. Като лекар и човек на материалната наука съзнавам, че има такова нещо като смъртта – клетките умират, зъбите и космите от главата падат. Непрекъснато в смърт живеем. Ради за мен обаче завинаги ще си остане жив – ще го помня, както когато се запознахме в I курс – млад, умен и хубав, човек, предизвикващ естествен възторг, приятел, с когото пиехме „Куба либре“, живеехме като бохеми и бяхме убедени, че ще живеем като бохеми цял живот. Допълнителен чар му придаваше фактът, че той работеше на най-тежкото място. От II курс в Медицинския работехме, аз бях санитар в хирургията, а той – в дихателния център за командно дишане, където хората са най-близо до смъртта.
– Как направи прехода от хирургията към писането?
– Много отдавна започнах да пиша – предимно къси неща без сюжет, като експерименти със стиловете. Никога не съм харесвал завършените сюжети. Важни са разсъжденията, не изкуствено нагласената сюжетна линия. И постепенно осъзнах, че ако искам да продължа с писането, трябва да се откажа от медицината. Медицинската практика е едно занятие, обсебващо силите и мисълта на човека, който освен да натрупа много знания и умения, трябва преди всичко да привикне с мисълта за смъртта. Затова лекарят става или циничен изрод, или свят човек. Е, аз за себе си реших, че не ми се става циничен изрод, а за светец нямах инструментариума. Затова предпочетох да се разделя с медицината.
– Спомена, че си дълбоко вярващ. Кога стана това – преди или след написването на „Алкохол“ и установения ти от лекарите проблем с черния дроб?
– Християнин съм от 18-годишен. Помня един пасаж от „Бродягите на Дхарма“ на Керуак. Звучеше приблизително така: „И докато те пиеха, танцуваха, гълтаха амфетамини, танцуваха и пътуваха с товарни влакове, те всъщност търсеха Бог“. Същността и на битниците, и на хипитата е търсенето на Бога. И докато за еснафите те са синоним на разпасаност и една шайка некъпани хора, хипитата всъщност са дълбоки еколози.
– Съжаляваш ли за нещо в досегашния си живот?
– Не мога да се сетя категорично да съжалявам за нещо. Ако не бях изживял всеки миг от живота си така, както съм го направил, днес нямаше да съм тук на този стол.
– Как от дистанцията на времето оценяваш най-популярната си книга „Алкохол“?
– Не мога да напиша книга, в която нещата не са каквито са. Преди 10-11 години, когато я написах, брат ми каза: „Това е изключително нещо. Жалко, че я създаде във време, когато няма литература“. Помислих върху думите му и реших – ако е така, тогава ще създам литература. И го направих. Вероятно затова днес давам интервю в Благоевград, книгите ми са издадени на 10 езика, а вчера трябваше да откажа на едно италианско издателство само защото седмица по-рано се съгласих да работя с друго италианско издателство, откъдето ме потърсиха. По същата причина преди няколко дни Тервел Пулев ми прати снимка от Киото как държи книгата ми „Владетелите“. Представяш ли си? Пулев, Япония и моята книга! Възхитително!
– Още нямаш 50 г., а имам чувството, че си си създал много врагове. Знаеш ли колко са?
– Заради тая ми уста предполагам, че са много враговете ми, само че аз ги наричам омразници. В тази категория са и папараците, които непрекъснато ме дебнат, и една Венета Райкова е там – предполагам, че тази жена много ме харесва.
– Какво не одобряваш в днешния обществен строй?
– Много са нещата. Не одобрявам това, че когато правя представяне на книгите си в библиотеката на Студентския град, идват предимно хора на по 60 и повече години. Онзи ден даже казах на библиотекарките, че не си вършат работата, когато имам представяне, защото не са направили нищо да привлекат студентите. Не одобрявам и това, че обществото ни се е самозабравило. Че баби и дядовци нямат пари за газ, за да отидат нощем до клозета на двора, без да се спъват в тъмното, а ние се тръшкаме, че месинджърът ни е блокирал. Този живот е суета и относителност. На фона на изчезналите народи в световната история, на фона на необятния Космос, на фона на преживените разцвети и падения на държавата ни и на фона на факта, че не знаеш нищо за печенегите, да се вайкаш, че не можеш да си платиш лизинговата вноска за колицата е, меко казано, идиотщина. Ако някой не ми повярва, да отиде в лудницата в Курило, където най-силно личи нищожността на съвремието ни.
– Какво пишеш в момента?
– Опитвам се по-скоро да пиша роман. Работното заглавие е „Аз и Бог“ и много вероятно така и ще си остане. Безцеремонно заглавие, нали, но е подходящо за мен. Обърни внимание: Не „Бог и Аз“, а „Аз и Бог“. Казах това заглавие на един приятел – писателя Деян Енев, а той се стресна – никога нямало да се осмели да постави такова заглавие. Вярвам му, той е мил човек, а аз не съм мил. Но трябва да има и хора като мен, които да са противовес на дебелашкото гръмогласие на един Слави Трифонов например, на селящината.
– С този език нямаш ли вече заведени дела за обида?
– Имам, разбира се – от наследниците на Хайтов, понеже казах, че Хайтов е правил свирки на властта. Всъщност аз съм дълбоко подозрителен към негръмогласните – съмнявам се как са останали живи и дали не е било за сметка на определен брой свирки.
– Наскоро си навлече още повече от т.нар. омразници заради оплакването ти, че за един разказ в Лондон ти плащат 50 паунда, а Гришо взема по над 2 млн. паунда на мач. Тогава форумите те разпънаха на кръст. Съжали ли за изказването си?
– Не, разбира се. Хората масово се държат като параноици, търсят интрига и конспирация във всичко. Не завиждам на Димитров за милионите. Но в Библията е казано, че в началото е словото. В Библията не пише, че в началото е тенисът или боксът. Спортът е развлечение, а от нас, хората на словото, зависят посланията. Тези послания, които се оценяват на 50 паунда.
– Писателската професия не осигурява стаж. Не си ли мислил да се върнеш на работа като лекар и да пишеш в свободното си време?
– Тоест да бъда писател между другото… Никога. Или ще ми дадеш за пример Чехов, който е бил лекар и писател едновременно? Нищо подобно. Като лекар се е водел няколко месеца, през цялото време само е писал. И затова е писател. Но ако все пак някога реша да се върна към лекарската професия, ще отида в Курило, където ще съм най-малко вреден.
– Всъщност как се издържа един български писател днес?
– Ами с 15% от продажната цена на книгите му. Търговците на книги вземат 40%.
– При толкова много езици, на които книгите ти са преведени, вероятно приходите ти от другите страни са по-големи?
– Толкова са големи, че завчера се плашихме със съд с едно хърватско издателство, което от много време не ми превежда едни 500 евро. При западните издателства става въпрос за цицане на европейски пари. Издателството печели проект за 10 000 евро за една книга, на преводача дава 1500 евро, на мен като автор – 500 или 1000 евро, останалите 8000 евро остават в него като чиста печалба. И ако е някой колега, който няма моята философска гъвкавост, досега да се е гръмнал. А аз дори си позволих да върна един хонорар от 2000 лв., който ми дадоха, за да напиша книга за Димчо Дебелянов. Не познавам времето му, не познавам детайлно живота му, как да пиша?
– Искало ли ти се е някога да се беше родил в друго време, например да си бил печенега?
– Мисля, че имам в жилите кръв на печенегите, ако съдя по носа на дядо ми Диме – по азиатски извит и достолепен. От него съм чувал едни думи, които по-късно разбрах, че са на Буда: „Всяко желание води до страдание“.
– Страдалец ли е Калин Терзийски?
– Колкото повече овладявам желанието си, толкова по-малко страдам. Не, не бих се нарекъл страдалец. Сега съм писател, който пие газирана вода, спортува и рисува. Правя графики и скоро замислям изложба. Значителна част от тях са автопортрети, защото човек трябва да уважава Аз-а си.
Разговаря ВАНЯ СИМЕОНОВА
