Нематериален, добротата при него беше поставена на първо място, умен, интелигентен, държащ на думата си човек, незаменим… споделят за него колегите му от благоевградския театър
С една дума, Иван Симеонов беше добър човек и талантлив актьор, отдаден на театъра до последния си дъх. Роден е на 18 май 1954 година в Сандански. Майка му се казва Люба, а баща му Георги Симеонов и е бил моден шивач. Има брат Симеон Симеонов, който е тенор в Старозагорската опера и е пет години по-голям от Иван. Две талантливи деца в едно обикновено семейство. Целият им род е от пеещи хора. Дядо Симеон и баба му Тана по бащина линия са бежанци от Горно Броди. От там са донесли и песните, и обичаите, които предават на поколението след тях, което пък генетично носи таланта им.
Иван Симеонов и Емелина Жостова имат ученическа любов. Емелина е от Петрово, но е учила в санданската гимназия, където се запознава с Иван. Заедно са от 16-годишни и се женят през 1975 година. На 13 май 1976 г. се ражда синът им Георги, а през 1982 година – дъщеря им Биляна. Имат трима внуци, но за съжаление Иван не можа да види нито един. Умира на сцената на 20 март 2007 година по време на репетиция на представлението „Приключения опасни с герои сладкогласни”. Имал е сърдечни проблеми и често е посещавал кардиологичното отделение на благоевградската болница. И независимо от грижите на медиците, които го наблюдавали и в София, и в Благоевград, се стигнало до кардиомиопатия, каквато е била диагнозата за смъртта му.
Емелина ми разказа за последната им среща. Обиконовено тя сама се прибирала от Общината, където тогава работела като директор на детските ясли, а Иван си тръгвал за вкъщи след репетиции, но в деня на смъртта му се виждат на обяд и той я моли да го изчака, защото репетицията няма да продължи до късно.
„Много настояваше да го изчакам в Общината. В 17.15 часа ми звънна по телефона Савка и по гласа й разбрах, че нещо лошо се е случило. Видях линейката, която мина, изтичах, тръгнахме след нея, но не ме пуснаха при него в спешното. От този момент нататък като че ли имам бели петна. Хората ми казват случи се това, случи се друго, аз не помня нищо. Иван много ни липсва, на мен и на децата”.
Иван Симеонов липсва и в театъра на онези, които имаха щастието да работят с него. Актрисата Албена Чобанова ми каза: „Иван умря в ръцете ми и още преживявам този миг. Имахме генерална репетиция на представлението „Приключения опасни с герои сладкогласни”. Цял ден той беше в невероятна еуфория. Облече си красивия костюм, шегуваше се, изпи една бира в барчето по време на почивката, изигра по най-добрия начин танца си с една спортна зелена лента и всички го аплодирахме. Ние бяхме лошите животни в пиесата – той беше магарето Генчо, аз бях гарванът и се държахме за ръце. В един момент той ме погледна и ми каза: „Бени, много ми е лошо!”. Падна на колене, а аз му казвам: „Иване, защо се шегуваш с мен”, а той се отпусна и умря. Въпреки усилията с изкуственото дишане, докато чакахме Спешна помощ, мисля, че умря на сцената, защото като разкопчахме ризата, гърдите му бяха сини. 10 дни след тази случка колата му стоя пред театъра и тъй като той обичаше да гледа сам сцените от последния ред на празната зала, все си мислех, че както когато го викахме, ще чуем гласа му: „Ето ме, тук съм!”. Много липсва Иван Симеонов в театъра. Той беше един от най-любимите, изключително талантливи актьори, най-светлите, усмихнати и весели хора, които познавам!”.
Емелина продължи със спомените: „Чакаше да мине премиерата и да започнем да работим по къщичката в Покровник. С такова желание правихме тази къща. Сега аз живея там. С голям заем успяхме да я реализираме. Това ни беше мечта от младите години! И сами си правехме всичко. Понеже аз, като лекар, който познава здравословното му състояние, не му позволявах да вдига тежко, пълнех по половин кофа бетон и той изливаше колоните. И беше много изобретателен, научи се да прави всичко сам. Майка ми казваше: „Дано си намериш мъж като татко ти, който може всичко”. И така стана, защото няма по-силни от майчините пожелания.
Галперин му казваше: „Иван, намерил съм едно заведение, да седнем, да изпием по едно питие, да си поговорим за изкуството. А той отговаряше: „Саше, защо ми е това заведение, аз искам да седна ей тук, на терасата без ограда, и Галперин разбираше, че на него си му трябва точно тази къща, че там му е приятно да седи и да си говорят”.
Сега в тази къща понякога се появява духът му, там са и спомените, към които връщам днес Емелина Жостова. Нейна приятелка сънувала Иван, който й казал: „Ти поне можеш да й кажеш: стига с това черно, айде червено и черно!”. И как да не повярваш, че живеем в два паралелни свята, само че те ни виждат, а ние нямаме толкова развити сетива за това, защото съпругата му имала пола в червено и черно и той много я харесвал.
Емелина сподели, че трудно са го приели във ВИТИЗ заради произношението на буквите „ч” и „ш”. Но след това става любим студент на преподавателката по техника на говора. През 1979 година е приет в класа на проф. Филип Филипов, който тогава приема пеещи актьори, а Иван е един от най-добрите певци сред актьорите. Правили хубави студентски спектакли, почти мюзикъли, по стихове на Димитър Методиев и песни на Айгашод Агасян. Емелина си спомня колко хубава 50- годишнина са направили на санданския поет Петър Караангов. Даже с тези студентски поетични спектакли пътували и в Коми, Съветския съюз, където изнасляли спектакли пред работещите там българи.
Тя е плътно до Иван по време на студентските години и си спомня, че като студент във ВИТИЗ Иван играе на мястото на Сава Хашъмов в „Под игото” и си партнира със Стефан Данаилов и с големите звезди на Народния театър. „Даже когато минавахме оттам, синът ни, който беше малък, казваше „на татко театъра”.
Иван играе Малволио в „Дванайсета нощ” от Шекспир. „Домоуправител на Оливия си е централна роля и професор Филипов му гласува голямо доверие тогава. Тази постановка беше много високо ниво за студентски театър. Бяха много обещаващ клас. За съжаление проф. Филипов почина, точно когато завършиха през 1983 година, а явно има значение учителят ти да е жив и да може да помага и след това”, споделя Емелина.
Иван с група студенти от неговия випуск отиват по разпределение във Велико Търново. Емелина в същата година завършва медицина. „Оказахме се в Търново с две деца и без жилище. Иван беше по своему отговорен баща като за човек, който на младини на първо място беше поставил театъра. Играеше много с тях, ние всички много се забавлявахме с него у дома. Чувството му за хумор беше такова, че колежките му в театъра на мен ми се оплакваха от неговите закачки и шеги. Дори вицове си измисляше и ми казваше да ги записвам. И е бил прав, защото вече нищо не помня”.
В търновския театър Емелина отбелязва премиерата на „Вечеря за петима” и детската пиеса „Приключения опасни с герои сладкогласни”, които са имали голям успех сред публиката. По време на премиерите е забелязала невероятния му контакт с детската публика: „Играещ актьор беше!”.
В Благоевград идват през 1986 година. И още в самото начало Иван влиза в представлението „Приключения опасни с герои сладкогласни”, в „Котаракът в чизми” с Албена Чобанова, „Слуга на двама господари” с Нина Янакиева, „Районна болница”, „Бременските музиканти”, където играе Маркис Карабас. Играл е в почти всички детски представления на театъра.
„Много обичаше да играе в представлението „Църква за вълци” от Петър Анастасов на режисьора Пламен Панев. Там имаше уникална роля и беше страхотен. Игра Нягул в „Албена” по Йордан Йовков с Параскева Джукелова. Игра в „Майстори” от Рачо Стоянов, когато гостува Биляна Петринска в благоевградския театър. Иван играе и в „Играта на живота и смъртта в пепелната пустиня” по мотиви на Хория Ловинеску. Галперин направи страхотна постановка и си спомням, че екип на Регионалния телевизионен център я засне и в телевизионен вариант. „Ние живеехме с премиерата, защото всяко такова събитие беше празник в нашия дом”, добавя Емелина. „Беше изключително всеотдаен към театъра и много обичаше колегите си. Дразнеше се, когато закъсняват за репетиция и когато пушат по време на работа. Той не пушеше, а според нормите в театъра, и не пиеше”, смее се Емелина.
„Полагаше изключителни усилия за театралните празници в града, да се случат и да станат по най-добрия начин. Това беше такова изразходване на енергия от негова страна, защото знам как се прибираше. Идваха много стойностни спектакли от цялата страна. Не знам как се обича театър отвътре, но знам как се обича като почитател на това изкуство. Това е може би единствената професия, в която всички умират да имат работа. Дълго време знаех, че театърът е на първо място, и тъкмо бях приела факта аз и децата да сме след театъра, той каза: „О, не… вече не е така!” Беше разбрал, че семейството му трябва да е приоритет”.
Драматургът Елена Илиева е свършила невероятна работа с летописа за 100-годишнината на театъра, защото ако не беше съхранила тази памет, нямаше кой да си спомня назад във времето тези прекрасни роли и изиграни постановки на благоевградския театър. „Включително и следата, която Иван остави със своето творчество”, споделя Емелина с благодарност.
Шест месеца след смъртта на Иван се ражда първата им внучка София. Той е знаел, че тя е на път, но не е знаел, че ще е момиченце. Днес тя е ученичка в Художествената гимназия в София и е талантлива художничка. Посещавала е уроци в Центъра по изкуствата при Даниела Механджиева, която я взела много малка, а след това любима учителка й става Лидия Асенова. Емелина казва, че София сигурно по генетичен път е наследила тази дарба, защото нейният баща е рисувал хубаво и е бил учител по рисуване и география, дъщеря й Биляна също рисува, а и Иван е рисувал.
Калоян е вторият внук, който сега е в 6 клас. Това са децата на сина им Георги, а Валерия, която е на 6 години, е дъщеря на Биляна. „Синът ми непрекъснато повтаря – какъв дядо щеше да бъде татко, мамче!”.
Днес Георги е IT специалист към холандска фирма и често пътува. Съпругата му Весела е завършила „Стопанско управление” към Софийския университет. Биляна завършва „Агрономство” и работи заедно със съпруга си Ивайло Попов, който е земеделски производител.
„Много ме радват талантливите деца, – казва Емелина – обичам ги, все едно аз съм ги създала, защото това много краси света и живота”. Валерия е много активна – балет, хип-хоп, спорт, футбол, английски, ментална аритметика – няма свободен ден”. И как да не се радва на талантливите деца и на внуците си, след като от години Емелина е лекар в неонатологичното отделение към МБАЛ -Благоевград и всеки ден е свидетел на раждането на новия живот.
„Ние бяхме планинари и днес много ни липсва ходенето по планините”. Родителите на Иван имат вила на Мозговица и там често са ходили и са обикаляли Пирин планина. Иван беше и риболовец. И синът му Георги от 3-годишен има ловен билет, но е от природозащитниците – риболовец само за спорт, хващат и пускат рибите. Той помага да се зарибяват басейни и язовири. Емелина и децата са наследили любовта към природата и животните от Иван. „Философията му за живота беше като в медицината – преди всичко да не се вреди. Ако трябва с една дума да го характеризирам – добър човек! Добротата при него като ценност беше поставена на преден план. Беше нематериален човек, той не знаеше колко струва хлябът. Джобовете му бяха пълни със стотинки и когато го питах защо са ти толкова много монети, той отговаряше: „Като не знам кое колко струва – давам едри пари и това е от рестото”.
Иван Симеонов често беше диктор на телевизионни документални филми и аз си спомням, че той озвучаваше всички стихове на Мария Стоянова за художествените филми, които тогава се реализираха по нейна поезия. Няма да забравя с какво чувство прочете стихотворението й „Аз – самотника”, все едно беше писано за него и му харесваше да го чете дотогава, докато не го усети с душата си:
„Аз – самотника,
звездите са ми спътници, студени,
сини, мълчаливо безучастни.
Познавам адското разкъсване на взрива
и реенето на различни метеори.
Дали на хаоса студената безмълвност
тече по непонятна траектория?
Не каня гости в чувствения свят
и който непоканен стъпи там,
си тръгва огорчен и неразбран.
Аз, самотника!…”
Затова питам Емелина, защо се чувстваше самотен? „Самотата при него не беше външно изразена. В един материален свят човек като него не намира много себеподобни, които да го разберат. Много се възмущаваше от демонстративен материализъм, от прояви на меркантилност, на скъперничество, и първо тези качества забелязваше при запознанството с непознат човек, ако той ги носеше. Оставал е неразбан много пъти и в такива моменти се чувстваше самотен. В този смисъл самотен, а иначе ние посрещахме целия театър у дома, даже и когато живеехме в една гарсониера. На Ивановден идваха всички, но често и без повод. Познават ме почти всички режисьори, които тогава поставяха пиеси на благоевградска сцена, защото съм ги посрещала в дома си. С Дочо Боджаков живеехме стая до стая в общежитията. Идвали са Симеон Димитров, Борис Панкин, Стефан Поляков, много са тези, които са ни били редовни гости, защото на тях никога не им стигаше разговорът за театъра в театъра и го продължаваха и вкъщи. Когато театъра имаше проблеми, всички бяха у дома. Спомням си колко искаха да помогнат на театъра и това не беше борба за роли и заплати, а да го има театъра, да се развива, да е най-добрият театър, да бъде обичан….”. Иван й казвал: „Ти трябваше да завършиш театрознание”, защото Емелина е присъствала не само на представленията и премиерите, но и на обсъжданията на постановките. Тя ми казва: „Критиците хвалят Коко Азарян, но той е уникален режисьор и е лесен за хвалене, а публиката в Благоевград чакаше някой да каже хубава дума за техните близки на сцената и аз страдах заедно с тях, че това се случваше рядко. По едно време мечтаех да напиша пиеса за възрастни актриси, защото исках Юлето Дживджорса, Нина Болгар, Бистра Тупарова да имат роли. Бистра си отиде, но другите могат и искат да играят и днес. Хубаво е да има приемственост между стари и млади актьори. Иван за кратко беше и директор между два конкурса в театъра след 2000 година. Беше заместник-директор при Димитър Цолов и много се вживяваше в ролята непрекъснато да се прави нещо, за да бъде атмосферата в театъра все по-добра. Кимчев беше същият. За него Иван казваше: „Това е един добър човек, който обича театъра!”.
За Иван Симеонов не можеш да чуеш лоша дума в Благоевград и не само. Негови колеги споделиха само суперлативи и не защото го няма, а защото споменът за него и днес ги зарежда с добри чувства. Тези дни срещнах и музикалния редактор и журналист в Радио Благоевград Нина Маринска, която обичаше театъра и познаваше повечето актьори. За Иван Симеонов тя си спомня: „Имаше присъствие на сцената, той умееше да я изпълва, имаше и обаятелно излъчване и правеше впечатление. Беше предпочитан актьор, участваше почти във всички постановки и това го привлече и към медиите. Участвал е в коментарни предавания на радиото и в телевизионни документални филми и предавания. Неговият глас носеше онова присъствие, като гласа на Джоко Росич например. Той имаше дълбок, завладяващ тембър. Особено за по-изразителни текстове беше компетентен и присъствен. С неговата актьорска аура пълнеше залите и задържаше вниманието на зрителите”.
Актрисата Юлия Дживджорска каза: „Незабравим! Няма думи, които да предадат емоцията, която преживяхме от неговата загуба. Той беше освен талантлив и добър партньор на сцената, и добър приятел, ценен, винаги позитивен и в добро настроение. С него се работеше лесно и трудно. Трудно, защото искаше до последно да изпипа детайла. Умееше да слуша партньора и да вземе най-доброто от всички предложения, за да бъде играта на сцената брилянтна. Иван Симеонов е непрежалим!”.
Иван е един от близките приятели и на актьора Андраш Кончалиев, който споделя: „Театърът е заговор за щастие, както казва Стефан Цанев, та и мечтата на актьора Иван Симеонов умря на сцената. А той е многостранен талант, умен, интелигентен, държащ на думата и честта човек. И като такъв Хачо Бояджиев го хареса и той изигра главната роля в „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников. Когато имаше напрежение в колектива, Иван изпяваше един рефрен – „Калино, моме хубава…”, и разтопяваше атмосферата. Всеки добър театър иска да има такива артисти като него и въпреки известната фраза – няма незаменими хора, Иван Симеонов е незаменим! Пътувайки веднъж заедно, той ми пусна да слушам в колата Андреа Бочели и на мен много ми хареса. После ми беше направил запис на касета и ми я подари, за да ми е хубаво!”.
Дано и на него му е хубаво там, където е днес, и да не ни се сърди, че говорим за него, защото приживе нямаше да ни го позволи. Не обичаше публичните изяви извън театъра.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
