* Ив. Пенев вече се нанесе в новата си къща – една от 7-те в комплекса на брега на яз. „Стойковци”, който построиха със съмишленици * За 15 мин. стигам до Благоевград, в София губят повече време, за да отидат от един в друг квартал * Тук се чувствам чудесно, ако може селото въобще да не се променя, ще съм най-щастлив, откровен е новодомецът *
Семейството на столичанина Иван Пенев са първите гастарбайтери, установили се за постоянно в благоевградското село Логодаж. Фамилията се нанесе в новопостроената им къща на брега на язовир „Стойковци“, а новото начало бе белязано и от раждането на четвъртото му дете.
„Тук се чувстваме чудесно, на мен нищо не ми липсва и ако може селото изобщо да не се променя, ще съм най-радостен!“, искрен е новодомецът.
С него и най-големия му син Арагон, завършил преди дни средно образование в НХГ „Св.св. Кирил и Методий“, си бъбрим в кафене в Благоевград, на метри от детската градина на 5-годишната му дъщеря.
„Всеки ден водя малката на детска градина, а голямата на училище, тя е в СУИЧЕ“, разказва Иван Пенев. „В града стигам за 15 минути и пътят е свободен. В София повече време губят от един квартал да идат в друг. На 14-годишната ми тийнейджърка хич не й се стои на село и е съвсем естествено да иска да излиза всеки ден, но пък мен ме устройва да го прави по-рядко, отколкото ако живеехме в града. Вярно е, че съм ангажиран всеки ден да свалям децата и после да ходя да ги взимам, но всичко си има цена. Половинката ми гледа бебето, грижи се за къщата, има си и онлайн бизнес. Добре че най-големият, Арагон, взе книжка, той е на 19 г. и вече ми е в голяма помощ – като се налага, ме отменя за много неща“, обяснява ежедневието си преселникът.
Преди година семейството му живееше под наем в с. Рилци в очакване да завърши строителството на къщата им в Логодаж. Тя е едната от комплекс от общо 7 къщи, чието изграждане Иван организира и ръководи. След 30 г. в Англия той решава да се прибере в родината. Обикаля доста места в търсене на най-подходящото, на което да построи новия дом на фамилията, и жена му от пръв поглед се влюбила в логодажката махала Стойковци и гледката към язовира. Купил имота с идеята с приятели и съмишленици да си направят общност.
Разказва как за 30 г. в Англия работил много неща на много места. По образование е програмист, но най-дълго помагал в частния бизнес на първата си съпруга, която имала там два ресторанта. Продал ги, след като тя починала и започнал да мисли за ново начало. Първата му идея била за Коста Рика. Всъщност тя била стара идея, но първия път не я осъществил, защото половинката му не била склонна да се пенсионира млада, да изостави бизнеса си и да напусне Лондон. Затова преди няколко години „по навик“ пак се сетил за Коста Рика.
„Но когато си на 33 г., Коста Рика изглежда по един начин, а на 50 г. по съвсем различен. Вече не бях сигурен, че искам да започвам всичко от нулата, от ученето отново на език и всичко останало. Бях решил, че не искам да съм повече в Англия, и добре че намерих жена, която беше готова да тръгне с мен. По-лесният начин бе да се върна в България и въпреки че жена ми е латвийка, на третото кацане на летището в София каза, че се чувства у дома“, разкрива подробности за рестарта в живота си Иван Пенев.
Когато семейството му пристига в България, най-малкото дете е на 2 г., а големите му син и дъщеря, родени и пораснали в Англия, почти не говорят български.
„Когато беше малък, с Арагон имахме интересна ситуация. Беше казал на майка си, че иска да го дадем за осиновяване в друго семейство. Оказа се, че причината е в езика, защото у дома винаги си говорим на български. На него му било трудно. Намерихме „златната среда“ – ние му говорехме на български, той ни отговаряше на английски и макар и в момента да не говори много добре български, отлично разбира всичко“, разказва бащата.
Арагон намерил свой начин да се приспособи към новата обстановка в Логодаж и признава, че предпочита дългите разходки с кучето около язовира пред безцелното висене в градските заведения:
„Не го разбирам начина на общуване в България. В Англия хората на моята възраст са по-зрели, а тук се държат като деца. Не искат да разговарят, а когато опитвам да го правя, те просто изчезват. Според баща ми съучениците не ми обръщат внимание, когато им задавам въпроси, а аз си мисля, че те просто не ме чуват какво ги питам или не искат да ме чуят. За двете години само веднъж съм имал смислен разговор с връстници и той се случи на една екскурзия. Не знам защо тук не се получава общуването, ако сега се върна в Англия, там няма никаква дистанция и мога да си говоря с връстниците за всичко. Но не страдам от това и смятам, че на този етап за мен е по-добре да не го търся, за да не съм жаден за общуване с хора на моята възраст. Предпочитам да се отпусна и когато се случи, тогава“, обобщава философията си младежът.
Арагон вече е подал документите си да кандидатства в ЮЗУ, предпочита да продължи образованието си в сферата на информационните системи и програмирането.
„Засега предпочитам да е около мен. Може да учи навсякъде, поиска съвета ми къде да кандидатства, а аз съм на мнение, че за добрия ученик няма значение училището, както впрочем и за лошия. Ако му се учи, ще го прави навсякъде, това си зависи от човека. Да не говорим, че голяма част от преподавателите в ЮЗУ преподават и в софийските вузове“, обяснява избора бащата. Не крие, че се притеснява от липсата на желание на сина му да намери своя среда в България:
„Може би поколенията вече са различни и днешното е по-егоцентрично от нашето. Ние бяхме жадни за общуване, когато идваше нов ученик, буквално всички му се „нахвърляхме“, любопитни да разберем повече за него. А сега има интернет… Като отидохме преди малко да подаваме документи в ЮЗУ, той каза 3 думи, аз казах 300. Аз се майтапя, искам да стане весело…“.
„Те си имат работа там, за какво да ги безпокоя и да им губя времето?!“, обяснява своята гледна точка синът.
Семейството вече не са единствените обитатели на комплекса в махала Стойковци на село Логодаж, защото от няколко седмици светят лампите в още една от съседните къщи. Стопаните също са българи, живели в Англия, и дори се наложило за кратко, докато се нанесат в дома си, да пребивават в този на фамилия Пеневи.
Планове за бъдещето Иван не иска да прави. Все още ангажиментите около изграждането и пускането в експлоатация на жилищния комплекс му отнемат доста от времето и енергията.
„То е същото, като да отидеш в чужбина или където и да е на ново място – създаваме контакти и оформяме общност. Много харесвам хората наоколо, в Логодаж все още има останали живи традиции, от което съм много доволен. Слушам как хората много се оплакват от училищата, а аз съм впечатлен. За детската градина не ми стигат суперлативите, това, което съм виждал по света, не може да им стъпи на малкия пръст! При това тук го получаваме без пари! Малката вече е на пет години, като дойдохме, не искаше да се отдели от полата на майка си, не говореше езика, а сега с грижите и заниманията в 12-а детска градина е съвсем различно дете! Какво правят тези учителки, не знам, но съм възхитен, на такова сърцато отношение към работата не съм се надявал и в най-смелите си мечти, и най не съм го очаквал, като дойдохме да живеем тук. Това най-силно ме впечатлява в България!“, откровен е бившият гастарбайтер.
Той е с убеждението, че щом живееш на едно място, трябва да помагаш на общността да се развива, вероятно затова вече е сред спонсорите на селския футболен отбор „Граничар“, макар още да не е ходил да гледа негов мач. Странно му е, че много българи предпочитат да се оплакват, че няма работа, и да бездействат, вместо да са активни.
„Когато се преместихме в България, жена ми реши, че иска да започне работа. Не знаеше език, но 4 м. по-късно имаше договор с компания за онлайн търговия и получаваше една много добра за България заплата. Затова хич не вярвам на мрънкане, че тук нямало работа“, отбелязва новозаселилият се логодажанин.
Признава, че за разлика от дейната си половинка той е по-лежерен и предпочита да ходи на риба. Най-новото им увлечение е собствена зеленчукова градина. „Миналата седмица за първи път посадихме домати. Един съсед ни даде 30-ина корена и докато аз се чудех дали да извадя фрезата, жената с мотиката беше прекопала мястото и набучкахме коренчетата. Малко след това заваля дъжд и го приех за добър знак. Какво по-хубаво от това да си откъснеш храната, която сам си отгледал, и да знаеш какво има в нея?! Това е голямо богатство, което си струва усилията“, щастлив е от новите възможности Иван Пенев и с ентусиазъм разказва за новите си приятелства със съседи, за чудесните им градини и удоволствието да ходи бос по тревата.
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
