„Човек се ражда с чувството си за хумор, към него винаги се отнасят с подозрение еснафите, хората с гузна съвест, полуинтелигентните. Макар че и те се смеят! Затова не вярвайте на всеки, който се смее!”, казва творецът, който бяга от парламента като дявол от тамян
Улицата на едно софийско предградие в началото на 60-те години на миналия век носи вместо име цифрата „5“. „Номерът на къщата е 11, но аз я откривам и без него. Върху стената на сградата са изписани трима селяни, възседнали три рошави кончета. Само един човек рисува такива селяни и такива кончета“, С тези думи точно преди 60 години големият ни ерудит, писател и изкуствовед Богомил Райнов започва разказа си за великия ни художник Стоян Венев, пише bgart.bg.
„Минавам през малката дървена вратичка и заобикалям дома. През сивата светлина на облачното есенно небе градината изглежда одрипавяла и унила. Ниски дръвчета с изсъхнали ръждиви листа, пожълтяла трева, потъмнели от влагата пънове, пръснати тук-там вместо скамейки, басейн, пълен с мътна дъждовна вода… Поглеждам нерешително към къщата. Вратата на сутерена е полуотворена. Слизам няколко стъпала и надничам вътре. Помещението тъне в полумрак. Но постепенно мрачината оживява, добива цвят, става звучна като мелодия. Из смътната сивота на сумрака изплуват ярки платна, портокалови и теменужени, розови и изумрудени, лимонени и пурпурни. Като че ли стопанинът е обрал свежите цветове на градината и ги е складирал тук за през зимата. По стените в нестройна върволица се редят познати образи от оня пъстър свят, който отдавна вече е станал и мой, и ваш – светът на художника Стоян Венев“. Така започва монографията за 60-ия юбилей на твореца, а годината е 1964.
120 години след рождението му паяжините на забравата вече са започнали да оставят следите си около един от най-значимите ни художници, определяли облика на българското изкуство през ХХ век. Но какви може да са очакванията от поколения, които днес се запъват да разгадаят какви са Христо Смирненски и дори Христо Ботев. Да не говорим за Владимир Димитров-Майстора или Иван Милев.
Стоян Венев е един от най-самобитните ни художници. Автор, чиито творби са толкова заредени с балканска енергия и с български дух, че може да бъде разпознат и от малките деца, които са виждали неговите картини. Ако има творци, чиито произведения да са отражение на историческите, културните и естетически наслагвания през времето по тези земи, Стоян Венев безспорно е сред тях заедно със своя учител и бележит земляк Владимир Димитров-Майстора. Двамата са живописните емблеми на България – неподвластни на различните модни течения и направления в световната живопис. Те работят като атонски иконописци и остават докрай верни на собственото си възприятие, предавайки го върху платното по своя си индивидуален и неповторим начин.
Историята на детството на Стоян Венев е история на мизерия и мъка – една бедняшка приказка за малкото дрипаво селянче, което минава през многобройни изпитания, за да стане един ден велик художник. Двегодишен остава сирак, след като баща му Вене Илиев си отива от скоротечна туберкулоза. Останала с две момченца и няколко декара земя, майката се принуждава да се омъжи за втори път. Новият „баща“ на Стоян е общински каруцар, също бедняк, който живее скотски и пропива почти всичко, което заработва. Семейството постоянно се мести ту в София, ту в Кюстендил в търсене на препитание. Вкъщи децата са постоянни свидетели на тежки скандали, побоища, съпроводени и с чести раздели. Така бъдещият творец расте в изключително мизерна среда, лишен от нормални грижи и принуден сам да помага от невръстна възраст за прехраната вкъщи. На пет години пасе селските говеда и веднъж едва не си отива от този свят, след като селският вол го намушква и едва не го убива. Като ученик работи в тютюневите складове, като хамалин на гарата, продава вестници и чиракува при един цървуладжия.
Страстта да рисува го спохожда твърде рано и Стоян рисува фирмени знаци за дюкяните в Кюстендил. Няма пари за цветни боички и рисувателни блокчета, но рисува с въглен или буца вар по плочите на тротоара, по оградите и по стените. Така веднъж, докато се разхожда, Владимир Димитров-Майстора вижда нарисуваните от Стоян Венев смешни фрески по белите стени на фабриката за прежди „Симоне“. Майстора се впечатлява, намира „автора“, хваща го за ръка и го води право в ателието си. Оттогава Стоян Венев никога няма да забрави усмивката, добротата на своя учител и ръката, която му показва да намери своя път.
След много години в едно интервю за „Народна култура“ през 1976 година самият Стоян Венев ще каже: „За мен Майстора е учител и вдъхновител. Когато работя, мислено се допитвам до него – какво би казал, как би оценил мисълта ми, дали ще е доволен. Извънредно прецизен, даже строг към себе си, Майстора не ласкаеше никого…“.
По онова време, когато ученикът Венев изрисува къщи, фирмени знаци и стени на фабрики, в Кюстендил е забележителен културният възход. По една или друга причина в града живеят и работят много именити художници, сред които Николай Дюлгеров, Иван Ненов, Кирил Цонев, Никола Георгиев, Морис Бенционов, писатели от ранга на Емануил Попдимитров, Георги П. Стаматов. Особено силно е влиянието върху Венев по това време на Емануил Попдимитров. Именно тогава той заимства от символизма, като работите му в края на 20-те години са силно повлияни от модерни за времето си автори като Георг Грос и Жул Паскин.
Но най-голямо влияние върху Венев безспорно оказва Владимир Димитров-Майстора. По този повод изкуствоведът Димитър Грозданов пише: „В композиционно и в колоритно отношение живописта на Стоян Венев трансформира и посвоему сублимира принципите на живописта на Майстора. Примитивът у Стоян Венев е път да се изгради стил и той да се съедини с бит и чувствителност, характерни единствено за него. Венев е певец на селото, той е преносител на фолклора върху платното. Но той е и откривател на композиционно-формални принципи, които са изключително оригинални и индивидуални. Народното изкуство е в основата на търсенията му, а народният живот изгражда смисъла на неговото изкуство. Той идва от един свят, в който често надмогва панаирността и карнавала“.
Отвъд живописните търсения и ярката живописна индивидуалност, Венев е изключително надарен карикатурист. Той започва да публикува сатирични рисунки и карикатури още като ученик. По-късно за това си творчество в годините преди 1944 той е преследван от цензурата и полицията. В Художествената академия посещава факултативно курса по графика при проф. Васил Захариев и бързо възприема от него познанията по европейска графика. Така Венев някак си неусетно преминава от романтичните кюстендилски настроения на 20-те години към по-остър изказ. В живописта си, в графиката си и карикатурите си художникът постига неповторим и разпознаваем стил, който го отличава от другите. Това безспорно е привилегия за начинаещ художник. В рисунките му с туш и перо от 30-те години проличава влияние от Владимир Димитров-Майстора, в някои по-непознати на широката публика акварели пък се доближава до Константин Щъркелов, но бързо бяга от имитациите именно посредством монотипията.
След 1944 година Венев променя своята социалност, а темите му стават донякъде морализаторски. Чувството му на преклонение към обикновените хора обаче го прави лесно възприемчив и това също му носи успех. През 1967 година на обща карикатурна изложба той получава първа награда за една сатирична рисунка, която изобразява млада майка с цигара, която се е надвесила над количката с бебето. Иначе често неговите творби са заредени с достатъчна доза соцреализъм. Последното в никакъв случай не убива живописеца във Венев. Понякога работите му са така психологизирани, че клонят към критицизъм на състоянията, на съществуващите процеси и догми. Най-ценно от всичко си остава тънкият усет на художник към различното, което и до днес го отличава от всички епигони на направления и течения в европейското и световно изкуство.
„В моите картини често веселбата ражда веселба“, казва Стоян Венев. Шопите, скачащите девойки, отпиващите от бъклицата мъже, наконтените гражданки с цигара в устата, пушките, брадвите, тъпаните, пеещите девойки и огромните очи на всичките му герои, включително животните, ни карат неусетно дори днес да се засмеем. Дори тази първична грубост и недодяланост не свалят усмивката от лицата ни. Защото веселбата наистина ражда нова веселба и така е, докато свят светува. А картините на Венев ще останат във вечността, докато има човечество, за да показват, че по тези земи е имало българи, които са се мръщили, веселили, пели и любили. Живели са пълноценно, макар и бедно. И ако има знак за чисто балканско изкуство, то безспорно са онези ококорени очи, с които ни гледат шопите от творбите на Венев. Защото гениалното най-често е простичко, но за сметка на това ни е поднесено по подобаващ начин. Както в живописта само Стоян Венев може да го направи. И никога не изменя на това, на което най-много държи, а именно на връзката с родната земя и селото. Целта му е да създава истинско народно изкуство и я постига, изобразявайки социално-битови сцени, пълни с примитивизъм, с недодяланост, но и с много любов и искреност.
Ето какво пише по този повод за него Светлин Русев: „Независимо дали става дума за живописта на Стоян Венев, за рисунката или карикатурата, каквото и да прави, по което и време да е създадено – от младежката зрелост на 30-те години при „Новите“ до последните, преди да ни напусне, преливащи от жизненост произведения – всичко е белязано с онази Стоян-Веневска сила на внушение, която идва дълбоко от душата на българското, разбрана в неговата непреходна нравствена красота и тълкувана пластически не изобщо, а чрез една самобитна и неповторима национална стилистика, при която строежът на произведението е по-близо до ритъма на народната песен, отколкото до универсалните изобразители изрази. Всеки опит за обяснение на необяснимия Стоян Венев при всички случаи ще ни изведе до изворите на националното, до усмивката и неподправения смях на селянина, до българския бит и фолклор, до писаните талиги и шарени халища, изведени до една странна пластическа система – синтетична и монументална, като вътрешен заряд и заедно с това достъпна и демократична в своята доброта и непосредствена изобразителност”.
ЖИВОТ В ДАТИ
1904 г. На 21 септември е роден в село Скриняно, Кюстендилско.
1930 г. Започват участията му в общите художествени изложби.
1931 г. Завършва Художествената академия в София при професорите Стефан Иванов, Борис Митов и Димитър Гюдженов.
1932 г. Заедно с Иван Фунев урежда изложба под името „Седем земя под земята“ в сутерена на ул. „Аксаков“ и ул. „6 септември“.
1933 г. Първо участие в общата изложба на Дружеството на карикатуристите.
1939 г. Първа самостоятелна изложба в Студентския дом.
1944 г. Работи във вестник „Работническо дело“.
1946 г. Самостоятелна изложба монотипии.
1947 г. Започва работа във вестник „Стършел“.
1954 г. Юбилейна изложба в София, удостоен е със званието „Народен художник“.
1958 г. Изложба от акварели и рисунки от съвместното пътуване с Иван Фунев в Китай.
1964 г. Юбилейна изложба в София.
1965 г. Самостоятелна изложба в Москва.
1968 г. Участва във Венецианското биенале.
1970 г. Самостоятелна изложба в Западен Берлин.
1971 г. Участва със свои творби в биеналето „Кан сюр Мер“.
1974 г. Юбилейна изложба в София.
1979 г. Първа награда от Международното биенале на хумора и сатирата в Габрово.
1981 г. Първа награда от Националния конкурс „1300 години България“.
1982 г. Награда за изобразително изкуство „Захарий Зограф“.
1989 г. На 20 март си отива от този свят.
БЯГА ОТ ПАРЛАМЕНТА КАТО ДЯВОЛ ОТ ТАМЯН
„Не искам да съм депутат, защото си имам работа за вършене“
Колко хора у нас днес биха казали нещо от сорта: „Не искам да съм депутат, защото си имам работа за вършене!“. Със сигурност броят им е твърде малък. Затова пък неизброимите останали мечтатели за парламентарен стол биха се изсмели на репликата на един от най-известните български художници. Защото когато веднага след 9 септември 1944 г. избират Стоян Венев за народен представител, той едва издържа два месеца и си тръгва с думите: „Прощавайте, но не мога да си зарежа рисуването. Четките ме чакат“.
Така българското изобразително изкуство не губи един от най-големите си шегобийци, пресъздал неподправения дух на обикновения българин.
Иначе през целия си живот Венев е свързан със социалната идея, социалистическите движения и партии. Няма как да е иначе, защото ако има представител на пролетариата в изобразителното изкуство, това безспорно е този колкото дребничък, толкова и талантлив майстор на четката. Съвсем логично е първата отпечатана карикатура на едва 16-годишния Венев да е в левия вестник „Червен смях“ през 1921 година. Преди 9 септември 1944 година е преследван от старата власт, но след като БКП идва на власт, Венев получава почти всички възможни соцнагради и е обсипан с почести – печели редица първи награди за свои картини, сред които са „Посрещане на Червената армия“, два пъти печели Димитровска награда, носител е на ордените „Георги Димитров“, „Народна република България“ – I степен, удостоен е със званието „Герой на социалистическия труд“.
СЕКРЕТНОТО ТВОРЧЕСТВО НА ХУДОЖНИКА
Еротиката му стига до съвършенство и е еманация на обладаването – понякога въображаемо, понякога изживяно
Заради волните си рисунки още преди Девети септември е съден за порнография, но съдът бързо го оправдава.
Още по време на следването си Стоян Венев дръзва да рисува еротични творби, които будят хем възхита, хем неодобрение. Две години след дипломирането му полицията конфискува пет негови картини, изложени в експозиция. Обосновката на обвинението е, че имат неморално съдържание. Прокуратурата завежда дело срещу бъдещия класик за порнография по член 230 от Наказателния кодекс. На съдиите не им е трябвало много време да обявят художника за невинен. Но разказът съвсем не спира дотук.
Вече в зряла възраст, няколко години след Априлския пленум на ЦК на БКП, когато Тодор Живков е взел в ръцете си цялата държавна и партийна власт, нашият герой рисува захласнато нещо и при всеки подозрителен шум бързо затваря папката с нарязани един под друг листове от картон. После за секунди чевръсто и отиграно я прибира скоростно в един сандък, за да не видят чужди очи какви ги върши. След време цялата тайна на сандъка ще бъде декодирана от писателя Богомил Райнов, който в онези години е най-честият гостенин в ателието на Стоян Венев. И това е така по две причини – първо, големият ерудит Райнов е един от малцината, които са увлечени от този странен занаят колекционерството, и второ – писателят се е нагърбил да подготви монография за художника. Случаят е прекрасен, за да попълни сбирката си от картини. Две в едно – прекрасно съчетание, особено когато и двете ти се отдават със завидна лекота. Така съдбата отрежда Богомил Райнов да стане човекът, който не само ще напише най-правдивите редове за Стоян Венев, но ще разкрие тайната на ония папки, които художникът упорито и грижливо крие от хорски очи.
Така срещите зачестяват, а двамата мъже се сприятеляват. А за какво започват да си говорят двама мъже, чиито отношения вече са достатъчно близки? За жени, естествено. Така веднъж, докато седят в кафене „България“, Богомил забелязва, че художникът често поглежда към една жена, която е седнала с кавалера си до витрината на заведението.
– Не е ли малко едричка за модел?
– Море, добре си е тя за модел, а и за друго – възразява Венев и погледът му става откровено похотлив.
– У нас май вече никой не рисува голи тела – провокира го Райнов.
– Зависи. Някои рисуват, други не рисуват. Разни мераци, разни табиети…
Така двамата приятели стигат до темата. Оказва се, че тайното занимание на Венев е от години да прави голи тела. И не само голи тела, но и далеч по-смели актови сцени.
„Това признание ме изненада. Не заради срамността на изображенията, а защото не бях допускал, че такъв практичен човек като Стоян ще седне да прави неща, които нито могат да се продават, нито да се показват на изложби“, пише след време Богомил Райнов.
Мистерията на сандъка не само е разгадана, но се разбира, че тя е съпроводена от ужаса, който творецът изпитва при мисълта, че близките му могат да научат за секретното му творчество. „Често нощем се събуждам от кошмара, че хвърлям петалата и моите са започнали да тършуват и виждат всичко. Ей затова трупам, трупам и после ги горя“, разказва Венев.
Тогава Богомил Райнов му предлага вместо да гори тайните си, да му ги продава. „Само да не тръгнеш да ги разнасяш из София, че навръх 60-годишнината си да стана за резил“, предупреждава Венев. Излишно предупреждение. В ония години подобни неща са забранени и не може с лека ръка да се разнасят насам-натам.
Секретното творчество сплотява още повече Богомил Райнов и Стоян Венев. Като колекционер и познавач, Богомил Райнов вижда, че именно в тези си рисунки Венев оставя голяма част от таланта си. И то онази, която създава творчество за удоволствие, а не по задължение.
„Случвало ми се е да рисувам от ранни зори до обед, а после да продължа и следобед. Така се увличам, че забравям за другото. Тези неща ги правя от време на време и ги правя за удоволствие. С тях си почивам от живописта“, разкрива Венев.
Очевидно в това е обяснението за скритото занимание на художника. По този въпрос Богомил Райнов пише: „Додето рисуваше своите похотливи жени, застанали в непристойни пози, художникът изпитваше насладата на едно въображаемо обладаване. Той увековечаваше видението си в една творба, въплътила тръпката на чувственото преживяване в естетически валидни образи. Разбира се, за постигането на такъв резултат бяха необходими не само еротични щения, но и графични възможности, без да говорим за ролята на фантазията“.
Малцината, посветени в еротичните тайни на Венев, често разпознават самия художник като участник в актовите сцени. Негови съвременници пък с изумление установяват, че някои от момичетата в акварелните или тушови скици са им познати – комшийката, слугинчето, една жена, която вчера му се усмихна в парка…
„Понякога, когато прехвърляхме рисунките, назоваваше персонажите си: Тая е Мария, тая е Надка… Имаше и такива, които не назоваваше. В някои от по-късните му рисунки често срещах изображението на една жена, вече не млада, с едро тяло и с едно тъй индивидуализирано лице, че явно беше рисувана от натура или по спомен от натурата. Един ден през лятото на 1969 година, когато отидох в ателието, там се отби една съседка на Стоян Венев. Казваше й Унгарката. Аз тутакси разпознах първообраза на споменатите рисунки. Тя беше точно от жените, които харесваше. Венев имаше склонност към едрите и заоблени жени и често е казвал, че на едно кльощаво тяло няма какво да му рисуваш“, разказвал е Богомил Райнов.
Но нека не задълбаваме в най-личните и интимни светове на един гений, който отдавна не е между нас. Любопитното е, че и в еротиката Стоян Венев си рисува по веневски и не се влияе от западноевропейските образци.
„Дълго време той смяташе тоя си род творчество за празна и дори срамна работа, което съвсем не му пречеше да го създава за собствено удоволствие. Откритието обаче, че „порнографията“ е правена, откак свят светува и е била ценена като истинско изкуство, му внуши мисълта, че и собственото му еротично творчество може да има някаква художествена цена“, пише Богомил Райнов.
ЦИТАТИ
*
Какво най-много обичам да рисувам? Хората, хората, и пейзажи, и хората. Аз не измислям нищо – аз всичко вземам от народа, от народните умотворения, от приказките за народа. Аз само изразявам, доколкото мога, в своите рисунки онова, което народът казва, което мисли и чувства. Което съм чул от народа – него рисувам.
*
Това е една планина, но макар че отсреща е Витоша, не прилича на нея. По-скоро е спомен за един пейзаж. И главно за тези хора – моите съселяни, без които планината нямаше да бъде планина, а само топографска дума. И сега, ако тези селяни заиграят едно шопско хоро или задумкат с тъпаните, а може и да вдигнат сватба, тази картина ще наплоди нови картини. Нещо, което сега се нарича с модната дума мултипликация. Общо взето, може да се каже, че в моите картини веселбата ражда веселба. Предпочитам да виждам и рисувам тъкмо тези слънчеви петна от житието и битието на хората.
*
Човек се ражда с чувството си за хумор и от това дали ще го запази или загуби, зависи доколко ще му бъде лесен животът. Пълноценният човек не се страхува нито от своето, нито от чуждото чувство за хумор. Затова пък към него винаги се отнасят с подозрение еснафите, хората с гузна съвест, полуинтелигентните. Макар че и те се смеят! Затова не вярвайте на всеки, който се смее!
*
Във всички големи произведения на живописта, които са ме вълнували, съм откривал две основни качества на изкуството – майсторство и истина! Майсторството е осъщественият талант. А истината на художника е в неговата идея и искреност. И макар че в изкуството няма формула, струва ми се, че ако липсва някое от тези качества, творчеството губи високите си измерения.
*
Грижата за националното изкуство е преди всичко поглед към бъдещето – защото традицията от миналото не може да зареди националното самосъзнание на твореца с мислите и чувствата на съвременния българин. А крайната цел е да създадем национална физиономия на нашето изкуство – единствената перспектива за утвърждаване и принос в световната култура.
