Кучкарникът на Й. Станкев
Й. Станкев с двете нови попълнения Мерилин и Вита
Кучето Караман
Йордан Станкев е роден в с. Големо село, община Бобов дол, през 1957 г. Завършил е техникум в Радомир, специалност “Топлотехника”. От 30 години се занимава с опазването на породата българска каракачанка. От 43 години работи като началник смяна в ТЕЦ “Бобов дол”. Семеен е и има две дъщери.
– Йордан, откъде идва любовта Ви към кучетата и точно породата каракачанка?
– От дете обичам кучетата. Бях на 4 години, когато хора, изпратени от властта, убиха с пушка кучето на дядо. То беше от каракачански сой. Оттогава е любовта ми към тази порода. Вече съм на възраст, но все още не мога да забравя това куче от детството ми, остана в сърцето ми. Тогава дядо се опита да го скрие на друго място в селото, но те го откриха и го убиха. През 1957 година, при масовизацията, държавата иззела животните на хората – овце, крави, кози… и по дворовете са останали само кучетата пазачи. През тези години каракачанката е била на изчезване. През 70-те години на миналия век любители на тази порода кучета са я възродили.
Никой не знае откъде идва този вид кучета, както и каракачаните. Дядо ми е разказвал как с пушки хора на властта са причаквали каракачаните от планината, изземали им овцете, гюмовете за млякото и всяка друга посуда, и избивали и кучетата им. А каракачанин без куче и овце не може да живее.
– Вие развъждате кучета, каракачанки, помагат ли Ви финансово държавата или неправителствени организации?
– Никой не ми дава пари да отглеждам кучета и да следя нишката на рода. В момента отглеждам 15 кучета на различна възраст. Кучкарникът е в мой имот и се намира далеч от селото, за да нямам проблеми със съселяните си. Месечно за храна на четириногите ми приятели заделям по 300 лв. Аз съм пенсионер от ТЕЦ “Бобов дол” и получавам 920,00 лв. пенсия, но още работя в предприятието, така че се справям. По 300 лв. годишно плащам за ваксини и обезпаразитяващи препарати. Тръпката ми е голяма и няма да се откажа от кучетата.
Понякога се налага да продам някое куче. Цената на една каракачанка е между 150 и 200 лв., но повече подарявам кучета, отколкото да ги продавам. И на мен ми подаряват колеги кучкари. Последно колега от Пловдив ми подари две момичета на по 7 месеца. Едната, с кафявата окраска, е Мерилин, другата е Вита. Кафявата красавица е кръстена на Мерилин Монро заради красивите й очи, които гледат дяволито. Вита я кръстих на планината Витоша. Те са новото ми попълнение в кучкарника и много им се радвам.
Давал съм по 300 лв. за куче. Ходя на изложби и щом ми хареса някое, веднага го купувам. Едно от моите кучета го карах чак до Пловдив да се заплоди. Платих 100 лв. на собственика на мъжкото, превоза също.
Освен кучета други животни не отглеждам. Съпругата ми е завъртяла няколко кокошки, но тя се грижи за тях. Цялото ми свободно време отива за кучетата. Намирам време да чета и историческа литература.
– Твоите приятели, кучетата, не са ли създавали проблеми в семейството, след като цялото ти внимание е насочено към тях?
– Имало е комични ситуации, но съпругата ми ме разбира и не отваря дума за кучетата. Преди години, бяхме още млади, съпругата ми си купи модерни ботуши за зимата. Още не ги беше обувала и ботушите изчезнаха. Тогава отглеждах няколко кучета в двора на къщата си в селото. Оказа се, че кучетата са изяли новите й ботуши. Намерих по някое парче от тях в двора. Не й стана приятно, поразсърди се, но й мина. Купих й нови ботуши. Кучетата изяждаха и по някоя и друга кокошка, и за да няма кавга, ходех до птичарника в селото, купувах толкова кокошки, колкото са изяли кучетата, и ги пусках при другите, да има мир.
– Вярно ли е, че кучетата усещат кой е добър човек и не го лаят или нападат?
– Няма такова нещо. Когато човек го е страх от кучето, то усеща по-високия адреналин и тогава напада или лае. То усеща, че е господар на положението. Тези, които отглеждат кучета, трябва да знаят, че още от малко кучето разбира кой е господарят в къщата и се подчинява само на него. Не се бият, за да станат послушни. Просто с различен тон на гласа се издават команди и то разбира кое е добро и кое е лошо за стопанина му. Пуснеш ли кучето да ти се качи на главата, то един ден може и да те ухапе.
– Не ти ли завиждат съселяните, че отглеждаш кучета, а и продаваш по някое?
– Има голяма завист. Преди няколко години ми отровиха пет елитни кучета. Кучкарникът ми се намира извън селото, добре е ограден. Преди години баща ми в този имот отглеждаше овце и кози, но като почина, ги продадох и преместих кучетата на това място. От злоба отровиха кучетата, а те какво са виновни?
Преди години двама високопоставени служители на УБО ми убиха едно от кучетата. Те били на пусия за патици край едно езерце над кучкарника. Едно от кучетата го пусках да ходи до езерцето да се изкъпе в топлите дни през лятото и то се връщаше само. В езерото плували патици, кучето се хвърлило във водата и патиците излетели. От яд, че е прогонило патиците, двамата ловци го бяха убили.
– Какъв човек трябва да си, за да отдадеш цялото си внимание на кучетата?
– Трябва да имаш голяма любов към кучетата, за да можеш да отделиш цялото си свободно време на тях. Не мога да си представя деня, ако не дойда при кучетата поне два пъти – да ги нахраня, да ги огледам дали някое не е болно. Те са ми като деца. Художници, професори и обикновени хора като мен се грижат да кучета каракачанки. Това е любов!
Едно куче може да достигне до 60 килограма тегло, ако се отглежда здравословно. Не е само храната. Кучето трябва да живее свободно и да се разхожда поне два пъти в деня.
– Казахте, че кучетата са Ви като деца. Вие имате ли деца?
– Имам две дъщери и един внук. Навремето дядо ми е имал 11 внуци, а аз само един. Едната ми дъщеря отиде да живее в Англия, другата е в София. Такива времена дойдоха в България. Едно време хората са разчитали на земята. Каквото произведат, това ще ядат. Отглеждали са повече деца, за да работят на нивата. Сега давам имотите под аренда и получавам по един да чувал жито рента, колкото да изхраня 11 кокошки. Ние сме роби. Където и да работиш, си роб на собственика на предприятието – искаш, не искаш. Преди хората са били роби на земята си, за да ги изхранва. Сега пак сме роби, но на частни собственици.
Записа ЙОРДАНКА ПОПОВА
