Гергана Тодорова е известна бизнес дама. Родена е на 13 юни 1968 година в Симитли. До 8 клас учи в гимназия „Св.св. Кирил и Методий” в родния си град. Завършва Икономическия техникум в Благоевград, специалност „Икономика на промишлеността”, и още в първи курс знаела, че ще учи в София единствено „Счетоводство и контрол”, и тази специалност записва на първо, второ и трето място при кандидатстване в УНСС. Тя е сред първите трима по успех във випуска и в деня на дипломирането я поканили на работа в Министерството на финансите, в бюджетния отдел на София област. Там започва кариерата й във финансово-счетоводната и ревизионна дейност.
„В края на 1997 и началото на 1998 г. имах куража да основа собствена консултантска къща на името на сестра ми, която загубих, но вярвам, че тя е моят ангел хранител. Затова в тази къща никой не изпитва чувство на стерилност по време на работа. Има всичко необходимо за уюта на един дом. Убедена съм, че уютът, комфортът и хармонията не са само в отношенията, те са и в атмосферата, и в обстановката, която ни заобикаля”, споделя Гери.
Повече от 30 години тя живее в София и вече 26 години управлява тази компания, която й дава възможност да разшири личностното си развитие. Завършва бакалавърска програма „Психология” към Нов български университет. През периода 2011- 2012 г. завършва и театрален курс към НАТФИЗ при проф. Димитрина Гюрова. Специализира и „Български народни танци” към ХТМУ. Пиринският фолклор, народните песни и танци са в гена й те са едно от нещата, които крепят нейното вдъхновение. Всяка седмица Гергана има нужда от живо изкуство, защото енергията от сцената я обогатява и зарежда и „ми дава нови вътрешни коридори в ребуса ДУША”, твърди тя.
Гергана Тодорова е моминското й име. Подписва се и Сарафски, въпреки че е разделена със съпруга си, но е запазила уважение към него и иска да я припознават със сина й Иван Сарафски, с когото се гордее като майка. „Моята артистичност се лее в светска среда и там много естествено се подписвам с артистичното име Гери Тодоров-Сарафски. На 11 май синът ми стана на 29, но не съм променила ролята си на майка. Последната дума на покойната ми сестра Иванка беше да имам дете с нейното име и приемам това като светлина за него. До ден- днешен, когато общувам със сина си, аз го храня с ОБИЧ! Това не означава, че не приемам и другите емоции, но в основата е обичта. От октомври миналата година той живее в Пукет, Тайланд. Тренира активно тайландски бокс, наричан за кратко муай тай – тяхното бойно духовно изкуство, и там се установи да живее. Пасна му този простоватичък на пръв поглед начин на живот между баланса на природата, спорта, културата на хранене и мъдрото живеене. Щастлива съм, че той откри собствен път. Нищо, че е толкова далече. Щом може да се грижи сам за себе си, това е спокойствие за моите старини. Лятото ще дойде с годеницата си от Тайланд и съм в трепетно очакване да видя бъдещата си снаха. Вярвам, че това, което предстои, е за добро, защото изборът му се случи по най-естествения начин. Той има нагласата да си направи едно гушливо място, наречено семейство. Занимава се със спорт и предприемачество и вярвам, че му помага и ресурсът, който носи от нашия род. Беше в 6 клас, когато се разделихме с баща му. В неспокойната тийнейджърска възраст до 10 клас неговите съученици не знаеха, че сме разведени, защото работим заедно с бившия ми съпруг в моята компания за счетоводно-данъчни консултации. Той отговаря за външните ни услуги и в офиса не сме се разделяли. Детето разбра, че добрите отношения между нас продължават и след раздялата, без да спазваме йерархията на шеф, какъвто съм аз, а той служител, и без скрито напрежение на бивши съпрузи. Интонацията на гласа ни не се промени, когато се разделихме да живеем поотделно, и това помогна да избегнем темата за виновност пред сина ни. Обяснихме му, че си е отишла страстта и това е причината да се разделим. Тогава сигурно не го е разбирал, но по начина, по който сме се отнасяли един към друг, той го усети. Естественото уважение не се копира и това, че ние се грижим един за друг до ден-днешен, крепи Ванко. Бившият ми съпруг Илия е с 9 години по-голям от мен, но нямаме вмешателство кой как се реализира в личен аспект. Така се получава, когато имаш интелигентен партньор до себе си”.
Гери искрено се вълнува от всяка среща с хора от родния й край. Съвсем наскоро на хепънинга на Моста на влюбените в Благоевград тя представи своето творчество. Автор е на три книги със стихове, есета и философски размисли: „За Какаото и Кадифето”, „За Хармонията и Морето” и „Стопанката на Духа”. Творческото богатство, което през годините е черпила в столицата като възможност да се докосне до класическата литература, до балета, музиката, театъра, операта, изобразителното изкуство… й дава широк хоризонт „както се казва, целогодишно да цъфти този аромат в мен към изкуството. Имам един вътрешен кодекс на ключови думи с натрупан смисъл и когато ги ползвам, те дават разширено познание и звучене. Така ми идва – с малко думи да казвам много неща. И така ми се рее дарбата да пиша кратки есета. Първата книга „За Какаото и Кадифето” е с акцент за нашето емоционално и физическо здраве. Всеки е личност, а ние използваме тази дума само за известните хора, които са се реализирали в обществото. Не е ли всеки личност с вътрешна симбиоза между визия, тяло, душевен мир, психично здраве, темперамент – даденостите са много… И кой говори днес за емоционално и физическо здраве? Те са наравно с умственото и духовното здраве. В такива времена живеем, че може в дадено семейство внуците да са учители на родителите, на дядовците и бабите, защото детето може да носи такъв дух, който да почитаме. Духовното здраве се храни от Вселената и от нас като щтение за духа, но понякога Духът е в малко физическо тяло. И този дух не може да се реализира ли? Защо? В детската градина, в началното, в средното училище може да има такива деца, които, когато говорят, да носят духовност за възрастните. А ние не отдаваме почит на духовното знание към всеки, който го проявява. Духовността не е само в манастирите и черквите, не е в писателската гилдия, не е в театъра и в залата за класическа музика и балет… Духовното здраве може да си вирее, или както обичам да казвам, да къкри дори там, където най-малко го очакваш”.
И понеже започна разговор за духовните ценности, които пренасяме от предците си, Гери сподели, че тя изцяло е преносител на родовата памет. „Вече над 35 години живея в София, но сигурно съм една от малцината, които колкото повече живеят в големия град, толкова повече се връщат към родовия си корен и към обществеността на родния си град Симитли. Майка ми е от Симитли, а баща ми е роден в Брежани и аз активно живея с обществения живот в община Симитли. По начина, по който контактувам с хората от Симитли, аз се чувствам таман. Таман ми е на душата да говоря с интелектуалците и в същото време таман ми е на душата да говоря с възрастните хора. В домовете в Симитли съм се срещала с много хора по творческа линия, с които ми е таман да си говоря на диалект, да си слушаме македонска музика, да си пеем и да си играм, както се казва, оро на дворо. Аз го практикувам. Това е духовна храна, която много почитам. Горда съм, че имам такъв силен корен и от страна на баща ми, и от страна на майка ми. В дома ни музика се лееше още от детските ми години. Аз съм израснала с хляб. Тук ще изляза от контекста, че съм жена и суетността ми не включва диета. Детските ми години са минали с хляб. Събота и неделя майка правеше мекички, погачка, баничка. И когато хора в зряла възраст се лишават от детските си навици, те грешат, защото детските навици са с най-дълготрайна памет. Психолозите говорят за детството като емоция, но пропускат бита и хранителните навици. Аз не мога да мина покрай хлебарница, където продават мекички, и да не си взема поне една. Ми това директно ме свързва с детското аз и какво ще стане, като изям една мекичка. Аз съм си пак в моята фигура и не мисля дали ще напълнея, мисля за детския ми спомен. Този спомен ме усмихва и ще си хапна и едно парче погачка, и едно парче баничка за здраве. Аз така съм израснала – в радост и в тъга ние раздаваме и жито, и баничка, и погачка. Това е почит за живите и за мъртвите. Много е ценно с личен пример да си практикуваме тези навици от детството. Тогава се чувствам уютно и тогава словото ми може да докосне по-широка аудитория, защото то е за всеки, който го открие”.
Нашият разговор се превърна в монолог, в който тя сякаш изля душата си, без да спира, без да се замисля, сякаш ме познава от сто години, а се виждахме за първи път.
„Втората книга „За Хармонията и Морето” е с акцент духовно и умствено здраве. Давам си сметка, че хората, които се реализират успешно в бизнеса, изпущат, неслучайно използвам тази дума, изпущат усещането си за баланс с духа. Според мен Духът ни храни и то по много щадящ начин, невидим, но всъщност той озарява душата и лицето ни. Излъчването не идва само от мислите и ума, то идва от възходящата чистота, от вдъхновението. Можем да готвим супа, но ако я готвим с вдъхновение и с усмивка, който яде тази супа, ще възкликва с удоволствие от нейната сладост. Така че вдъхновението е духовно здраве. И двете книги са обединени от идеята за емоционано, физическо, духовно и умствено здраве”.
Тези дни стартира проект „Култура” заедно със социалните услуги, иницииран от Община Благоевград в лицето на зам. кмета Станислав Кимчев и Гери Тодорова-Сарафски. Идеята е презентацията на последната й книга „Стопанката на Духа” да достигне до много хора от социалните центрове с нагласа за емоционално здраве и жизнен тонус, защото всичко в тази книга е лично преживяно от авторката и предадено така, че да носи надежда и опора.
„Стопанката на Духа” първоначално е била с работното заглавие „Партньорско ми е”, защото Гери почита състоянието на партньорство в работата, в семейството, с колеги, с приятели… „Този обмен на енергия като партньори много ми лежи на сърцето. Миналата година по това време имах една от най-тежките операции в Истанбул, защото от 7 години лекувам две онкологични заболявания – ракови клетки в лявата гърда и лявата подмишница. Три години по-късно тези клетки се появиха и в дясната гърда и подмишница. Преживях множество операции. И двете гърди бяха с импланти, които дадоха рекламации. Това е дълга тема, но я споделям, защото е част от моето преживяване в Турция. Там в болницата ходех с четири торби отляво и отдясно за възстановяване и изчистване на голямата операция. Придвижвах се много бавно с кърпа на главата и, ходейки, усещах едно страхопочитание от хората около мен. Тогава се почувствах стопанка на това отделение. Те ме гледаха с уважение, защото въпреки болките аз ходех изправена. Слагах кърпи на главата и се възприемах като един художник, който, движейки се бавно, усеща духа си. Този дух най-много ме крепеше. И тогава си дадох сметка, че почитта ми към това прозрение – стопанката на духа, ми дойде свисше, и си казах „това е истина и искам да я споделя с всички предизвикателства и предразсъдаци, които може да има в това заглавие”. Има една благодат, че есетата, публикувани в „Стопанката на Духа”, са с една изключителна собствена позиция.”
Тук есетата са не само преживени, те са осмислени житейски уроци. Сама си задава въпроса – „Живея по избор? – Не, живея по възможен избор”. Гери не вярва, че всеки момент имаме своя избор, и казва: „Аз можех да имам други щения за избор, но живея спрямо обстоятелствата с този възможен избор. Живея в конкретния ден и всеки ден прелиствам възможния избор. Много често ме питат как съм и аз се уморих да отговарям. Имам едно есе със заглавие: „Как си Гери? – Както изглеждам!”. Защото аз изглеждам по начин, който ми отива, с един изключителен баланс между визия, нрав, излъчване и желание за общуване с хората. Книгата е за общуването с хората. Тя няма ЕГН, тя няма пол, тя има смисъл и истина как жените и мъжете да не влизат в удобната роба на жертва заради тежки изпитания. Болката е в нас, но преминава. Аз съм 7 години в тези изпитания и не съм спряла да се срещам с най-различни хора по най-различни поводи. Душата така дисциплинира тялото, че то ходи там, където тя обича. Понякога за малко, колкото й позволяват физическите сили, но ми дава шанса да помириша духа на конкретната творческа, приятелска или семейна картина. И искам да извикам: „Носете си новите дрехи, почувствайте новото измерение, което всеки ден е различно, както е различна гледката в небето. Там може за 5 минути да видите поне 36 картини. Това е въздухът, който дишаме… Аз съм с над 14 рани в тялото и болката ми не отминава, раните още не са зараснали, но това за мен е част от другото. А другото е да си облека хубавата премяна, защото, когато душата е готова да се премени в друга, може да имам преживяване на болка, но по-късно в деня мога да имам и преживяване на радост. Защо трябва да живея само в картината на болката и да я разказвам на 10 души. Моето верую е, че негативното не се разказва. Можеш да го разкажеш на един човек, и то с честота, която дава баланс, а не дисонанс. На останалите 9 човека нека да споделим позитивното. Защото когато казваме на повече хора за дадена негативна наша случка, ние ги поръсваме с негативната ни преживяна емоция и милеем да чуем от повече хора – да, миличка, права си! Но аз не искам да съм права, аз искам да съм щастлива. Да съм права и да го разкажа на 10 човека, за да ми нахранят егото?! Не, по-добре да го спестя и когато ме попитат как мина денят, да кажа: „Мина, шарено”, и влизам с уважение в присъствието на човека до мен. Защото неговото присъствие ми е дар сега. Трябва да внимаваме на кого споделяме и кой го чува. Децата чуват как родителите се карат, но родителите не си дават сметка, че интонацията на гласа се приема 37 процента веднага от децата, а семантиката на думите се възприема само 6-7 процента. Не е нужно детето да разбира лексиката, то чува интонацията на думите, и това не е ли личен пример?! Не може ли родителите с поглед да се разберат в присъствието на детето, когато имат проблем. Това е мъдрост. Ние създаваме ролева, поведенческа култура на майка и татко, на брат и сестра, на син и дъщеря. Аз вярвам, че във всеки един момент ние сме отговорни за това какво говорим, защото думите имат енергия. Те са като камъни или като пух. Зависи как ги използваме. Те създават материя и винаги действат. Е, тогава може ли да избълвам поредица от обидни думи и после да кажа – извинявай, бях ядосана. Не, не ,не… Когато съм ядосана, не искам да бълвам думи, ще направя десет обиколки на блока, в който живея, за да изчистя този негативизъм от мен, и после с по-малка гневна нотка мога да споделя, ако предварително чувствам, че ще ме разберат. Ако не ме разберат, аз ще я резорбирам тая гневна емоция по начин, по който на мен ми отива, защото съм отговорна за нея. Аз приемам емоция и излъчвам емоция и не искам друг да ми вземе товара, защото не знае как”.
Гери се е научила как да се разделя с товара, с болката, с негативизма, и да върви не само изправена, но и усмихната на предизвикателствата, за да ги трансформира в радост и щастие. И й се получава!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
