„Журналистиката е забързана литература” – чух този израз от един филм с участието на Ричард Гиър и го запомних, защото ми се иска да има повече литературен изказ в медийните изяви. И аз се опитвам да разказвам истории, в които читателят да открие част от себе си и онези думи и изрази, които и той би казал в определени моменти от живота си, но по друг начин. Разбрах, че няма еднаква болка и еднакви мигове на щастие. Всичко е много индивидуално и затова си заслужава да бъде споделено. Надявам се да успея да разкажа откровенията на благоевградската художничка Лидия Асенова. Познавам я и като учител, който е открил таланта в много деца и им е помогнала да стигнат до академичната среда, че и по-нататък. Тя рисува от 6-7-годишна. Още в първи клас разбира, че може да рисува и че иска да стане художничка. „Учителят по рисуване във Второ основно училище г-н Александър Узунов ни даде задачата да направим илюстрация на приказка. Нарисувах лисицата и гарвана със сиренцето. Господин Узунов толкова беше изненадан от моята рисунка, че повика майка ми и й каза да се занимавам с рисуване в извънкласните дейности. Баща ми Асен Спасов почина, когато бях на 5 години, и съм благодарна на майка ми Филка, която го послуша и по-късно ме записа да уча изобразително изкуство при бай Митко в квартал „Вароша”. До ден-днешен не знам фамилията му, защото всички го наричаха просто бай Митко. Той имаше къща в стария квартал на града, където приемаше учениците си и взимаше по пет лева на час. И аз като негова ученичка не съм взимала повече от пет лева на час на мои ученици.
Това е моето уважение към този човек, който ме подготви за Художествената гимназия в София, където влязох с пълно шест. Бай Митко не обичаше много да говори, пийваше си ракийка с едно юсче и само ми показваше как да го направя. Той дойде с мен в София на изпитите в гимназията. На 15 години отидох да уча в столицата благодарение на майка ми. Давам си сметка колко й е било трудно да вземе такова решение, защото сега много малко родители биха си пуснали детето толкова рано само да се оправя в друг град. На много родители съм давала съвет да изпратят дете, което има талант, в единствената добра гимназия в столицата, но не винаги се съгласяваха. Майка имаше полувисше образование, беше технически кадър в радиостанцията при Бело поле. Винаги е искала аз да завърша висше образование, защото за нея знанието беше гордост и база за успех, но за мен беше ад, защото изискваше само петици и шестици да изкарвам. Тайно ходих на частни уроци по математика, за да имам петица по този предмет. Сега не знам защо съм го правила. Може би заради майка, която беше математичка, а мен ме нямаше никаква в математиката. В Художествената гимназия имах много добра преподавателка по руски – Греда Маирова, и много я харесвах, затова и до ден-днешен знам добре този език. По история на изкуството ми преподаваше Лидия Кърджилова и това също ми беше любим предмет. Не съм виждала по-красиви жени от тях външно и вътрешно. Излъчваха не само красота, но и интелект, знания и доброта. Тогава разбрах колко е важна ролята на учителя, за да заобича едно дете даден предмет”.
През 1974 година Лидия завършва Художествената гимназия и се опитва да влезе в Художествената академия в София.
„Беше много труден приемът там – разказва тя. – В гимназията имахме един преподавател по приложно изкуство, който ни разделяше на групички и казваше кой каква специалност да кандидатства, за да можем да влезем, и не се интересуваше какво иска всеки един от нас, важно беше да се наместят така бройките, че да ни приемат. На мен се падна да кандидатствам „силикатни форми”, което изискваше обработване на стъкло, но това не ми харесваше. Около десетина от съучениците ми не приеха този начин на влизане в академията и заминахме да кандидатстваме във Велико Търново. Много съм доволна, че отидох там, защото имат прекрасна база, дори по-добра от тази в Софийската академия. Хубавото беше, че първата година изучавахме всички предмети – графика, живопис, приложно изкуство, и аз бях решила да стана графичка. На графиката беше посветена и дипломната ми работа в гимназията. Но като минах всички графични техники, видях колко е сложно и бавно, докато стане картина, и реших, че това не е за мен. Записах живопис. Имах много добри преподаватели като Манасиев, Банов… През 1978 година трябваше да завърша Художествената академия във Велико Търново, но родих сина си Филип и завърших следващата година. Майка беше много щастлива, че е кръстен на нея, а аз просто много харесвах това име и не съм мислила на кого го кръщавам, но никога не й казах, че не съм я имала предвид. Просто щастливо съвпадение”.
Лидия е родена на 23 септември 1955 година в Горна Оряховица, където по стечение на обстоятелствата се намират родителите й, но израства в Благоевград, откъдето е коренът й. Тук се запознава и със съпруга си Николай Арабаджиев, но той отива да учи „Международни отношения” в Москва, а Лидия – „Изобразително изкуство” в Търново. „Имахме романтична любов, но нямахме добър семеен живот – споделя тя. – Той завеждаше отдел „Международни отношения” в ЦК на Комсомола, после отиде в ЦК на партията и на 10 ноември 1989 година остана без работа. Започна да се занимава с бизнес. Разделихме се, когато синът ни стана на 3 години, но останахме приятели до последно. Николай почина преди 2 години. Филип имаше постоянна връзка с баща си. Те непрекъснато се виждаха. До девети клас синът ни учеше немски и английски в Езиковата гимназия в Благоевград и след това се премести при него в София, където завърши. После изучаваше „Право”, но не искаше да работи като адвокат. Смяташе, че не са честни с хората, а той не искаше да лъже и да получава пари за това. Затова никога не стана адвокат. Баща му го изпрати в Африка, да се занимава с бизнес. Бизнесът не се получи, но си намери жена в Танзания. Саара се казва тя и ме дари с две внучки. Много е мила, но съжителството им не се получи и се разделиха. Филип две години се бори с правилата в Танзания, за да доведе Никол, която дойде в Благоевград на 7 години, без да знае една дума български. Сега е в трети клас в Трето основно училище и се чувства прекрасно в тази среда. Благодарение на мен научи български, защото аз не знаех английски и й говорих само на родния си език. Сега е отличничка. Чете и пише перфектно на български. Още първата седмица започна да разбира какво й говоря и баща й не вярваше, но когато й казах: „Никол, иди до огледалото”, и тя го направи, се убеди, че не го лъжа. Сега Филип е в Танзания, за да доведе и другата си дъщеря Евелин, която е на 12 и е с две години по-голяма от Никол. Ако й хареса при нас, ще остане, ако не, ще се върне при майка си. Добре че нямаха брак, а живееха на семейни начала, както повечето млади днес, иначе при един развод тази процедура за взимане на децата щеше да е много по-сложна. И сега много му е трудно да ги доведе в България. Саара в началото беше много притеснена, но като видя как се чувства детето тук, промени мнението си. Сега е убедена, че дъщерите й ще имат по-добро бъдеще в България, защото те живеят в столицата на Танзания Дар ес Салаам, известна в миналото като търговски център за роби. Градът е красив, но презастроен и детето там почти не е излизало навън, докато тук свободно се разхожда из града и много бързо се адаптира към нашата среда. Негрите имат робски манталитет и не се отнасят добре с белите хора. Филип беше потърпевш и затова се прибра в България”.
Знаем какви са традициите и отношенията в семейството у нас и Лидия не прави изключение. Споделя, че първоначално тежко е приела това съжителство на сина й с негърка.
„Когато се роди първата ми внучка Евелин, някак си го приех, но след като и Никол се роди, един месец плаках, не можех да си представя как ще разхождам това черно дете по улиците на Благоевград, но сега се гордея с нея. Всички я харесват и й се радват, и най-важното е, че и тя е много щастлива и въобще не усеща, поне засега, че е различна от другите. Веднъж вървях след нея от Камерна опера до полицията, в близост до която живеем. Исках да видя дали се ориентира сама, но гледах и реакцията на хората. Забелязах колко много културни хора живеят в Благоевград. Никой не се обърна след нея, не я погледна с любопитство. Първоначално си мислех, че ще бъде изолирана, но тя се чувства прекрасно тук. Много е музикална, хубаво пее и хубаво танцува, и не се изненадвам, защото това е в кръвта им. Ходи на народни танци в ансамбъл „Пиринче” при Поли Сатиева и Симеон Стамболийски. Харесват я, дори се чудят, че тя най-бързо научава танците”.
Някъде намерих рецензия за творчеството на Лидия, където прочетох, че търси необикновени неща в женските образи, които рисува.
„Не мога да кажа, че ги търся нарочно. Синът ми казва, че рисувам само себе си. Аз не го виждам така, но може би несъзнателно го правя. За мен най-щастливият ми творчески миг е срещата с Уилям Мередит. Знаем, че той посещаваше Благоевград по покана на Любомир Левчев. Направих изложба в Бизнес центъра, който беше към Общинския съвет, и получих писмо от Мередит, в което ме уведомяваше, че са купили две мои картини и ме канят на гости, за да се запознаем лично. Тогава директор на Центъра по изкуствата беше Невена Хаджиева, тичам при нея, за да я попитам дали Мередит е жив, защото знаех, че е американски поет, носител на наградата „Пулицър” за поезия и на международната награда за поезия „Никола Вапцаров”, чела съм негова поезия, но ми се струваше, че е много възрастен. Освен това си помислих, че може да е някакво съвпадение на имена, и как така точно на мен ще пише Уилям Мередит. Звъннахме на нейния съпруг Петър Парашкевов, който преподаваше литература, но и той нямаше актуална информация. На писмото, което получих, имаше дата и час на срещата. Заедно с партньора си – поета Ричард Хартайс, живееха в „Октомври”. Взех едно такси и казвам на шьофьора: „Чакай да изпуша една цигара, че ако е Мередит, сигурно ще припадна! Настина беше Мередит и толкова хубава среща беше, че станахме много близки приятели. Те живееха в Благоевград и станаха български граждани, а аз им взех паспортите от МВР тогава. Хартайс преподаваше поезия в АУБ. По покана на Мередит направих три изложби в Америка: в Ню Лондон, в щата Кънектикът, в Норуич и в един от най-известните частни университети в САЩ – Йелския. Там отношението към художниците беше на друго ниво. Гледаха с уважение и възхищение хората на изкуството. Именно тези три изложби смятам за най-добра изява в творческия ми път”.
Лидия напуска работа една година преди да се пенсионира, защото закрили специалността „Живопис” в Центъра по изкуствата”, но има много ученици, на които е помогнала да се развиват в изобразителното изкуството.
„Понеже скоро имаше изложба в Благоевград, ще спомена Андреа Кирлиева, която дойде при мен в 12 клас, без изобщо да е рисувала. Най-интересното беше, че тя се запали по рисуването от Ван Гог. Непрекъснато им показвах албуми, разказвах им за известните художници. И тя каза, че иска да нарисува нещо за нейна приятелка, но понеже не може да го нарисува, ще го прерисува. Избра си репродукция на Ван Гог. Тъй като той има изключително богата палитра, тя рисуваше от сутрин до вечер, и го направи. Съчетание от талант и упоритост – това е Андреа. Не познавам друго такова дете. Тя изчете всички книги на Селинджър, на Стайнбек от моята библиотека и това е много важно за развитието. Имам много успели деца художници, но са разпръснати в страната и по света. Един от тях е Мартин Ангелов, много добър живописец, имам добър ученик в Хасково, който рисува изключителни икони. Еленко Велков, който сега е зам. директор на Трето основно училище в Благоевград, също ми е ученик и завърши живопис в Югозападния университет. Много са… Убедена съм, че ако не се родиш талантлив, не можеш да се научиш да рисуваш, но ако се родиш талантлив и не се учиш, няма как да се реализираш. Трябва и да си умен”.
Много приятели художници имаше Лидия, но най-близо до нея беше графикът Наско Дафинов.
„Освен изкуството, ни свързваха и книгите”, споделя тя. „Той много четеше и имаше феноменална памет. Беше изключително талантлив, работлив, много етичен. Не обичаше да говори пред хора, но с мен много говореше за изкуство, за книги и често ме убеждаваше в неща, с които не бях съгласна. Сега ми липсва, защото го загубихме рано. Студентите и учениците също много го обичаха и той ги обичаше. Дафинов създаде паралелката по изобразително изкуство в Националната хуманитарна гимназия и оттам излязоха много добри художници. Много близък ми беше и бате Емо – Емил Петров, с когото правихме обща изложба в арт салона на Радио Благоевград, но за съжаление и него го няма вече между нас. Близък ми беше и Христо Стоименов-Графа, който рисуваше космически картини в неговото ателие в Младежкия дом. Мисля, че му направих сполучлив портрет. Приятел ми е и Венци Терзийски, който е един от добрите абстракционисти”.
Като жена, която има и много други задължения в живота, я питам какво й е дало изкуството и какво й е отнело?
„Много не ми е отнело, защото повече съм се грижила за детето си, което изисква и време, и емоция, защото в България ситуацията е такава, че за да се издържаш, трябва да работиш и друга работа, освен само да рисуваш. Затова 40 години бях преподавател по живопис в Центъра по изкуствата. Преди две години претърпях операция на гърдата и вследствие на това заболяване дясната ми ръка сега е като дърво, не я усещам. Изпочупих всички чаши вкъщи и не мога вече да рисувам. Трудно ми беше, когато научих, че имам такова сериозно заболяване, но когато разбрах, че прекалявам с тревогите и плачовете, реших, че много ще притесня сина си, както се и случи, и изведнъж промених поведението си, още повече че той доведе и детето. След трудните химио- и лъчетерапии сега ходя само на контролни прегледи. Като дойде и другото дете, съвсем ще забравя за моите проблеми. Чета, за да не мисля за други неща. Една от любимите ми книги е „На изток от рая” на Джон Стайнбек и докато не я прочета, и то за кой ли път, не ставам. Сега избирам повече криминалета, защото те не ангажират много мисълта и някак си попадаш в друг свят, по-различен от твоя”.
Въпреки заболяването Лидия Асенова не се е отказала нито от цигарите, нито от желанието да си пийва с приятели, защото смята, че най-трудното нещо е да се промениш и да надмогнеш качества, които лекарите смятат за вредни. Освен това никога не знаеш в кой миг ще почувстваш щастието и какво ще ти помогне да бъдеш истински, такъв, какъвто винаги искаш да се чувстваш. Да бъдем преди всичко човечни и да се отнасяме с другите така, както бихме искали да се отнасят и с нас. Това е моето усещане от разговора ми с нея.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
