Радка Николова Христова е родена на 28.02.1943 г. в китното село Брежани, община Симитли, Благоевградска област. Дядо й по бащина линия Димитър Михайлов Груйчев е бил комита и е участвал в Илинденско-Преображенското въстание. Баща й Никола Михайлов е участник в първата и втората фаза на Втората световна война. Радка Христова е завършила основното си образоване в село Брежани, а след това Педагогическата гимназия в Благоевград. Начален учител е била в училищата в селата Дебрен, Голям Върбовник, Бобовдолска община, и Овчарци, община Сапарева баня. Със съпруга си Емил Христов, който също е учител, се запознават в село Голям Върбовник. Имат 60-годишен щастлив семеен живот. Родители са на син и дъщеря, имат четирима внуци и едно правнуче. На чаша ароматен билков чай разговаряме с Радка Христова за нейния живот.
– Г-жо Христова, тази година навършихте 80 години. С какви чувства посрещнахте своя юбилей?
– Чувствата малко са раздвоени, защото остарявам с една година…
– Вие сте родена и израснала в китното село Брежани, разположено в северозападните склонове на красивата Пирин планина. Споделете за Вашето детство и рода си!
– Родена съм и израснала в село Брежани, община Симитли. Моят дядо по бащина линия Димитър Михайлов Груйчев -Дядо Мито на младини е бил комита на чети, които са общували с Яне Сандански. Той е участвал в Илинденско-Преображенското въстание. Дядо и баба са имали 14 деца, от които само три са останали живи. Той се е връщал от въстанието, а леля ми го е посрещнала в местността Плевната и му е съобщила тъжна вест. Казала му е, че сестра й Райна, която е била на 14 години, е починала. Имали са дървена къща, но децата им са умирали от дифтерит. Баща ми Никола Михайлов е бил най-малкото дете в семейството. Той е учил до 7-и клас, искал е да продължи образованието си, но не са имали средства. На 16 години вече е работил на кариерата в мината. Много труден му е бил животът. Товарил е с лопата камъни и пръст, а след това вагонетките са бутали на ръце до мястото, където е трябвало да бъдат поставени камъните.
Родът на майка ми е от село Голям Върбовник, Бобовдолска община. Дядо ми Доне Васев се е занимавал със земеделие и политика. По време на Деветоюнският преврат той е успял да избяга в Сърбия. Там го хващат англичани и е бил заточен на остров Крит. След това са го освободили, а майка ми Надежда през това време е била в първо отделение. Ходела е боса по снега, защото не е имала цървули. Един учител й купил цървули, за да може да ходи на училище. С баща ми се запознават през 1942 г. в село Голям Върбовник. След това се връщат в село Брежани. През 1943 г. съм се родила аз, а баща ми тогава е участвал в първата и втората фаза на Втората световна война до Унгария. Бил е телефонен свързочник.
Животът в село Брежани по време на моето детство беше щастлив, задружен. Помагахме си, ходехме по нивите в балкана, далеч от селото. Радвахме се на цветята. Беряхме минзухари през ранна пролет и ги подарявахме на учителките си. Работехме градини, помагаме на родителите си. Спомням си, че в ранното си детство за Великден боядисвахме яйцата не с бои, а с растения. За да стане яйцето червено, го боядисвахме с люспите на кромид лук. Със здравец боядисвахме зелени яйцата и т.н. След като се чукнехме с боядисаните яйца на Великден, подарявахме яйцето на този, който ни го е счупил. Вечерта преди Никулден се ходеше на едно оброчище. Ходехме по един кален път на малка поляна. Там носехме вечерта варена пшеница.
А на Никулден сутринта приготвяхме рибник в голяма тава и отивахме млади и стари на оброчището. Там сядахме на поляната и хапвахме. Децата си играехме на воля. На празници в центъра на селото идваше духова музика. Детството ни беше спокойно.
През годините съм се завръщала в моето родно село Брежани. Това, което ми направи впечатление, е, че затвориха мините. Работниците от блоковете си отидоха – някои по чужбина, други по родните места. В село Брежани се организира всяка година празник на кестените, на който идват хора от цяла България.
– Завършили сте елитната Педагогическа гимназия в Благоевград. Как се забавлявахте през свободното си време със съучениците си?
– В Педагогическата гимназия в Благоевград учих пет години – от 1958 до 1962 г. Живеехме в общежитие. Хранехме се в стол. Храната беше вкусна и разнообразна. Плащахме ниски такси по 1-2 лева за година. Много добре се грижеха за нас. Ние почти не сме се забавлявали. Повече учехме и от време на време се разхождахме до Ловния дом над Благоевград. Ходехме и на кино.
– През онези години младежите и девойките ходеха на бригади през лятото. Според Вас имаше ли смисъл от тях и Вие самата ходила ли сте на бригада?
– Ходехме на бригада в село Падеш и в село Старчево, Петричко, по цял месец. В село Старчево сортирахме домати, а в село Падеш копаехме царевицата и тютюна. Бригадите ни учеха на труд. Подпомагахме селското стопанство. Пеехме на полето, а вечер, когато сме свободни, си организирахме певчески състави. Имаше смисъл от бригадите. Селското стопанство беше развито. Отглеждахме овощни дръвчета, лозя, плодове, зеленчуци, всякакви растителни култури. В нашето село имаше тучни лозя и градини с домати. Селското стопанство беше кооперирано в ТКЗС-то. Земята се обработваше с машини. Хранехме се с български плодове и зеленчуци. Във всяка къща се отглеждаха овце и кози на село, хората си произвеждаха мляко и месо. По онова време в ТКЗС-то работеха много хора. Те пееха по полето и работеха. Ние, децата, също помагахме на родителите си. По онова време имаше безплатно образование, безплатно здравеопазване. А след това върнаха земите… и за какво ги върнаха – за да пустеят.
– Над 35 години сте била начален учител. На какво възпитавахте Вашите ученици?
– По време на ученето ми в Педагогическата гимназия в Благоевград стажувахме в училищата в Благоевград. А след това бях разпределена в село Дебрен, Гоцеделчевско. От там вуйчо ми ме изтегли в село Голям Върбовник, Бобовдолска община. Там бях на квартира при мои близки. След това се преместих в училището в село Овчарци, община Сапарева баня. Работехме много добре с моите колеги Митра Джаджарова, Райна Хаджийска, Ветка Иванова… Учениците ги учехме на ученолюбие и трудолюбие. Родителите също много добре се грижеха за децата си. Водехме ги на екскурзии из цяла България и на излети. По времето на социализма имаше и дружинни ръководители, които също се грижеха за възпитанието на учениците и организираха различни мероприятия. Тогава учениците ходеха на кръжоци, бяха ангажирани в училище. Учехме ги да помагат на възрастните хора. Да имат уважение помежду си. Тогава нямаше агресия сред учениците. Нямаше ученици, които да не ходят на училище. Нямаше хора, които да ровят по кофите за храна. Нямаше наркотици и наркозависими… Времената бяха други. А сега нещата са…
– Като учител пенсионер как живеете с пенсията си?
– Трудно живеем с учителските си пенсии. Мъчим се. На по 80 години със съпруга ми ходим на негова нива в село Бистрица да произвеждаме зеленчуци, за да си направим зимнините, защото с тези скъпи лекарска и скъп ток не се живее само с пенсия.
– Със съпруга си Емил Христов, който също е учител, се запознавате в село Голям Върбовник. Каква е рецептата за щастлив семеен живот и беше ли любов от пръв поглед?
– С моя съпруг се запознахме на площада в село Голям Върбовник. Аз първо се запознах с майка му, а след това с него. Почти беше любов от пръв поглед и имаме 60-годишен щастлив семеен живот. Оженихме се през 1964 г. Рецептата за щастлив семеен живот е обич, разбирателство, доверие, отстъпки… Жената много да не отговаря на съпруга си.
– Вие сте и самодейка. Откъде идва любовта Ви към песента?
– Любовта ми към песента идва от моята майка, която пееше много хубаво шопски и македонски песни. Аз започнах да пея в училището в село Брежани, а след това в Педагогическата гимназия в Благоевград. Пяла съм преди години в Смесен хор „Рилски звуци“ към НЧ „Зора 1858“ – гр. Дупница. Ходили сме на фестивали в гр. Брянск в бившия СССР. Спомням си, че там ни посрещнаха много добре. Аз знаех руски език и се разбирах с тях. Хората ни посрещнаха много сърдечно. Много ми хареса техният борш, както и пелмени, пирожки, палачинки… Сега пея в Женската фолклорна група „Дупничанка“ с ръководител Ивайло Фильов.
– Вие имате роднини в Украйна. Как са те?
– По-голямата ми леля Иванка е омъжена за белогвардеец. През 1957 г. те заминават за Украйна, но винаги са носили село Брежани в сърцето си. Аз общувам с една моя братовчедка – Витка. Те живеят в Запорожка област, в село Софивка. Но откакто е започнала войната, нямаме връзка.
– Какво е мнението Ви за инвазията на Русия в Украйна?
– Войната трябва да спре, защото се избиват два християнски, братски народа.
– Като говорим за Русия, какво е мнението Ви за премахването на Паметника на Съветската армия в столицата?
– Аз съм против махането на Паметника на Съветската армия, защото той е част от историята. Защото моят баща е участвал във Втората световна война, което му се е отразило на здравето и си отиде млад.
– Какви качества трябва да притежава един учител и какво ще пожелаете на своите колеги – днешните учители?
– Един учител трябва да обича децата и професията си. Да има търпение и познания. На младите колеги им пожелавам да бъдат здрави. Да обичат професията си, защото да си учител е призвание, отговорност и съдба.
– Като дългогодишен начален учител, базирайки се на Вашия опит, кой е най-важният урок, който е трябвало да научат нашите политици, за да бъдат съпричастни към проблемите на своите избиратели? – Най-важното е всеки политик, който е роден в България, да работи за България, да милее за България, да обича България.
Разговаря НИКОЛАЯ ИВАНОВА
