Големият благоевградски актьор Николай Кимчев си отиде от този свят през 2018 г. на 66 г. Той е седмото, последно дете в семейството на Ристена и Яне Кимчеви. Ражда се на 14 декември 1952 година в плевнята на родовата им къща в квартал „Ораново” на град Симитли. Към своите деца родителите му прибавят и две храненичета. И на всички предават своята любов към живота, към хората и песента. Неслучайно за старата къща разказват като за Орановската академия в живота на Кольо.
Иван Кимчев, брат на Кольо, споделя: „Израснахме в така наречената стара къща и последно Кольо я обитаваше. Татко казваше често: „Деца, слушайте, че ще трябва да назначаваме полицай да регулира движението в къщата!”. През почивните дни Кольо намираше утеха само и единствено в старата къща, където казваше, че се зарежда и възвръща енергията си за уюта в живота.
За ролята на старата къща в „Ораново” говори и доц. Златко Павлов: „Там се събираха пламенни творци в спорове, в диалози, целият му род, неговите братя Любо, Иван, Паше, техните деца, слънчевата Дафина, Христо, Виктор и кой ли още не, все хора, които му даваха възможност да израства. Спомням си как в старата къща идваха големи творци като Бойко Богданов, Николай Вълканов и много други”.
Приживе поетът Борислав Владиков многократно е присъствал на сбирки в „Ораново” и си спомняше: „Кольо обединяваше всички, целия род. Присъствал съм на родови срещи и съм онемявал от възторг, че те всички пеят – баща, майка, синове, дъщеря, внуци, дори и правнуците. Така че чрез тази фамилна кръв той натрупва после всичко през живота си като опит”.
Режисьорът Бойко Богданов, който работеше в благоевградския театър заедно с Кимчев, разказва емоционално една случка в старата къща: „Яне Кимчев, таткото на Колето, прави 80-годишен юбилей. Къде го прави, естествено, там, в „Ораново”, до Симитли, в двора под черницата, която е като камбана. Присъстват четиримата синове с четирите си булки, с многобройната челяд, като старите гераци. И, разбира се, ядене, пиене и най-вече музика. По едно време така, през дуварчето, надничат хлапетиите от маалата, щото то не е село, то „Ораново” е маала. Гледат гюрултията и питат – шо праите тука бе, Яне? Рекъл – що правим, юбилей. Абе, дедо Яне, на колко годин ставаш? Оня рекъл – кажи-речи на 50. И децата викат – ааа, лажеш, лажеш, ние знаем, че правиш 80. Той рекъл: „Бе, деца, я това дека съм го спал, я това го не броим!”. И такъв си беше и тейко му, и братчетата му, но най-вече Колето, това сърце от светлина. Божие чедо, всеотдаен, наивен до глупост, борбен до комита. Като пие, пие като змей, като плаче, плаче като два змея. Като играе, играе като артист, не като актьор”.
Със смелост и талант Кимчев се вписва в Театралната академия и през 1979 година завършва класа на проф. Димитрина Гюрова.
По време на студентските години се запознава с жената на живота си – Антоанета, която цял живот нарича Нетуца. За избора на своето момиче от Байкал край Дунав Кимчев е разказвал на малцина. Тони споделя, че са се запознали на студентски лагер на спирка „Почивка” във Варна. Там се опитал да я плени с песен и китара: „Облачна сутрин, не беше за плаж и той пак чакаше пред вратата”, споделя Тони. „Тръгваме пеша от спирка „Почивка” до Варна, за да си купя две копчета за сако. Но особеното при това наше запознаване беше, че ние говорехме много, за всичко, което ни хрумне. Така че за тия няколко дни вече се познавахме много добре. В тая малка лавка имаше малки фигурки, които се апликираха към рокли, към блузи, към възглавници и той реши да ми направи подарък. От всичките животинчета, които бяха там, избра едно пате и каза – ето, това пате, понеже си дунавка, ще си го сложиш на възглавницата и всяка вечер като лягаш, да мислиш за мен. Размислих се, но наистина сложих това пате. Връщайки се от тая лавка, вече се държахме за ръка и така стана всичко. Един приятел беше казал – когато две души се срещнат, те се разпознават. Не питай защо, просто го приеми. Любовта идва, дори да не искаме, но тя идва, когато сме готови за нея. Явно ние сме били готови. На Вселената не й оставаше нищо друго, освен да ни я поднесе и ние я приехме. И така създадохме една нова реалност със свои собствени правила, със собствен живот. Не че не се опитвахме да я съботираме тая реалност неведвъж и не положихме усилия за това, но въпреки това тя издържа 41 години и благодарение на нея се родиха и двамата ни синове Станислав и Яни”.
Всичко в този живот има начало и край. С Кимчев сме говорили на тези теми и в едно телевизионно интервю той си спомни кога за първи път се е качил на сцена пред публика: „Ученик съм в пети клас в Симитли. Госпожа Бояджиева, любимата ми учителка по пеене, ми е възложила да изпея една песен по време на тържествата по повод 24 май. В песента се казва: израснал ми росен здравец в росна градина и т.н. За първи път виждам толкова много публика. Малкият салон в Симитли беше претъпкан. Излизам и тази ламя, публиктата, ме грабна… Забравих какво трябва да правя. Стоях, стоях на сцената, на мен ми се стори един век, не мога да се сетя какво да правя. И си тръгнах. А зад мене бурен смях. Но някъде на средата на сцената се сетих за мелодията на песента и се връщам. Всичко утихна. Изпях песента докрай. Страхотни аплодисменти… Това е първото ми съприкосновение със сцената, с публиката, и то се случи там, в моя роден град Симитли, квартал „Ораново”.
Николай Кимчев отдаде 38 години от живота си на благоевградския Драматичен театър „Никола Вапцаров” като актьор и като директор. Толкова обичаше театъра, че намери дори възможност да премести барелефа на поета от един булевард в града и да го вгради в централната фасада на културната институция.
Когато актьорът Николай Кимчев потегли към своята небесна сцена през 2018 година, екип от Регионалния телевизионен център в Благоевград направихме документален филм за него, който нарекохме „Сърце от светлина”: режисьор Маргарита Полежанова, оператори – Димитър Балджиев и Иван Терзиев. Искрен, неподправен, земен, влюбен в живота, в театъра, в киното, в песента, Кольо умееше да раздава любов на близките, на приятелите, на публиката, на хората, които го познаваха. А те са много. Ще цитирам част от тях, за да си спомним и сега за него. Или както казва колегата му Веселин Калановски: „Духът на всеки, който ни е напуснал, има едно място и то е в сърцата и в спомените ни. Докато ние си спомняме за Кимата, докато той седи като портрет в очите ни, а дори и когато остане само мъгляв спомен, значи неговия дух го има. След като и сега говорим за него, значи духът, който е носил в себе си, е предаден и на нас самите. Значи е жив!”.
Приживе в едно интервю Николай Кимчев ми каза: „Вярвам, че доброто в човека е повече, отколкото лошото.
Вярвам, че в света, въпреки разхайтения ни живот, има любов и тази любов е между хората, тя е и в това, което обичаме да правим. Тя крепи нашите тела. Ние сме живи, защото сме влюбени, не самовлюбени, а влюбени. Тази любов, когато се превърне в отдаване за другите, тя има огромен смисъл. Тогава има смисъл да живееш по-дълго и да предаваш своята любов на другите. Надяваш се, че те от своя страна ще я предадат на следващите и така светът ще става все по-красив и все по-хармоничен. Но най-много вярвам, че живото изкуство нищо не може да го замени”.
В това живо изкуство той остави трайна следа, за която говорят мнозина. Веселин Калановски споделя: „Неминуемо трябва да се върна по-назад във времето, когато за първи път дойдох в Благоевградския театър след студентската скамейка, почти никого не познавах в самия театър. И един от първите хора, с които добих чисто човешки контакт, беше Кимата. Между другото, това никак не беше трудно, защото, светла му памет, той имаше голямо сърце и лесно се сприятеляваше, лесно будеше доверие у другите. Така мисля, че за първи път се срещнахме на сцената в „Едип цар” – постановка на Ставри Карамфилов. Той беше водещият на хора. Заедно сме обсъждали и заедно сме яли и пили, ходили из Благоевград. Помагал ми е, спирал ме е да правя грешки, продиктувани от експанзивността на младостта. Сега съм по-улегнал, но тогава… Много странно е, че Кимата не беше кой знае колко улегнал като човек, като експанзивност, но може би защото беше по-голям от мен, се опитваше да укротява моите изблици на страсти, нерви, разочарования понякога, дори и няколко пъти на мимолетни влюбвания. Заедно сме били на сцената в хитовия спектакъл на Благоевградския театър „Тайната вечеря на Дякона Левски”. Той играеше Димитър Общи. Това беше феноменална роля. Самият Стефан Цанев беше написал чисто актьорско предизвикателство, когато той разказва пред турския съд така, както е било, и то е по автентични документи, разказва как е дошъл от Букурещ, как е носил печатчето и после изброява всички възможни градове, през които е минал с Левски, което беше относително лесно за запомняне. С Асен Шопов чертаеха една карта на България и той вървеше по картата и казваше всяко следващо селище, в което е бил, но втората част на монолога беше предателството на всички членове на тайни комитети по този път. Това беше неистово да се запомни. Това бяха над 60-70 имена, изстреляни почти на скороговорка едно след друго. И до ден-днешен му се възхищавам как можа да ги запомни. По-късно гледах същата постановка в Народния театър. Там актьорът откровено си извади едно листче и ги прочете. Няма да му казвам името. Той е много известен актьор. Кимата го направи, защото просто гореше в това, което правеше”.
Доц. Златко Павлов споделя: „Гледал съм всички негови изяви на театралната сцена в Благоевград. Спомням си онези роли в „Чудо” от Иван Радоев, прекрасните му изпълнения в значими спектакли – „Тайната вечеря на Дякона Левски”, където христоматийно беше изпълнението на монолога на Димитър Общи. Много силното му изпълнение в „Майстори” в ролята на Живко, където вдъхновяваше с тази непримиримост към онова, което трябва да стори истинският творец. И, разбира се, Николай, който умееше да изпълнява невероятно стихове. Тези стихове, които се изпълняват пред паметници, на различни събори, на „Пирин пее”, и до днес кънтят. Прекрасното „Македонско хоро” на Владиков е звучало на поляните на „Пирин пее”. В същото време вдъхновеното му изпълнение на „Опълченците на Шипка”, Вапцаровите стихове, на Стефан Цанев… Неговото актьорско слово запалваше”.
Жанет Керанова споделя: „Всички знаят, че той беше добър актьор. Но той беше изключително коректен, точен, верен и искрен партньор на сцената. Той искаше да прави театър, който радва душата. Това е моят театър. Не е театърът на префърцунването, на някои добавени неща. Той искаше да прави театър, който вълнува, театър, който разплаква хората. По стечение на обстоятелствата се наложи да помагам в „Гераците”, стоях в салона с мултимедията и чувах около себе си млади и възрастни хора, които никога не бих допуснала, че могат да се развълнуват до такава степен, че дори тайно да бършат сълзите си. Това беше един невероятен подарък за мен и актьорите. Кольо обичаше театъра по свой начин. Обичаше го със страст, обичаше го с неимоверна енергия и се бореше за този театър. Той носеше някаква първична естественост в поведението си на сцената и това, че в академията ни шлифоват, не бяха нарушили тая искреност, тая раздаваща се творческа енергия. Кольо беше партньор, който искаше да помогне. Той беше човекът, който създаваше колектива около себе си, държеше го. И сега си спомням един много интересен момент – премиерата на „Дядо Горио”. Той там играеше самия Горио. Ние всички стоим отстрани на сцената, чакаме да почне представлението и да видим как ще тръгне. Той се доближи до мене, не знам по каква причина, аз бях от висшето съсловие, хвана ме за ръката и каза – остани тука, докато тръгна, първите пет минутки, да те виждам. И така здраво ми стискаше ръката, че после видях, че тука са се образували леки сининки. Явно тази роля, в която героят накрая умира, беше нещо съкровено, нещо много негово, която той игра великолепно”.
Бойко Богданов няма да забрави тази роля: „Герака го направи Коленката. Господи, как го направи! Ходихме по кръчмите да измислим финала, как трябва да умре старият Герак. А той е олицетворение на патриархалния българин с голямата фамилия. Изобщо цялата повест разказва за разрухата на партриархалните нрави, за катастрофата на патриархалното семейство. И викам: Коле, дай сега да видим как ще мреш накрая. Старият Герак трябва да умре сценично, театрално. А за да стане ясен образът, през цялото време, мине се не мине някоя сцена, и току го покажа на рунд хоризонта с едно конче. Той си обича кончето, свободата, и все вика: Дорчо, Дорчо. Направихме едно детско, дървено конче и викам: Коле, сега бавно отиваш, сядаш на туй дървено конче – хем е нелепо, хем е смешно, хем е трагично, хем е тъжно, хем е богато, хем е човешко. Хващаш го за дръжчиците, цък, цък, цък, цък, Дорчо, и клюмваш. Изигра го бляскаво на премиерата!”.
Композиторът, диригентът и негов приятел Димитър Христов добавя: „Тази публика, която не можеш да излъжеш, той умееше да я подчинява точно със своята откровеност, със своите простички разбирания за нещата, но в тях имаше толкова дълбочина и толкова мисъл, и толкова значение, че нямаше нужда да обяснява. Винаги съм се впечатлявал от тази искреност, която струеше от него на сцената. Той живееше с всяка една роля, влизаше и излизаше за секунди, понякога трудно излизаше. Свършваме репетиция, сядаме да хапнем или да пийнем нещо, и той стои, но погледът му все още не е при тебе, още мисли и в един момент скача и казва – тука можеше да е по-добре! Реагира, мисли за това, което се е случило преди малко на сцената. Много са ценни тези моменти”.
Неговият син Станислав Кимчев никога няма да забрави театралното си детство: „И аз, и брат ми сме израсли в театъра. От детската градина си спомням негови роли. Естествено, ролята, която най-много обичах и на която най-много плачех, беше ролята на Хрили в „Пук” на Валери Петров. Едно от първите прекрасни детски представления, които нашият театър предложи. Толкова много обичах това представление и ролята на баща ми, че пътувах с тях. Ходеха на турнета, аз бях едно бебе, което стоеше зад кулисите и гледаше всички актьори, актриси и чакаше. Той татко умира накрая, ама не точно, не е умрял, то е друго и на мен са ми го обяснили предварително. Настрана от този детски спомен, любомита ми роля за него ще остане ролята на Стефан Стамболов във „Величието и падението на Стефан Стамболов”. За мен това беше една гигантска роля на един изключително противоречив персонаж, когото по никакъв начин не можеш да сложиш в добрия, лошия, справедливия, несправедливия, и този огромен контраст между личните емоции и между дълга, който е най-важен в персонажа на Стефан Стамболов, баща ми го представи по един невероятен начин на сцената”.
За тази роля и Жанет Керанова казва: „Аз мисля, че в българския театър тази пиеса не е имала по-добър Стамболов. И сега една интересна история: Когато играехме Стамболов – аз бях бременна и играх майката на царя. Обаче в Елешница не виждам декорите, които крепят декора. Естествено, спъвам се, падам и чувам от сцената той казва: „Ах, тези слуги не можаха да се научат да ходят както трябва”, и излезе навън и вика: „Какво правиш, бе, ти си бременна, къде гледаш, внимавай какво правиш. Беше много грижовен. Аз много често му се карах и му се сърдех за това, че той не може да каже „не”, че той позволяваше на много хора да го използват, а той казваше – е, всичко е до време, направи добро, пък хайде, плюй срещу вятъра после. За мене той притежаваше оная невероятна сила, която прави актьора актьор”.
Станислав казва, че винаги се е интересувал от мнението на семейството си за ролите, които прави: „Никога няма да забравя след една от най-емблематичните му роли – представлението е свършило, още не си е взел душ, седи потен, вдъхновен, още под влияние на сцената в гримьорната, влизам аз, майка ми и брат ми, и първите му думи бяха: Как беше? Абсолютно нищичко не му спестявахме. По никакъв начин не се съобразявахме с актьорското му его. Което е било добро, е било добро и ни вярваше, независимо какво казват хората. Когато нещата не се получават, не са били достатъчно прецизни, абсолютно можеше да разчита на нашата оценка, да му кажем – това можеше да бъде по-добре, в резултат на което в следващите представления нещата изглеждаха по фантастичен начин. Но със сигурност беше важна нашата оценка за него, защото нашата оценка беше лишена от всякакъв вид сервилност. Много често бяхме и доста крайни в оценките си. Аз не мога да кажа, че аз, брат ми и майка ми сме кой знае какво мерило в тази работа, но виждахме кога едно представление се случва и кога той като актьор заедно с колегите си се раздваваха на максимум. И излизаше от театралната зала по някакъв начин променен. Към добро, към лошо, плачещ, смеещ се, но по никакъв начин не харесвахме и не обичахме обикновени изпълнения”.
Всички, които го познават, си спомнят, че го изпратихме към небесния му път с емблематичната песен „Македонийо”, по текст и музика на известния градевски композитор Димитър Янев, с когото имат дългогодишно приятелство. Брат му Иван разказва, че темата „Македония” е тема на цялото семейство. Кольо често си спомнял приказките на баща им: „За тебе, Македонийо мила, живях, борих се и умрях, отдадох младост, дух и сила, но теб свободна не видях. Свободна си сега, ликувай, макар и в земните недра, твойта песен чувам и чувам твоето ура”.
Златко Павлов си спомня, че тази песен се е родила край планинарския огън на Предел, където са били заедно с Митко Янев. Димитър Христов казва: „Кольо не може да се нарече добър певец, той трябва да се нарече по друг начин – певец, който умееше да пее с голямо сърце. Защото когато човек е емоционален, той изказва толкова истински това, което изпява или изговаря, че няма нужда да се прави забележка. Но винаги ми е търсил мнението и когато му кажа – не е за тебе, Кольо, той ме гледа и казва: „Е, ти все много разбираш. Като ме питаш, ти отговарям, ако не ме беше питал, нямаше да ти кажа нищо”. Имаме много хубави песни заедно. Той беше патриот, истински патриот, човек, който обичаше България над всичко, и песни, които ще останат завинаги, защото изпети от неговата уста, те звучат изключително истински”.
Много са оценките за ролята на Николай Кимчев в културния ни живот. Не пропускаха желанието му да приобщи младата публика към театъра, да привлече млади актьори към трупата, да изгради културни мостове с театрални състави от Македония, за лоялността му към колеги и зрители. От Министерството на културата оцениха усилията му да направи истински ремонт на благоевградския театър като директор, без да отклони нито лев за нещо друго. Не искам да пропусна участието му в телевизионни художествени и документални филми, както и в игралното кино. Кольо е споделял, че „всяка роля остава колкото грахово зърно на подсъзнателно ниво в характера на човека, който играе тази роля, и ти не осъзнаваш как става това”. Така и ние сега не осъзнаваме какво ни остави Николай Кимчев като човек, актьор и приятел, но всички говорят за него с любов и все още не вярват, че си е тръгнал. Затова и Борислав Владиков казва във филма: „Той беше дълбока вода, много дълбока вода. Беше много земен човек, свързан дълбоко със земята. Едновременно с това душата му беше небесна. Той плуваше между земята и небето и в това огромно пространство Кимчев всъщност доказа, че баналните, шаблонните измерения за него са неподходящи. Мярката трябва да бъде друга. Каква точно, и аз не знам”. Сега, след като и Борислав Владиков напусна земния си път, сигурно отново са заедно и правят театър, а на 70-ия рожден ден на Кимата непременно ще вдигат наздравици и ще пеят.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
