Спомен за един учител и приятел

Повод да напиша тази статия ми даде един материал на професор Николай Овчаров относно това как българите „крадат“ македонската история! Всъщност още преди три години трябваше да я напиша, но тогава си рекох, сещайки се за добрия стар „Дядо Пънч“, „има ли смисъл да утепваме мечка?“. Сега обаче братята го прекалиха. Не съм чувал в България да е горено македонско знаме, ама те горят български! Някак ми прекипя и взех да пиша.

Поводът да напиша тази статия отново е поредицата публикации в един от ежедневниците относно неизвестни или малко известни факти за борбите на македонските българи срещу тяхната денационализация, преминала в истински геноцид в Титовата СФРЮ. Те допълват общите анализи на професорите Пламен Павлов, Трендафил Митев, Николай Овчаров и други български автори, които се опитват да възстановят представата за истинските исторически факти от историята на многострадалната Македония.

За жалост обаче нещата са изпуснати от половинвековното ни мълчание по тези проблеми. В същото време братята „македонци“ натрапиха методично новоскалъпените си „история, език и култура“, основани на груба антибългарска пропаганда в Европа и света. Тук обаче конкретно става дума за един личен спомен, породен от статията на доцент Спас Ташев за скалъпения през 1970 година процес срещу щипските българи Тодор Манасиев и неговата дъщеря Плиска Манасиева. Обвинението срещу тях е, че се идентифицират открито като българи. Всъщност Тодор Манасиев декларира тази си идентичност още през 1950 година, когато кръщава новородените си тогава близнаци с имената на първите български столици – Плиска и Преслав!

В края на 60-те години на ХХ век Плиска Манасиева е студентка в трети курс, специалност „Славянска филология“, в СУ „Климент Охридски“ в София. През 1970 година тя се връща в Щип, за да се грижи за болния си баща и за да не изостава в образованието си, донася със себе си български учебници и книги. Именно това дава повод на местните Титови удбаши да я арестуват и да скалъпят процес срещу нея и болния й баща. Пред съда на 2 юни 1970 г. Плиска Манасиева смело и открито заявява: „Българка съм и никой не е в състояние да ме разубеди. И не само аз, а и всички македонски славяни са част от българския народ…“.

Всъщност тогава, в края на 60-те и началото на 70-те години, са арестувани и жестоко репресирани общо 25 млади българи само в района на Щип и Кочани. Прочитайки статията на доцент Спас Ташев, в която се изтъква и широкият отзвук на процеса срещу Манасиеви сред македонските патриотични организации в САЩ, Канада и в останалия свят, където се е разпростряла българската диаспора, веднага у мен възникнаха лични спомени за онези събития. Ами точно тогава – в края на 60-те години, в курса ми в специалност „История“ на Философско-историческия факултет на СУ дойдоха двама млади македонски българи – бегълци от споменатите в статията на доцент Спас Ташев репресии в град Щип. Това бяха братовчедите Милош и Димитър Гоцеви. Донесоха листовки и снимки на репресирани и май убити студенти – българи от Титовата „Удба“!!! Разказваха потресаващи истории за тоталното потискане на хората с българско национално самосъзнание в т.нар. „Социалистическа република Македония“. Тогавашната ни комунистическа държава в лицето на „видния правешки държавник“ Тодор Живков обаче беше в еуфорията на събитията след „Чешката пролет“ и издевателствата над македонските българи й бяха последна грижа! Сега (тогава) трябваше да се укрепва със зъби и нокти т.нар. Социалистически лагер, а нашият „бащица“ е бил най-ревностният радетел за военното нахлуване на войски на Варшавския договор в Чехословакия! Така безпрепятствено с жестоките репресии на Титовата тоталитарна държава бяха смазани последните прояви на българския дух и завърши „формирането“ на днешната „македонска нация“!!!

Все пак обаче в основата на тази статия са моите спомени за тези двама бегълци българи от Щипската трагедия, които дойдоха в курса ни през 1969/1970 г. Димитър Гоцев след завършването ни се отдаде на научна и преподавателска работа. От 1976 до 1986 година беше асистент и главен асистент в Катедрата по българска история в Историческия факултет на СУ. През това време той направи важни изследвания върху революционното движение на македонските българи и по-късно написа чудесни книги като „Националноосвободителната борба в Македония 1912-1915 година“ и „Младежките националноосвободителни организации на македонските българи 1919-1941 година“. След това написа и много други книги, студии и статии по тези проблеми. От декември 1990 г. Д. Гоцев се включи активно в дейността на Македонските културно-просветни дружества – първообраз на днешната ВМРО – Българско национално движение. Тогава е избран и за председател на движението. Малко по-късно обаче ръководството му се оглави от днешните мастити „войводи“! Д. Гоцев се отдаде на научна и просветна дейност и от 1997 до 2008 година е главен редактор на научното списание „Македонски преглед“. По същото време той е и зам. председател и председател на Македонския научен институт в България. Един сериозен учен, посветил живота си на българската кауза в Македония!

Милош Гоцев беше десетина години по-голям от нас и проявяваше едно добродушно покровителство на вече видял и патил батко към нашите все още тийнейджърски емоции. Но имаше и случаи, когато Милош проявяваше комитските си заложби, явно наследени от предците му. Такъв случай беше изпитът му по философия. Тогава един прекалено мнителен доцент, вероятно подразнен от диалекта на Милош, го обвини в преписване. В кабинета се вдигна врява и ние – чакащите отвън, искахме да видим какво става. Аз, като най-лек тогава, се покачих на гърба на един, меко казано, едричък колега и погледнах през високия вътрешен прозорец към коридора. Сцената в кабинета наподобяваше известния фотомонтаж на Хартфилд – Георги Димитров срещу Гьоринг на Лайпцигския процес. Милош се беше надвесил през бюрото над дребния доцент, загубил ума и дума: „Как ке ме обвинявате дека съм преписувал море? Па я пред удбашите не съм склонил глава, па сега ли?“. Наказваха го после, но успя да завърши и малко по-късно стана учител по история в Благоевград.

Помня още как след лятната сесия през 1970 година Милош ме канеше да ида с него в Благоевград през ваканцията. „Ела бре, казваше, ке се прошетаме по Рила, по Пирин… Сено ке сбираме. Ке препечем нещо на скара. Вино ке пийнем“. Не отидох тогава. Но след години съдбата ме доведе тук за дълго. Всъщност минаха повече от 20 години, през които учителствах в Делиормана, преподавах във ВИИ „К. Маркс“ (сегашния УНСС) и през 1999 г. се установих като преподавател в Стопанския факултет на ЮЗУ „Н. Рилски“ в Благоевград. Тогава се срещахме два-три пъти на кафе и се канехме да се видим за по-дълго време на по-сериозни питиета. Но докато се наканим, през 2009 г. Милош си отиде от този свят. Видях некролога му на вратата на магазинчето за хранителни стоки на ул. „Ал. Стамболийски“, близо до колелото на „Джеймс Баучер“ и „14-и полк“. Попитах младата жена зад щанда познавала ли го е. „Па тейко ми е“, отговори ми тя. По същото време почина и сестра ми и я погребахме на гробището в „Струмско“. Когато след време отидох на гроба й, видях, че само на няколко метра е погребан и Милош! Без да искам, си помислих тогава, че ако легна някой ден до сестра ми тук, най-после „ке се сбереме“ с Милош. Почивай в мир, учителю и приятелю! Ти беше един от последните хиляди млади  българи, които тогава – през 1970 година, открито защитиха своята българска идентичност пред грубата денационализация на македонските българи в многострадалната земя Македония!

Проф. д-р ДИМИТЪР ДИМИТРОВ