Стойне Кудев е роден на 30 юни 1933 г. Със съпругата си Райна, която е починала преди 10 години, са отгледали две деца – син и дъщеря. Сега дядо Стойне се радва на 5-има внуци и 7 правнуци. Все още е на крак, работи – коси трева, грижи се за двора… Доскоро е карал трактора, който купил преди 60 години от тогавашното ТКЗС. Известен е сред съселяните си със 7-те моста, които направил над потока, който тече в селото.
Репортер на „Струма“ го откри в дома му в село Сапарево, община Сапарева баня. Още от входната врата на двора се вижда, че в къщата живее подреден човек, който обича всичко да е под конец. 60-годишният трактор е паркиран в двора, а под навеса се виждат абрихт, циркуляр и други машини. Прави впечатление, че Стойне Кудев е доста свеж и подвижен за възрастта си, а умът му сече като бръснач.
– Здравей, дядо Стойне! Разкажи ни как се стига до достолепната възраст 90 години въпреки преживените житейски бури?
– До дълбоки старини се стига, като живееш разумно и не се събираш с хора с отрицателна енергия. Не пия, отказах цигарите преди много години. За да си здрав, трябва много движение и уважение вкъщи и навън. Не съм ходил по кръчмите, като бях млад нямах време от работа, а сега… Да вляза в кръчмата на празни приказки за мен беше губене на време. Не съм стъпвал в болница, през живота си не съм изпил и едно хапче. Може да има нещо генетично заложено в мен, баба ми почина на 98 години. Ето, аз съм вече на 90, а все още имам енергия да работя. Дървата за печката ги режа на циркуляра, имам абрихт и на него работя, когато се наложи. Живея сам. Имам дъщеря, омъжена в селото, и тя ме навестява всеки ден. Наглежда ме да не съм си заминал от този свят. Ако е рекъл Господ, съм решил на 30 юни, на рождения ми ден, да събера всички мои наследници на софра вкъщи – внуци, правнуци… всички, аз ще ги почерпя.
– Как минава един твой ден?
– Сутрин ставам, правя си кафе и го пия още топло. Преди години чух от едни зъболекар, че топлото кафе е полезно за зъбите, и оттогава го пия топло. Записал съм се за храна към Общината, плащам и всеки ден ми докарват топла храна, супа, основно… разнообразна е. Шетам по двора, подреждам го. Кося тревата, абе винаги си намирам по нещо, цял ден не се стои без работа.
– От твои роднини разбрах, че преди 10 години си загубил съпругата си, с нея сте живели 60 години заедно, отгледали сте две деца. През тези години имало ли е бури в съвместния ви живот? Как устояхте толкова години заедно?
– Ще ви разкажа малко по-отдалеч нашата история. Завърших 7 клас в селото. Наш близък адвокат от Ресилово – Васил Милушев, ме насочи да се запиша да уча средно образование в Дупница. Майка ми като разбра, каза на баща ми. Той не се съгласи да уча, отиде при едни дърводелец в селото и ме цани за чирак. При него работих, докато влязох в казармата. Баща ми реши да ме ожени, харесал мома от селото. Прати сестра ми и нейната свекърва у тях да я искат за моя жена. Аз се съгласих, такива бяха времената тогава. Бях излизал по седенки, но не бях харесал никоя мома все още. Отидохме в дома на моята бъдеща съпруга, Райна се казваше тя, родителите ни си поговориха в отделна стая и като излязоха, ни казаха да целуваме ръце, че вече сме семейство. И така живяхме заедно 60 години… Сега младите бърже се женят и бърже се разделят. Не сключват брак, поживеят малко заедно, създадат деца и после единият на една страна, другият на друга, а децата страдат. Затова има много изнервени млади хора, това зависи от отношенията в семейството. Трябва да има уважение, кротост и тогава и децата ще са добри и щастливи. Някои родители се оплакват от децата си, че се отнасят лошо към тях. Тази лошотия те са я посели в децата си и няма какво да им се сърдят. Те гледат какво правят родителите им, това правят и те.
През годините със съпругата ми сме имали трудни моменти, но до скандали не се е стигало, а и ние все бяхме заедно, аз карах камион, тя ми беше помощник и все бяхме заедно, но дума напреки не сме си казали.
– Да те върна в детството ти, защото спомена, че възпитанието на децата зависи от отношенията в семейството. Твоето детство какво беше?
– Бях на 8 години, когато баща ми ме прати да паса кравите в гората над селото. Сутрин ми слагаха сланина и хляб в торбичката и излизах с кравите. Освен да ги паса имах и други задължения. Сутрин ми казваха – пасеш кравите до еди-колко си часа /ориентирах се по слънцето, тогава нямаше часовници/, докарваш ги вкъщи и идваш на нивата, после се връщаш да ги издоиш… Все ми създаваха работа, за да не мисля за щури неща, учеха ме на труд и уважение към възрастните. Това ми помогна много в живота. Сега на малкото дете дадат мобилен телефон, за да не плаче. Те, децата, живеят в телефона, няма я истинската връзка родител-дете. Затова куца възпитанието на младите хора.
– Спомена, че дълги години си карал голям камион. Учил си до 7 клас, кога взе книжка за шофьор и колко години упражнява тази професия?
– Зад волана бях 40 години. Работих в Завода за строителни материали в Кремиковци. Курсовете изкарах в казармата. Бях в поделение в Харманли. Там имаше 1300 коня, с които се караха муниции и други снаряжения. Лека-полека започна армията да се моторизира и ни пратиха на курс за шофьори. През 1952 г. взех книжка за шофьор. В поделението докараха камион, а конете ги дадоха по ТКЗС-тата тогава. Като се уволних, започнах работа в ЗСМ – Кремиковци. Аз там, а съпругата ми вкъщи в Сапарево. Пътувах из цяла България, доставях по заявка строителни панели. Споделих пред един от началниците, че жена ми е в Сапарево, а аз пътувам непрекъснато, и той ми каза: „Отиди, вземи си жената, ще я назнача за твой помощник на камиона”. Така и стана. Двамата бяхме навсякъде заедно. Купихме си гарсониера в София и там живяхме, докато се пенсионираме, после се върнахме в Сапарево.
– Откъде се роди идеята да поставяш мостове над поточето в селото?
– Рекичката, която тече през селото, бешe като дере и трудно се минаваше през него. Първия мост го сложих в центъра на селото. От село Копиловци, Кюстендилско, бяха дали заявка за панели за изграждане на мостове. Закарах ги в селото, но се оказа, че не са качествени и трябва да се връщат в София, да се изследват в лаборатория. Тогава се помолих на един от техническите ръководители тези панели да ги закарам в родното ми бедно село, вместо да ги връщам към София. С тях можеше да се направи мост, защото хората трудно преминаваха от едната до другата страна на селото. Като ги докарах пред кръчмата в центъра на селото, мина един възрастен човек с муле. Купи три ракии от кръчмата и една по една ги изсипа върху трите панела, които бях докарал за моста, и благослови, като се обърна към мулето: „Повече няма да минаваш през водата, а ще се движиш по мост, да е хаирлия работа”. Така стана първият мост. После, когато ми се отвореше възможност, търсех начин да докарам още панели, за да се изградят още мостове в селото.
За панелите за един от мостовете потърсихме и Мая Манолова, тя е от Сапарево. Беше някаква чиновничка в Кюстендил и се искаше нейният подпис, за да се докарат още панели за още един мост. Тя подписа някакъв документ и аз ги докарах. От Стара Загора докарах 80 т тръби с тежковоза, който беше с 25-тонно ремарке. Разтоварих ги в двора на ТКЗС-то в селото, уж бяха за нов водопровод, но така и не разбрах къде изчезнаха… С тежковоза докарах тръбите и за питейната вода от Скакавица, която да захрани Паничище и Сапарева баня. Тогава кмет ни беше Милан Джоргов. Той ме награди с 200 лв. за добре свършена работа. С трактор дърпах тръбите по труднодостъпни места, за да се положат в изкопите.
Така мина животът ми в работа. На селяка му трябва работа, за да преживее…
Записа ЙОРДАНКА ПОПОВА
