От 11 години го наблюдавам как работи с децата в планинарското училище в курортната местност Бодрост, което организира туристическо дружество „Айгидик”, и отдавна искам да го представя на тези, които не го познават, защото подобни работохолици и морално отговорни специалисти все по-рядко се срещат. Той е директен в приказките си, откровен и изискващ неща, които са полезни за другите. Денят на лагерниците започва не с познатата ни физзарядка, а с изправителна гимнастика, профилактика за гръбначни изкривявания при децата, които води Евгени Шекерлийски, който именно чрез тези упражнения прилага познанията си като кинезитерапевт в това училище. Упражненията са интересни и към тях отстрани се включват и възрастните почиващи.
”Не предлагам резки движения, които са характерни в спорта, а по-плавни с по-стриктни изпълнения, които се използват при профилактиката и лечението на гръбначните изкривявания при децата”, обяснява Генчо. „ Наблюдавам, че има ефект от това, което правим. Ако за десет дни изпълняват стриктно тези упражнения, все едно са минали един курс за рехабилитация по гръбначни изкривявания”.
Евгени учи на ориентиране онези деца, които искат да се докоснат до този вид спорт. Отделно им показва как се разпъва и прибира палатка в гората. А на въпроса откъде идва Шекерлийския род, отговаря:
„Дядо ми Кирил Шекерлийски, по бащина линия, идва от Кукуш и се е заселил в Орлин махала на Горна Джумая. Те са трима братя и две сестри. Кольо Шекерлийски, който беше известен с ремонт на колела, се е заселил в Сапунджи дере. Кръстьо, третият брат на дядо ми, пък се е заселил зад някогашния хотел-ресторант „Волга”. Баба Коца е сестра на дядо Кирил и със семейството си направила свой дом при Докторската градина срещу Второ основно училище. Голям род е Шекерлийския и е разпръснат в различни части на страната. Не познавам дядо си, защото е починал през 1958 година. Аз съм кръстен на баба Евгения, която е от Влашко.
Роден съм на 23 януари 1965 година, зодия Водолей. Имам две сестри, по-големи от мен. Едната е родена през 1957-ма, а другата – през 1959 година. Баща ми се казва Александър Шекерлийски и е по-познат в града, защото е бил началник на автосервиз „Пирин” и офицер в Строителни войски. Той е вторият по големина от осемте деца на дядо Кирил и баба Евгения – шестима братя и две сестри. Най-голяма е леля Валя Мелниклийска, която е работила като чистачка в редакцията на в. ”Пиринско дело”, в общината и в дом „Майка и дете”. Баща ми е завършил бившата Солунска гимназия в Благоевград и след това специалността „Двигатели с вътрешно горене” в техническото училище „Ангел Кънчев” в Русе и беше много добър математик. Тези му качества сме наследили всички, и двете ми сестри, и аз сме добри математици и добри техничари. Пееше в черковния хор и беше един от най-уважаваните хора в града.
Майка Милка цял живот е работила в Монопола, където се извършваше манипулацията на тютюна. От всички като че ли съм наследил и качеството да бъда директен, откровен и да разпознавам лошите хора, защото те са като въглена – ако не те опарят, ще те очернят. Скоро публикувах тази мисъл и в интернет.
Когато завърших средно образование в Механотехникума като шлосер-монтьор, бях обладан от ориентирането като спорт. За мен всичко беше ориентиране и аз се бях отдал на тази идея до такава степен, че въобще не мислех за друго образование. На 17 години започнах работа в ЗМК, като едновременно с това тренирах и ориентиране. По този спорт ме запали Христо Лисийски, който ми беше учител по физическо възпитание и водеше кръжок по ориентиране. И от цялата група в Първо основно училище само аз останах да се занимавам с този спорт. Треньорите в туристическото дружество се сменяха постоянно и всеки работеше със своите състезатели, така че аз бях сам в подготовката си и сам се усъвършенствах, но въпреки това винаги бях в топ 10 на страната. Бях спаринг партньор на Маруся Данаилова, тогава беше Христова, която най-много ми помогна в развитието ми като състезател по ориентиране и изграждането ми като личност. Тя е дългогодишен национален състезател по ориентиране, участник в световни първенства и притежава титлата майстор на спорта. Аз бях в разширения юношески национален отбор около 5 години, но не съм участвал в международни състезания като национален състезател. Не успях да достигна до мъжкия национален отбор, защото там нещата бяха по-сериозни и имаше платени състезатели към федерацията, или се водеха към различни софийски фирми. Ние, работещите по 8 часа на ден, нямаше как да станем много добри. Единствената привилегия, която съм ползвал, е, че съм работил един час по-малко. Това го издейства за мен инж. Цветан Катранджиев – директор на Завода за механични конструкции /ЗМК/, където работех. Срещахме се по Бачиново, виждаше, че тренирам след работно време, и намери вариант да ме пускат един час по-рано, което не се отрази много добре на колектива в завода. В такива ситуации на теб гледат винаги като на кръшкач. Един час си е един час. Бях една година в поддръжката и ако има авария и аз трябва да си тръгна в 4 часа, останалите трябва да се справят до 5 – не е добре”.
Какви са изискванията да бъдеш добър състезател по ориентиране, питам Генчо, защото той и днес преподава тази дисциплина на децата от планинарския лагер.
„Какъвто и да е спорт се изисква голяма дисциплина, възпитание, отговорности, защото много малко хора знаят, че спортът е свързан с много лишения в живота, изисква се да се спазва режим. Аз работех по 8 часа на ден и след това съм ходил на тренировка, докато моите колеги, работници и съученици ходеха по срещи и дискотеки. Една тренировка продължаваше от час и половина до четири часа в събота и неделя”.
Има ли развитие в спорта ориентиране, питам аз, защото виждам, че всяка година Генчо предлага по нещо ново и различно на тези деца, които идват няколко години подред на планинарския лагер. „През 1987-89 година бях треньор по ориентиране за подготвителни групи. Това изискваше да мотивирам децата от училищата да тренират този спорт в школата по ориентиране. След това предавах тези състезатели на друг треньор в дружеството. Тогава беше Велко Сердаров. След него Краси Данаилов ги подготвяше за високо спортно майсторство. Към 50-те години на миналия век е било туристическо ориентиране, а впоследствие се превръща в спортно ориентиране. За този спорт се изисква техническа и физическа подготовка. Изисква се да се усвоява техника на бягане в гора, по пътища, по поляни, по блата, по скали. Физическата подготовка също трябва да бъде на много високо ниво, защото маршрутите тогава бяха от порядъка на 8 до 10-12 км. Имаше и маратони по права линия, между 28 и 30 км. При различните варианти могат да стигнат и 40 км при пресечен терен. Нужни са умения да четеш карта и да се ориентираш с компас. Има упражнения за запаметяване, за избор на варианти, нужна е бърза реакция, защото в гората си сам и няма кой да ти помогне. На мен това ми харесва в този спорт, защото по време на състезанието човек отговаря сам за себе си. Ако допуснеш грешка, няма на кого друг да се сърдиш, освен на себе си. Преди 30 години към ориентирането имаше интерес, сега като че ли е по-малък, но децата, които се записват в моята планинарска група, добре се справят със заниманията, които провеждаме.
По време на отбиване на военната служба организирах отбор по спортно ориентиране на трета дивизия, който отбор се класира на първо място на първа армия и участва на общоармейско състезание, където постигнахме много добри резултати.
В град Балчик на състезание по ориентиране за Купа България се запознахме със съпругата ми Александра Шекерлийска, понастоящем учителка по химия в Природо-математическата гимназия, която подготвя успешно ученици, кандидатстващи в медицински и други университети в страната и чужбина. Учениците я обичат, защото е човечна и много искрена. По това си приличаме”.
Александра сподели, че е харесала Евгени, „защото е добър човек, който умее да обича, да бъде отзивчив и грижовен. Той първо мисли за другите, после за себе си и мисля, че съм намерила човек, с когото по тези черти си приличаме. Бяхме приятели две години, често ходихме в „Ален мак”, беше ни любимо заведение, и хапвахме по две виенски баклави и общо три коли, а сметката ни беше 3,30 лв. Той беше много добър в ориентирането и мотивираше и мен да тренирам.
Това е спорт, който освен физически качества, развива и интелектуалните способности на човек. Мисленето тук е задължително.
Аз исках да имам дъщери и имаме две момичета. Голямата – Магдалена, също е химик по образование. Пет години работеше като учител по химия и опазване на околната среда в ПМГ – Благоевград, където бяхме колежки, и ПМГ – Кюстендил, успоредно с това защити докторска степен и преподаваше методика на обучението по химия в Югозападния университет. Преди 5 години спечели конкурс за директор на Професионалната гимназия по транспорт в гр. Разлог, но сега е по майчинство, има две деца. Другата ни дъщеря – Кристина, има завършена магистърска степен по бизнес информатика в УНСС. Работи като програмист в БГ УЕБ Софт, най-голямата компания за банков и финансов софтуер в страната, живее в гр. Разлог и има едно детенце. Внуците са най-голямото ни богатство!“.
„Вече 30 години не се занимавам с ориентиране като състезател”, продължава разказа си Евгени. Сега продължавам като хоби и тук в планинарското училище предлагам вид анимация с елементи на ориентирането. Малко хора в Благоевград владеят ориентирането като вид спорт. Преди десетина години ми беше предложена друга програма за това, което прилагат като ориентиране в планината, но аз реших да променя някои неща. Собственоръчно направих карта на местността Бодрост и с нея децата придобиват представа за този спорт. Основно ги занимавам с работа с компас, да разбират движение по азимут, което се налага при слаба видимост и гъста мъгла, измерване на разстояние. Наблягам на основни неща, защото за 8 дни, толкова е продължителността на лагера, няма как да се натрупат много знания от тази сложна материя. Давам им начално обучение, което да използват и в туризма, защото не навсякъде в планината има джипиес. Повече новости вкарвам в настолните игри, когато времето не е подходящо за работа сред природата. Желанието ми е да им предам моята любов към ориентирането. В края на всяка смяна от училището организирам атрактивно състезание по ориентиране”.
Александра добавя: „Евгени е много добър математик и има отлични способности по техническо чертане и направи карта по ориентиране на парк Бачиново, на градската градина, на дворовете на няколко училища в града и на парк „Ловен дом”, които използваше, когато работеше като треньор. По-късно работещите в клуба по ориентиране „Младост” използваха авторските му карти като ги подобриха, но не споменаха неговото име, което е обидно”.
Знам, че Евгени работи като кинезитерапевт и го питам кога е избрал тази специалност?
„Случайно”, казва той, ”и то благодарение на Божидар Багашев. От 1992 до 1997 година работих като шофьор, домакин и снабдител в Регионалния инспекторат по образованието. Началник в началото беше Васил Василев. След него дойде Веселин Костадинов. През последните две години 1996-97 Божидар Багашев, който беше експерт по физическо възпитание, ме хареса като човек. Веднъж имаше някакви болки в раменете и ме помоли да го размачкам. След масажа ми каза, че имам златни ръце, посъветва ме да запиша специалността „Кинезитерапия” и ме мотивира да кандидатствам. Помогна ми и в подготовката за кандидатстудентския изпит. Преди това бях завършил Полувисшия институт по машиностроене и електроника в града. Приеха ме и в Техническия университет в София. Учих задочно три семестъра, но от работата не ме пускаха да ходя на изпити и прекъснах, защото бяхме и финансово затруднени. Трябваше да изчакам съпругата ми да завърши и тогава започнах да уча кинезитерапия. Имах възможност да се прехвърля държавна поръчка физическо възпитание, но в името на кинезитерапията се отказах”.
Александра добавя, че и двамата са много благодарни на Веселин Костадинов (по онова време негов началник), който е подкрепил Евгени да запише кинезитерапия. „Станка и Веселин Костадинови са много скъпи за нас хора и семейството, което ни е дало тласък по отношение на професионалното ни развитие. Г-н Костадинов помогна и на мен да започна работа като учител по химия. Когато в началото някой ти подаде ръка, е съвсем различно”, споделя Александра. ”Запалих се по този предмет още в шести клас и оттогава исках да бъда учител и да оценявам учениците по знания, а не по статуса на родителите им, което на времето беше модерно”.
Сега Александра усеща любовта на учениците си и сподели с вълнение как миналата година нейния 12 „е” клас я е поканил да отиде на абитуриентския им бал точно на рождения й ден, който е на 8 февруари. ”Някои хора смятат подобни прояви за излишни”, споделя Сашка, ”но аз ще го помня цял живот, защото за мен беше много вълнуващо. Всичко така беше организирано, че да дочакам свечеряването, за да видя фоерверките, които бяха приготвили за мен, заедно с червения килим, по който трябваше да мина в двора на училището. Бяха положили доста усилия, за да имат разрешение за такива фоерверки, и с горящите букви бяха написали: Ще дойдете ли с нас на бала?! И до този надпис една много голяма и красива торта с епруветки, колби и най-различни елементи от химията, което ме разплака от умиление и от обич към тези деца. Много плаках от радост, прегръщахме се и се почувствах специална и щастлива. Не можех да разбера как тези деца се сещат за подобни неща”.
Евгени е щастлив с избора си на такава добра и умна жена и продължава своя разказ за кинезитерапията: ”Тя е специалност, която нито лекарите искат, нито медицинските сестри, още по-малко рехабилитаторите, защото беше нова специалност, родена след рехабилитацията и си мислеха, че е някакъв хибрид. А то не е така, защото в цял свят кинезитерапевтите са кондиционни треньори в отбори. Кинези означава движение, а терапия – лечение, т.е. лечение чрез движение. Ние не сме масажисти, не сме лекари, не сме медицински сестри, ние сме просто кинезитерапевти. От 2000 година, когато завърших тази специалност, основно се занимавам само с кинезитерапия. Сега работя в Центъра за настаняване от семеен тип „Св. Иван Рилски” в кв. „Струмско”, но тази работа не ме удовлетворява, тъй като моето призвание е да работя с деца. Преди да започна работа там, 8 години се занимавах с деца с увреждания. В града има много деца, на които съм помогнал и това си личи по взаимоотношенията с родителите.
Когато работих в Дом „Майка и дете“, първата ми държавна работа като кинезитерапевт, усетих, че мога да бъда полезен с уменията си за физическото развитие на децата”.
Питам го какво смята за свое постижение при работа като кинезитерапевт. ”Помагаш на хора, които реално са загубили всякаква надежда за възстановяване. Занимавам се с тежки случаи, с лежащо болни и с деца с увреждания. Не обичам да обещавам чудеса, не обичам да лъжа хората, защото наистина не знам докъде ще стигна с тази терапия. Директен съм, но, в интерес на истината, ме уважават всички, при които съм бил като терапевт. Дори да загубя пари, аз искам да съм честен и искрен с хората и където и да отида, си патя от тези ми качества, но не ги променям. Смятам се за работохолик, въпреки че имам сърдечни проблеми, и обичам това, което правя! Но знам, че колкото и да си добър, на грешното място си безполезен!”.
Тази година Евгени ме изненада с едно лично признание – смята, че с времето става по-търпелив и по-малко се пали при нередности, които наблюдава в обществото. Потвърди го и Александра, която добави: ”Той си пати от факта, че винаги говори това, което мисли, колкото и неудобно да е това за хората около него, защото го дразнят несправедливостите. Но го съветвам да не се натоварва излишно, защото тези емоции вредят на здравето му”.
Едно е ясно, и Евгени, и Александра имат призванието да работят с деца, защото изпитват любов към тези крехки души, които имат нужда именно от любов и подкрепа, която двамата могат да дадат, защото идва от сърцата им.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
