Той беше не само доайен сред неврохирурзите, но и емблема в областта на неврохирургията в Благоевград и целия регион. Много хора го търсеха денонощно. И аз попаднах в неговото отделение през 2006 година с комоцио, след като ме блъсна кола на кръстовището на ул. „Джеймс Баучер”. Така че имам и лични впечатления от лекаря, който ме попита дали да пусне журналистите, които чакаха на вратата на отделението му за информация, просто защото следяха хората на по-високи постове, а по време на инцидента изпълнявах длъжността директор на Регионален телевизионен център Благоевград. Знам, че това са изисквания на работодателите, но не пожелах да говоря, и той ги отпрати. Всеки ден влизаше д-р Любен Кавраков да ме вижда и да пита как се чувствам. И след няколко дни ме изпрати за рентгенова снимка на главата, но ми се скара, защото му казах, че ми прилошава като се изправя. Направо ми заповяда: „Не, няма да припадаш, трябва да се изправяш по-често”, и изпрати медицинската сестра с мен. Разбрах, че не обича някой да капризничи, въпреки че пациентът не приема здравословния проблем за каприз, но осъзнах, че за да го преодолееш по-бързо, трябва и ти да положиш усилие. Аз не бях от трудните и тежко болни пациенти, над които денонощно е бдял с надеждата да оцелеят след неговата хирургична намеса. За тях разказват близките му и тези, които го познават по-отблизо.
Съпругата му Веселина Кавракова споделя: „Всички го помним като лекар, но на мен ми се иска да говоря за него като за най-добрия Човек, когото познавам. Имаше си своите слабости като всички хора, но беше добър, честен, любвеобилен, отзивчив, изключително сложна и богата личност. Роден е на 11 май 1942 г. в с. Кулата в семейството на Верка и Вангел Кавракови. Дядовците на Любен са бежанци от Вардарска Македония.
Любен е израснал в бедно селско семейство, което, като повечето хора на времето, се е препитавало със земеделие.Тежеше му споменът за отглеждането на тютюна. Като най-голям от тримата синове и най-привързан към майка си той е бил най-чевръст в беритбата и ниженето на тютюна от всички в семейството. Ставали са в три часа, за да отидат на нивата. Характерът му се е формирал в труд, немотия и бедност, което не го е озлобило, а напротив, помогнало му е да запази своята скромност и човечност. Никога не е имал стремеж към богатство. Скъпите коли, дрехите, бижутата за него нямаха стойност. Никога не се оплакваше от ниските заплати, и ако аз нещо споменавах по този повод, той винаги ме стопираше. Парите бяха последното нещо, за което мислеше. Сигурна съм, че днес някой ще се присмее на това, което казвам, но е самата истина за д-р Кавраков. Той не ходеше в черква, не се кръстеше, но за мен беше най-добрият християнин. Остана верен до края на живота си на Хипократовата клетва, която беше дал – да служи на хората. Когато го каниха в чужбина на работа, той казваше: „Аз съм дал клетва да лекувам българите”, и никъде не замина”.
Питам Веселина как са се запознали.
„Бяхме много млади, аз на 19, а той нямаше и 22 години. Когато завърших Руската езикова гимназия в София, не можах да се ориентирам какъв професионален път да поема. Реших една година да си почина и се помолих в Инспектората, ако има свободно учителско място, където и да е, да поработя, за да проверя себе си дали ставам за тази професия. Назначиха ме в с. Кулата. Любен тъкмо се беше уволнил от казармата и защото е завършил Педагогическо училище в Благоевград, започна работа като начален учител в Кулата. Имахме много добра директорка, която ни обичаше и обгрижваше. Влизаше с мен в час, помагаше ми в развитието, беше прекрасно време.Това е най-хубавата приказка в живота ми, която никога няма да ми омръзне да разказвам, защото там се запознахме с Любен и след три години дружба се оженихме. Сватбата беше в Кулата и гости бяха хората от цялото село. Къщата им беше на площада, имаше голям двор, на който празнувахме. Никога няма да забравя ритуала, при който трябваше да целуваме ръка на роднините му, които идваха да ни поздравят. Аз бях шокирана, но Любен не искаше да нарушава традицията, защото свекърът и свекървата държаха на тези обичаи. Приказна беше моята младост. През 1967 година се роди първата ни дъщеря, исках да я кръстим Верка, защото аз записах да уча висше образование в София, а свекървата я пое на 5 месеца, но състудентките на Любен казаха, че това име малко е остаряло, нека да е Вероника.
Когато Любен започна да се подготвя за Медицинската академия, а аз за „Руска филология” с втора специалност „Българска филология” в Софийския университет, имах предчувствие, че медицината ще бъде в тежест за мен като майка и съпруга, и го бях помолила да не кандидатства медицина.Той ми обеща да запише биология или микробиология, но после ми каза, че не е приет в тези специалности, а е приет медицина. Не се изненадах, това беше мечтата му и беше щастлив като лекар. След като завърши медицина, беше разпределен в село Места, Гоцеделчевско. Три години трябваше да работи там. Аз бях учителка в Симитли, но се преместих при него. Там през 1972 година се роди втората ни дъщеря Гергана. Кръстихме я на майка Ганка и татко Георги. Едва беше проходила и проговорила и каза, че иска да се омъжи за татко й. Имаха много силна връзка. Гергана споделя: „Когато ме водеше на детска градина, се овесвах на вратовръзката му и казвах: „Моля те не ме оставяй”, и той ме взимаше с него в болницата. Няма скоро да се роди такъв татко и такъв лекар професионалист”.
Живеехме в с. Места, когато се обадиха на Любен, че има свободно място за хирург в благоевградската болница, и той подскочи от щастие, а аз исках поне още три години да отгледам децата си в Места, защото беше спокойно, тихо и чисто място за живеене. Хората ни обичаха, и до днес поддържам връзка с тези скромни, но душевно много богати хора. Заради него се преместихме в Благоевград, нямахме жилище, сменяхме квартири, не беше лесно. Първо защити специалността „Хирургия”. В хирургичното отделение обаче имаше още няколко млади хирурзи и шефът на отделението д-р Гоце Николов, един велик лекар и човек, тогава го посъветва да специализира неврохиругия, защото искаха да открият ново отделение в болницата. И той взе и тази специалност. В Благоевград хората от Места търсеха само него, защото той беше техният доктор, и го питаха при кого да отидат на преглед”.
Сестрата на Веселина – Цонка Джановска, пожела да сподели свой спомен от 1972 година, когато д-р Кавраков лекуваше хората на село Места и съставните села на общината, разположени в Пирин планина и Родопите, които посещаваше с една уазка. „Имаше шофьор българомохамеданин . Тогава е била една от поредните акции за смяна на имената на българите мохамедани. Една вечер, връщайки се от визитация, шофьорът му казал: „Абе, като дойде нашето време, ние знаем как да ви изколим!”. Любен спрял колата и му казал: „Малко ли ти е да ме гледаш как лекувам мохамедани и българи, без да правя разлика?!”. И го оставил да се прибере пеша, за да размишлява по пътя за думите си. По-късно го викнали при кмета на с. Места и му казали, че нещата са деликатни, и го помолили да върне шофьора на работа. Той им казал те да го върнат, защото те са го назначавали.
Казвам това, за да припомня, че д-р Кавраков беше лекар по призвание и патриот по душа. Още една случка искам да разкажа, когато живеехме всички в къщата на майка в Благоевград, която беше малка, но побираше 9 души на едно място. Бяхме като в лазарет. Една вечер д-р Кавраков се прибра от работа и от вратата се смееше, нещо, което не беше характерно за него.Тогава той практикуваше обща хирургия в отделението на д-р Гоце Николов. Каза, че за първи път му се случва да лекува и да се смее едновременно. Пострадалият бил Димитър Туджаров-Шкумбата от Петрич. Докато му гипсирал ръката, той не спрял да му разказва неговите анекдоти. Толкова го беше развеселил, че после намери една от неговите апокрифни касети и всички я слушахме вкъщи. Още си спомням отговора на въпроса – колко милиционери са необходими, за да завият една електрческа крушка? Отгорът е четирима – двама, качени на маса въртят крушката, а други двама въртят масата в обратна посока, за да не им се завие свят”, споделя Цонка Джановска и добавя: „Много спомени имам с него и едва ли има друг човек, който да съм уважавала повече от д-р Любен Кавраков!”.
Потърсих Димитър Туджаров -Шкумбата, който си спомни зимата на 1983 година, когато преживял инцидента.Трябвало да идва на работа в Младежкия дом в Благоевград, но се успал и скочил в движение от влака. Тогава се срещнал с д-р Кавраков със счупена ръка, наранен крак и сътресение на мозъка. „Той също има силно развито чувство за хумор”, си спомня Шкумбата. „ Много се смяхме и той искаше да ме задържи един месец в болницата, за да разсмивам пациентите му, но разписах декларация, че по мое желание искам да се преместя в Петрич, и той я уважи.Така посрещнах Нова година при близките си, защото току-що ми се беше родил син. Д-р Кавраков ми каза, ако имам проблем със здравето, веднага да му се обадя за помощ!”.
Д-р Кавраков беше емблема на неврохирургията в Благоевград и след него хората търсеха лекарска помощ в София. „Той имаше ученици, но те одидоха в „Пирогов” и в други столични болници”, разказва Веселина. „В Благоевград на гости ни идваха някои от преподавателите му от София и той беше щастлив, че е оценен и уважаван. За съжаление, при тази негова отдаденост на професията наблюдавах как губеше силите и здравето си, защото той будуваше по цели нощи до болния пациент. Никога не се нахрани като хората. Сядахме да обядваме, звънят от Бърза помощ и той ставаше. Веднъж голямата дъщеря Верето падна по стълбите, разцепи си челото, но той ми каза, че на хирургичната маса има пациент, който умира, и отиде да спаси него, а дъщеря си остави на мен и детето остана с белег. И когато му споменавах този факт, той казваше: „Докога ще го помниш, докога ще го повтаряш?!”. Сега разбирам, че той винаги е слагал на първо място пациентите. Умееше да ги предразполага, да поговори с тях, за да ги накара да се успокоят, да се отпуснат и да споделят с него това, което чувстват, за да може да им постави правилна диагноза.
Бащата на Любен почина 19 години преди майка му. Заедно с д-р Истилиян Бачев направиха всичко възможно да го спасят, но се оказа невъзможно. Много тежко преживя загубата на баща си”.
Спомних си, че преди време в медиите шумяха около неговото задържане в ареста на националното следствие, където д-р Кавраков престоя три денонощия. Обвиняваха го, че е издал „невярна” диагноза, с която негов пациент е започнал дело срещу служители на МВР за полицейско насилие. Бруталният арест на д-р Кавраков става през ноември 2010 година. По същото време вътрешното министерство, ръководено тогава от Цветан Цветонов, правеше поредица от показни акции срещу лекари из цялата страна. Заедно с д-р Кавраков беше и ортопедът д-р Александър Сивиков. Няколко дни след задържането им се разиграваше и драмата с прословутите арести на медиците от Горна Оряховица. Д-р Кавраков по това време беше на 68 години и попадна зад решетките със задържаните за обира на златото от митническия склад на софийското летище. Попитах Веселина как е преживял този момент?
„Мисля си, че този случай беше ключов за здравето му, за увереността, която имаше в себе си. Най-малкият му брат и мой девер каза: „Како, за мен влошаването на здравето му започна оттогава. Аз съм много силен човек и когато ми се обади от затвора, се разсмях и казах: „Извинявай, ама такова нещо не ни се беше случвало, нека да го преживеем със смях. Бях убедена, че няма нищо общо с това, в което го обвиняваха, и след това го пуснаха, извиниха му се от Министерството на вътрешните работи, но каква е ползата след всичко, което преживя. Казвах му, че това в никакъв случай не бива да го наранява. За него беше важна само истината за болния. Мисля си, че това препятствие го направи по-силен, но го понесе много тежко. Поне за мен е така. Но това като че ли беше най-трудният момент в живота му, заради незаслужената обида и душевна рана”.
Исках да ми разкаже за някои случаи, които д-р Кавраков е отличавал като успех в своята работа, а Веселина ми каза: „Негово правило беше да не говори за пациентите си с имена. Гордееше се с някои сложни операции, особено когато завършваха с добър край, но за съжаление имаше и такива, при които нямаше оптимистичен финал. Имах колежка -учителка по химия, която имаше тумор в мозъка. Той я прие в отделението, опита се да й помогне без операция. Прибираше се да поспи малко и когато в 1 или 2 часа през нощта се обадеше мъжът й, за да го пита дали и нещо друго не може да се направи, той ставаше и с голямо търпение му обясняваше за някаква част на мозъка, която интересуваше съпруга на болната, и какво смята да направи.. Аз трябваше да стана рано за работа, но стисках зъби. Той успокояваше него, а ние на другия ден бяхме като болни. За съжаление, моята колежка и много добра приятелка не понесе операцията и си отиде, но на Любен това му тежеше. Винаги е казвал: „Ех, да имам една вълшебна пръчица, да можеха всички да оживяват, но не може, смъртта е част от живота”. Сещам се за един много специален случай с едно семейство от Варна. Мъжът е машинен инженер на кораб. И при едно дежурство, близо до испанските брегове, поправял някаква машинна част, която изхвърчала и му счупила черепа. Лекували го в неврохирургия в испанска болница, където го спасили, но в черепа му останала отворена дупка. Върнали се в България и при едно пътуване във влака попаднали на благоевградчанка, която им казала, че могат да потърсят най-добрия неврохирург д-р Кавраков. Три години това семейство живя на квартира в Благоевград и Любен успя да му помогне. По-благодарни хора от тях не съм срещала. Не пропускат празници, годишнини, писаха за него и по варненските вестници.
Хората, които живеят около мен, не могат да се отплатят за това, което Любен е направил за тях. Той лекуваше родителите им, сестрите, братята, цели фамилии, помагаше им и след пенсионирането си.
Отиде си на 78 години, за мен много рано.Той почина 2020 година, но се пенсионира по-рано.Точно 8 години поживяхме заедно и спокойно на вилата на Предел, където и сега живея. Двамата с много труд от една пустош направихме райска градина със зеленчуци, овошки, с много цветя, храсти и зеленина. И до ден-днешен се питам дали постъпих правилно, защото през 2012 година на Предел имаше страшна буря, а аз живеех сама, защото имахме много животинки, за които се грижих. При него в града слизах в събота и неделя с тенджерите и манджите. При бурята му казах, че повече сама няма да мога да остана, и го помолих да дойде при мен. И той го направи, но му беше тежко. Всеки ден говореше за болницата, за колегите… интересуваше се какво е станало, и се питам, дали като дойде при мен, не съкратих живота му, защото виждах, че е посветен на хората.Той много обичаше котките и кучетата и винаги им приготвяше в кухнята храна. Един следобед случайно влизам и виждам, че той е седнал, гледа ме особено, иска да ми каже нещо, но устата му е изкривена. Децата бяха тук и аз ги помолих бързо да го закарат в София. Той каза: „Не, при колегите в Благоевград”. Казаха, че е лек инсулт, но на другия ден аз пристигнах в Благоевград и разбрах, че е получил втори инсулт, по-тежък, въпреки че не е нещо, което да застрашава живота му. Но го загубихме.
Преди време говорих с д-р Димитров, който тогава беше завеждащ хирургичното отделение, а сега е директор на МБАЛ – Благоевград. Останах с прекрасни впечатления от него. Разговаряхме и той ми каза, че е заварил болницата в плачевно състояние, и имаше планове да оправи двора, но пари няма. Не му е лесно, сигурна съм, но ми обеща един ден да направи нещо в памет на д-р Любен Кавраков в парка на болницата, защото е дал много на хората, които са минали през това болнично заведение. На 24 август 2025 г. се навършват пет години от смъртта му и това може да е повод да го направим”.
Веселина сподели, че тази дата е черна в живота й, но се опитах да я успокоя, че починалите ни близки съществуват в едно паралелно пространство на нашето измерение, и тя каза, че го чувства. „Всички стени във вилата са с негови снимки”.
Веселина Кавракова е родена на 22 септември 1944 година и казва, че въпреки препятствията, животът е интересен и е започнала да пише размисли за семейната им и родова история. Пише просто за себе си, без да има намерение да издава книга, защото не знае дали това интересува някой друг, но самата тя имала потребност да го направи, защото животът е много богат и не е вярно, че е скучен, както твърдят мнозина. Няма как да е скучен с такъв партньор и личност, за която ще се говори, докато има памет за благодарност и спасени животи.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Респект! Помним го!