Спартак Дерменджиев, гениалният творец, който с риск да остане непризнат отказва компромис с изкуството си: Не искам да бъда поставен редом с художници, които са правили кариера по партийна или милиционерска линия…

Мнозина говорят за Спартак Дерменджиев като жив гений на пластичните изкуства. Носи името на бунтовническия водач Спартак, а псевдонимът му е Парис – изтънченият и миролюбив герой от гръцката митология. Разпънат в тези две крайности, върви с драматични стъпки по калния и кървав път на изключителното си изкуство от фигурални скулптори и портрети, рисунки, живопис, на дигиталните и виртуални изкуства и инсталации. Филип Зидаров го определя като „виртуоз на изящната пластика, през майстор на артистичната рисунка, ловец на разюздания ерос на вечната самка и скандален разрушител на естетически и словесни норми…“.

Спартак е роден  в София през 1954 г. Родителите на надарения творец са издънки от два известни горноджумайски рода – на Дерменджиевите и на Заховите. През 1982-а завършва Художествена академия със специалност скулптура. През 1985-а става член на СБХ. Участва в изложби у нас и в чужбина, получава награди, но сякаш уникалните му дарби остават незабелязани от официалните институции…

– Казвате се Спартак, носите името на войнствения водач на робите срещу Рим, а творческият Ви псевдоним е Парис – на красивия и миролюбив герой от древногръцката митология. Това означава ли, че се разпъвате между два противоположни образа?

– Да. Кръстен съм с партизанското име Спартак на вуйчо ми Борис Захов, загинал през зимата на 1943 г. при с. Лисия, Горноджумайско. Странно, и той е бил тих, скромен младеж и името Спартак не му е подхождало. Предполагам, че и на мен не ми подхожда, поне никога не съм се изживявал като бунтар или водач. Псевдонимът Парис се появи някъде през 90-те години на миналия век, когато правех един дълъг цикъл на цинични венери и някак не подхождаше да ги подписвам с името Спартак. Тогава си спомних, че още във втори или трети курс на академията колегите за кратко ме наричаха Парис, като следствие на няколко странни обстоятелства. По онова време може да не съм бил доволен, но по-късно името Парис много ми допадна за артистичен псевдоним и знак за житейска съдба. Парис е любимец на Афродита, която винаги го спасява в критични ситуации. А и да не забравяме, че непобедимият Ахил след безброй битки и успехи над велики воини е бил победен не от друг, а от Парис. Това някак си се забравя, вероятно защото никой не чете „Троянската война“ до края. То и аз не съм, но знам, че Парис е научил за слабото място на Ахил – „Ахилесовата пета“, и така го е победил. А от кого е научил тайната – пак от жена. Така че не е нужно да си най-силен, трябва да си най-информиран. Парис не е това, за което го представя холивудската киноиндустрия…

– Казвате, че не се възприемате за бунтар, а изкуството Ви и общественото поведение, изразяващо се най-вече със скандализиращи изложби, говорят за обратното. Кое е вярното?

– Не, не съм бунтар, миролюбив човек съм и винаги ще отстъпя, за да има мир. Но!!! Има случаи, когато нямаш избор, когато компромисът е предателство. Тогава ставаш друг и ако някой те е подценил или сгрешил в преценката, това си е изцяло за негова сметка…

– Темата на нашия разговор сте Вие, Вашата личност, житейските Ви възгледи, но няма как да минем, без да споменем баща Ви, благоевградския скулптор Крум Дерменджиев. Това, че Ви лиши от наследство, ли бе в основата на конфликта с него? 

– Не! Нашият „конфликт“ не е семеен въпрос. Много неслучайни, влиятелни хора от Благоевград и от институции са замесени. Всъщност това е една схема, функционираща още от 40-50-те години на миналия век, която е странно, че се възроди в „демократичните години“. Точно защото има груба намеса от влиятелни персони, които за съжаление  хабер си нямат не само от живота, но и от изкуството, и защото вследствие на техните действия се разкриха ужасяващи факти и събития, и поради много други причини, за които ще е нужно отделно интервю, много моля, не споменавайте баща ми. Той си има наследници, те продължават делото му и много се дразнят, и си отмъщават – щом успяха преждевременно да го вкарат в гроба, а за награда дори получиха наследството му. Така че, мерси!

– А дали бихте желали да разкажете нещо за Захови – майчиния Ви род, който е известен в Благоевград!

– Захови са бежанци от с. Негован, Солунско, прекръстено от гърците на Ксилополи. Някъде през 80-те години на миналия век ходихме аз, брат ми Юли и една приятелка в Гърция и по заръка на вуйчо ми Захо се отбихме в това село, за да питаме има ли хора с фамилия Захови. Посрещнаха ни в къща и един стар мъж каза: „Заови бегаа“.

Дядо ми Георги Захов е бил учител в Солун. По време на войните гърците са го арестували и насилствено интернирали, явно защото е имал българско самосъзнание. Може би  е членувал в организация, която гърците са решили да премахнат. Жените, както съм чул от майка, са бягали през горите, някои от изтощение и за да не изостават, са си хвърляли децата…

не знам кога са се оженили дядо ми Георги Захов и баба ми Анастасия. Имали са 4 деца – Захо, Боро, Виолета и майка ми Лиляна. Дядо ми Георги Захов е учител, членувал е в БЗНС, участник е в Септемврийското въстание, спасил го от разстрел негов приятел македонец. Интернирали го, бил е директор на училище в някакво село, не помня кое. След 9 септември 1944 г. за кратко е бил околийски управител или подобна длъжност при правителството на ОФ от квотата на БЗНС. Двамата му синове Захо и Боро явно са били на различни позиции по македонския въпрос, който е разделил много хора…

– Какво е разбирането Ви за изкуството, което творите?

– Много неща включва творчеството ми, опитвал съм се да го обясня в отделни текстове. Повечето от изложбите ми са социални. Дори така наречените от журналистите „еротични“ също са социални, те са цинични, породени са от отчаяние и безизходица. Това е единственият начин да приемеш действителността. Като казвам, че изложбите ми са социални, имам предвид освен „България, курва тоталитарна“, но и „Няма щастливи българи“, „Дон Кихот умря“, „Красота и устойчивост на греха“, „Курвенски сертификати“, „Краят на света“, „Клевети“ и др. Имам и някои автобиографични изложби, както и на любовна тематика. Работя по вдъхновение, като се доверявам на „ръката, която ме води“, интуитивно и асоциативно.

– Отзивите за Вас и за творчеството Ви преливат от възхищение, определят Ви като гениално надарен художник, а някак името Ви сякаш не е получило заслужено признание. С какво си го обяснявате?

– Да, срещат се и такива, положителни отзиви. Името ми не е получило по-голямо обществено признание, защото отказвам да съм част от официалната политика за реабилитиране на най-ретроградния култовски период от изкуството на социализма. На много места може да прочетете „Спартак Дерменджиев отказва да реабилитира изкуството на социализма“…

– Не правите компромиси с изкуството си, но дали тази позиция, намерила краен израз в изложбата Ви „България, курва тоталитарна”, не е спънка за подобаващото Ви признание?

– Надявам се причината да не е само тази моя изложба, но и другите също, както и цялостното ми творчество. Не искам да бъда поставен редом с художници, които са правили кариера по партийна и милиционерска линия, с чужди работи, с работи на свои колеги, а за „благодарност“ са писали клеветнически доноси срещу тях. Мерси, предпочитам да си остана непризнат!

– Имате изключително високи образци в скулптурата – на Алеко Константинов, на необичайната двойка проф. Балабанов и Яна Язова, на много известни личности. Защо не ги виждаме, въплътени в камък и бронз из селищата на България?

– Мисля, че вече отговорих на този въпрос. Защото отказвам да реабилитирам изкуството на социализма, което е основната културна политика на всички държавни и частни институции, правителствени и неправителствени организации, в това число или най-вече – на демократичните…

– Скоро след кончината на световноизвестния художник от български произход Кристо представихте във виртуалното пространство невероятни рисунки с въображаемо присъствие на него и на спътницата му Жан Клод в България. Какво Ви вдъхнови за този странен проект?

– Представих не само рисунки, но и една скулптурна композиция. Всъщност рисунките са подготвителни, работни рисунки към тази композиция. Какво ме е вдъхновило – не знам, не помня как се роди тази идея. Но много „критици“ изтъкваха, че не бил идвал в България, като че ли това има някакво значение. Може би и затова ги направих да се разхождат по Моста на влюбените в София и на други места. Идеята е отпреди години, когато направих първия портрет на Кристо, но не съм приключил с пребиваването на Кристо и Жан Клод в България. Ако е писано да осъществя докрай идеята, надявам се вашият вестник да го отрази, без да споменавате кой е баща ми.

– Защо Кристо е така яростно отричан от българите, а признанието му у нас идва от тесен кръг негови почитатели?

– Това е следствие на дългогодишна и явно успешно провеждана манипулация от уж „братска“ и близка нам страна, че Кристо, видите ли, е виновен за всичките неволи и неудачи на нас, българите. Трябва ясно да се каже, че Кристо за нищо не ни е виновен! На нито един българин не е попречил, не е използвал един български лев, нито прословутите шуробаджанашки, ченгесарски български връзки. Точно затова анонимни, уж български тролове, разпространяват клевети и долни лъжи, че Кристо не искал да е българин и т.н. Тази клеветническа кампания се ръководи от съседна нам „братска“ държава с цел да убият всякаква смислена национална гордост у българина. Тази държава не може да се похвали с артист от ранга на Кристо и затова от завист и ревност полагат огромни усилия ние, българите, да се откажем от Кристо.

– Какво е Вашето обяснение за световния успех на Кристо, бихте ли разтълкували неговото изкуство, за да го приемат по-голям кръг от ценители?

– Моето обяснение за успеха на Кристо е ТАЛАНТ И ТРУД! Защо приемаме успеха на много световни художници като нещо заслужено, но щом е за българин, търсим обяснение, или по-точно – как да омаловажим този успех. Питаш как е успял? Защото е ГЕНИЙ!!! Питаш ме как ще разтълкувам творчеството му, за да е по-разбираемо за обикновените хора. Няма нужда да се разтълкува неговото творчество, то е достатъчно разбираемо и достъпно. А на тези, които казват, че не го разбират или не го харесват, ще кажа: Не е задължително да го харесвате, но е задължително да го обичаме, защото е наша кръв, защото е нашият Кристо. От това е имал нужда – от нашата обич, и това му дължим – ОБИЧ… за него и за жена му Жан Клод, защото щом е обикнала нашия Кристо, щом е стояла вярно до него, щом е била част от него, то и тя е наше момиче! Ние ги обичаме и се гордеем с нашите Кристо и Жан Клод!!!

– Какво мисли Спартак за днешните протести?

– Художниците сме анархисти, против всяка власт… Но много сме лъгани по протести, вече 30 години. Как да вярвам на каквото и да е?! Нищо съществено за обикновения българин няма да се случи, освен да го заразят с Ковид и да му кажат: Оправяй се сам сега. „Животът на давещия се е в неговите ръце“, или как там беше тази „демократична“ мъдрост… Така че Бог да ни е на помощ! Нито откраднатите пари ще се върнат, нито крадците ще бъдат осъдени, нито схемите, по които се краде, ще бъдат премахнати. Единствено „актьорите“, които сега са резерва или с второстепенни роли, може да играят главни роли. Но представлението ще е същото, режисьорът ще е същият, даже и сценарият. Този театър сме го гледали!!! Иначе наистина има нужда от тотална смяна, защото всичко е гнило…

– Бихте ли изработили скулптури на заслужили хора от Благоевград, като етнографа и фолклориста акад. Антон Попстоилов, великия оперен тенор Константин Шекерлийски, общественика и дарителя д-р Борис Проевски и други, чиито имена тънат в забрава?

– Досега не съм имал такива предложения. Това е много общо зададен въпрос и ще отговоря общо: Не виждам пречка от моя страна. Но не храня надежди, защото в Благоевград и региона има хора, които са против аз да стъпвам там, камо ли да работя. Това ми го каза един по-възрастен човек и не се шегуваше. Така че причината не е у мен. Сам виждате, че една статия или интервю не могат да се напишат за мен, без да се споменава баща ми. Явно благоевградската „общественост“ има някакви правила, които аз не следвам.

– Наемате ли се да препоръчате нещо на младите художници, които днес поемат по трънливия път на изкуството?

– Най-различни са младите, различни неща очакват и търсят от живота. Едни наистина ще тръгнат по трънливия път, но малцина ще издържат дълго и още по-малко до края. Много трудности ще ги разколебаят и те с готовност ще предпочитат утъпкания, удобен „асфалтов“ път, ще се оглеждат за отбивка, за да се качат на магистралата. А много от младите дори и не смятат да се бъхтят без път по трънаците. Тяхната представа за пътя е само успехи и вероятно за тях успехите ще са подсигурени. Така че не може да има универсални съвети и правила. Ако е за тези луди, безразсъдни глави, които не само ще поемат по „трънливия път“, но и няма да го напуснат при никакви обстоятелства, то за тях: Бог да ги благослови!

Разговора води

ВЛАДО КАПЕРСКИ