Тя беше първият работещ богослов в Благоевград, който направи Неделно училище и който преподаваше на децата духовна култура. Родена е на 15 март 1971 година, завършила е Езиковата гимназия в града с изучаване на немски език. В началото на 90-те години учи в Духовната академия в София, а по-късно завършва и специалност „Философия” в Югозападния университет „Неофит Рилски”. Беше учител по философия в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/.
Преди 40 дни Кети отлетя във вечния си дом, там, където всички се връщаме един ден.
С нея съм направила много интервюта. Винаги съм я питала какво предава на учениците си като философия за живота и като послания, които е приела за свои. Тя обичаше тези деца и говореше с възхищение за тях: „Това са млади хора, с нов начин на възприемане на света. Имам предвид, че понякога с една дума или един жест мога да вляза в дълбок контакт с тях. Те много бързо разкодират това, което искам да им кажа, и бързо решават дали да го приемат, или не. В моята работа съм се стремяла да им предам моето житейско послание, а то е, първо, да се познават и да не се страхуват от себе си. Споделеността на опита винаги носи на младия човек идеята, че има много варианти в живота, каквото и да се случи. И за своя избор всеки един от тях трябва да се грижи и да носи отговорност. Аз съм щастлива и се чувствам наградена от тяхната спонтанност, искреност и обич към мен. Те нямат време за губене: или те приемат, или те отхвърлят. Там, където им е интересно, те се хвърлят с огън и жар, и там от душа и сърце наливаш като преподавател. Трудно е да им се обясни, че някои неща трябва да се знаят просто защото е хубаво да се знаят. Много силно ни дърпат напред, от друго поколение са. Моята философия е, че ние, хората с опит, трябва да се съизмерваме с младите, а не да ги дърпаме назад към нас. Така че напред и с вяра в младите хора!”.
С нея съм разговаряла и на тема духовни пости, които са свързани с моралните ценности, които изповядваме, а тя винаги е казвала: „Тази тема е препратка към това, което никой от нас не трябва да забравя, че в нашата човешка природа водещ елемент е духовната ни същност. И сподели една мисъл на Уейн Дайьр: „Ние не сме човешки същества с духовни преживявания, а всъщност сме духовни същества с човешки преживявания. Тази хигиена на духа е особено необходима в днешния ден, когато се изкачваме на поредното стъпало в своята духовна еволюция. В днешния динамичен свят нещата невинаги се стичат по начина, по който сме предполагали, и имаме нужда от едно изчистване и една духовна подредба в самите нас. За мен е важно осъзнаването, че душата трябва да се чисти и хигиенизира, и то с много любов и обгрижване, с даване на вътрешно усещане за светлина, за да може това, което ни се дава като послание свише, и това, което преживяваме като човешки същества снише, да влезе в една хармония и да работи за самите нас и за цялото човечество. Аз съм убедена, че всички ние сме свързани и зависими един от друг и когато човек се грижи за собствената си духовна хигиена, той я предава и на другия срещу него. Много е важен свободният избор при духовния пост. В съвременното общество изборът е един от водещите аспекти на човешката личност и носи съответната отговорност. В избора, който прави човек, когато решава да спази духовен пост, трябва да бъде наясно, че върви по трудния път на себепознанието, че обричайки се на въздържание относно някои от негативните си черти, от страховете си, от тревогите си, той дава обет на себе си да извърви една малка крачка нагоре и навътре към истинската си същност. Ако този духовен пост е съчетан и с физическия, това е най-добрият вариант. Отгоре надолу трябва да се пълни постът с мисъл, а не отдолу нагоре”.
На въпроса ми какво изчистват проблемите, които преживяваме, какво познание ни носят, тя отговаряше: „Ние ежедневно се борим с някакви наши необходимости. Подсъзнателно сме привлечени да изпълняваме всичките си желания, но вървейки по духовния си път, преодолявайки тези изпитания, човек може да се обезвери, дори да му се подгънат коленете, в преносния смисъл, и точно в такива моменти трябва сам да хигиенизира себе си и това е много личен момент, за да избегне изкушението. Много са динамични нещата и много пъти всеки може да се усети затлачен от нещо негативно, и затова трябва да сме отговорни за действията и за мислите си, но и да не се взимаме много насериозно, защото егото си няма работа и непрекъснато ни вкарва в ситуации, заради които не бихме се харесали много. Много лесно е да се каже, че трябва да се работи върху любовта, но тя е състояние на духа. Това е една хармония, сливане с всичко живо, с всяко божие творение, но любовта е и едно сътворчество. Тя е огромният феномен, който ние, хората, притежаваме, а именно да съзидаваме. Да творим с енергията и осъзнатостта, че умеем да правим хубави дела, да останат и за другите след нас. Тогава можем да говорим, че стъпка по стъпка започваме да се учим, но за това няма рецепта. Духовната трапеза отдавна е сложена. Всеки може да посегне и да вземе от нея нафората, от която има нужда. Друг е въпросът тази нафора каква трансформация ще извърши в нашата душевност. Аз не мога да виня някой друг, че моята душа няма да бъде спасена. Отговорността пред Бога се пада на мен, пада се на всеки един от нас. Не можем да кажем, че сме равни пред Бога, защото сме на различно еволюционно ниво, но всички имаме право да изберем своя път!”.
Често съм говорила с Кети и нейните ученици за прошката и за нейната трансформираща роля в духовен план. „Аз винаги съм казвала на моите ученици, че в този свят няма нищо по-ценно от човешките взаимоотношения, а прошката е регулаторът на тези взаимоотношения. С времето думи като любов, вяра, прошка като че ли се поизпразниха от смисъл и съдържание. Няма безгрешни хора, но по-страшното е, че не успяваме да влезем в дълбоката психология на прошката, не можем да разберем канавата на човешката душа, където се случват много неща”.
Темата за прошката Кети свързваше често с темата за вътрешните изкушения, които според нея са по-страшни от външните. „Това са човешкото себелюбие, суетата, честолюбието, предателството… на които не трябва да гледаме в лицемерен план. Това е рискът да се хвърлиш в неизвестността с ясното съзнание какво ще се случи и е много важно да сме искрени, с думи да изразим вътрешното си желание да не нараняваме, да не се стига до обида и болка. Тайната е в преживяването на изкушението, в борбата да оцелеем като индивидуалност, да се докажем първо на себе си и да изградим някаква хармония с всичко около нас. Този, който иска прошка, и този, който дава прошка, трябва да мине през едно сериозно себенадмогване”.
Говорихме за прошката като религия на душата, защото това е по-скоро вътрешен процес, а не просто изричане на думи. Защото фалшивата маска, която ни извинява пред обществото, не ни освобождава от бремето, с което заспиваме всяка вечер. И ще се събуждаме с тази тежест дотогава, докато не си направим най-големия подарък, който можем да си направим – прошката. Не само да осъзнаем нейния смисъл, но и да й позволим в дълбочина да трансформира човешката ни същност. Кети прекрасно знаеше, че Христос не е бил учител по раздори, а учител за мир и съединение.
На въпроса ми когато се молим на Бог, че ни дава възможност да вървим по стъпките към Божието съвършенство, какво имаме предвид, Кети отговаряше: „Това е най-интимното преживяване, което всеки от нас има. Най-важното в живота е човек да открие тази своя пътечка или ширнал се път понякога, защото той се променя, и да усети тази необходимост и този импулс, който винаги ни води напред към собственото ни съвършенство. Няма кой друг, освен нас, да свърши тази работа. А по пътя се ходи чисто, светло и само с добри намерения!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
