Магнетичен, запленяващ, изящен, ювелирен – все определения, илюстриращи по прекрасен начин играта и кариерата на Димитър Бербатов. Магьосникът с топка в крака беше част от едно поколение играчи, което в момента е изключително дефицитно.
Модерната игра се нуждае невероятно много от футболисти като Бербо. Благоевградчанинът беше много обран на терена, като всяко негово действие беше преценено и с определен замисъл. Много малко играчи в световния футбол могат да се похвалят с такова взаимодействие с кълбото, каквото имаше Бербатов. С неподправения си стил и харизма благоевградчанинът сякаш на ходом покори Германия и Англия и остана в сърцето на всеки себеуважаващ се футболен фен, пише ritnitop.bg.
Димитър Иванов Бербатов се появява на бял свят на 30 януари 1981 г. в Благоевград. Семейството му е изградено от спортисти, като майка му Маргарита е хандбалистка, а баща му Иван играе в местния „Пирин“. Израства в четиристаен апартамент на десетия етаж на блок, ситуиран на булевард „Никола Вапцаров“ в града, разположен в долината на река Струма. Фамилията е голяма, като големият Димитър споделя един покрив с родителите си, своите баба, дядо и по-малък брат Асен.
Започва да борави от ранна детска възраст с кълбото. Първата му школовка са улиците на Благоевград, които той редовно кръстосва с футболна топка под ръка заедно с 3 години по-малкия си брат Асен. Никак не е неочаквано, че бързо е привлечен в детските гарнитури на отбора на „Пирин“. Започва да тренира организирано през 1991 г., когато е на 10 години. В школата на „орлетата“ впечатлява и бързо се превръща в разпознаваемо име сред треньорите. Не е особено разговорлив, но всички го харесват, защото въпреки слабичкото си тяло е надарен с невероятна техника. Обработва кълбото като истински майстор и редовно привлича погледите на родителите в публиката. През това време съчетава тренировките с посещение на часовете в 7-о основно училище „Кузман Шапкарев“. В личната си автобиография споделя, че идолите му по това време са двама невероятни голмайстори – Марко Ван Бастен („Милан“) и Алън Шийрър („Нюкасъл“).
Безспорният му талант няма как да остане незабелязан и на крехката възраст от 17 години се мести да живее в София. Привлечен е в редиците на столичния гранд ЦСКА /София/, след като бива харесан от тогавашния шеф на школата на „червените“ и бивш играч с над 200 мача в А група – Христо Маринчев. Любопитен факт е, че „Пирин“ получава 16 чифта футболни обувки за трансфера на тийнейджъра. Бива настанен в пансиона на „червените“ в Панчарево и е записан да учи в 81-во училище „Виктор Юго“ в софийския квартал „Младост“. Уменията му с топката продължават да впечатляват по същия начин и на новото място и само след няколко месеца е качен в първия отбор от треньора, извел България до бронзовите медали в САЩ „94 – Димитър Пенев. В мъжкия тим се събира с бъдещите си съотборници в националния тим Стилян Петров и Мартин Петров.
Под опеката на Стратега от Мировяне младият благоевградчанин продължава да развива уменията си и удивява всички в отбора. Завършва средното си образование, без да посети своя бал в края на последната си учебна година. Устремът му да се развива във футболно отношение е невероятен и разбиранията му са отвъд възрастта му. Споделя, че недоумява защо връстниците му прахосват потенциала си, посещавайки дискотеки и харчейки големи количества пари за маркови дрехи и скъпи коли, при положение че същинската част от живота им тепърва започва. Този манталитет ще му се отблагодари пребогато в годините след това.
Изиграва първия си двубой за представителния тим на ЦСКА – София на 16 декември 1998 г. в гръцкия град Катерини. Влиза на полувремето, след като заменя Мартин Петров при нулевото равенство в контролната среща с местния „Пиерикос“. Официалния си дебют прави на 6 март 1999 г. срещу кръвния враг „Левски“. Влиза като резерва на мястото на Стилян Петров в 72-ата минута при загубата с 2:3 от „сините“. Първото си попадение бележи 4 дни по-късно при победата над „Миньор“ (Перник) с 2:1 в първи “ финален двубой от турнира за „Купата на България“. Разписва се и в ответния мач, завършил с победа 4:1 за „армейците“. В полуфиналните срещи с тима на „Левски“ (Кюстендил) отново има основна заслуга за продължаването към финала, като се отчита с ключов гол в първия мач.
В заключителната среща от турнира започва като титуляр, но остава на терена само 35 минути, след като получава сериозен удар в главата. Въпреки това ЦСКА /София/ грабва купата след трудна победа над отбора на „Литекс“ (Ловеч) с 1:0. Попадението бележи Валентин Станчев в 82-ата минута.
С началото на сезон 1999/2000 Бербатов започва да се утвърждава в първия състав на ЦСКА – София и намира името си в стартовите 11 все по-често. Дебюта си в Европа прави на 24 август 1999 г. при победата с 5:0 над „Портадаун“ (Северна Ирландия) на стадион „Българска армия“ в мач от турнира за „Купата на УЕФА“. Изиграва 27 мача за първенство и бележи впечатляващите за крехката си възраст 14 гола. Продължава да опъва мрежите със същото темпо и през следващия сезон. На 24 август 2000 г. се разписва 5 пъти във вратата на молдовския „Конструкторул“ (Кишинев) за внушителната победа с 8:0 в мач от първия квалификационен кръг на надпреварата за трофея под егидата на УЕФА. И до ден-днешен остава единственият играч на „червените“, вкарвал толкова голове в една среща от европейските турнири. След още 9 попадения в следващите 11 мача благоевградчанинът е трансфериран в немския „Байер“ (Леверкузен) за крупната сума от 3.3 милиона германски марки, което по днешния курс се равнява на 1.3 милиона евро. За трите си години в ЦСКА /София/ стрелецът от Благоевград изиграва общо 65 мача и бележи 37 гола във всички турнири.
Кариерата му в отбора, собственост на фармацевтичната компания „Байер“, започва с препятствие. Българинът въпреки многомилионния си трансфер трябва първо да се докаже във втория отбор на „аспирините“. Тимът се състезава в Оберлигата, което ефективно е четвъртото ниво на футболната пирамида в Германия. Бербатов запретва ръкави и в негов стил не спира да бележи. След 6 гола в 7 мача мениджърът на първия отбор Берти Фогтс се убеждава в качествата на нападателя и го качва в основната група на клуба.
За първи път сяда на пейката на първия тим на 28 януари 2001 г. при домакинската победа над „Щутгарт“ с убедителното 4:0. Официалният си дебют прави близо месец по-късно на 10 февруари, като дава два голови паса за победата с 4:1 над „Кьолн“. До края на сезона изиграва още 7 мача и успява да асистира на два пъти на свои съотборници. „Леверкузен” завършва на 4-то място и печели визи за турнира на богатите – Шампионска лига.
През следващия сезон 2001/2002 Димитър Бербатов участва в шеметното приключение на своя „Байер“, който смайва цяла Европа. Клаус Топмьолер заменя Берти Фогтс на треньорското кормило и това се оказва благотворно за игровото време на българския нападател. „Аспирините“ за една бройка се разминават с невероятен требъл, като достигат до финала на Шампионска лига, заключителният двубой за купата на страната и са водачи в първенството, преди да загубят титлата за сметка на „Шалке 04“ в последния кръг. Тук юношата на „Пирин“ има дейно участие, записвайки 1810 игрови минути, което се равнява на 41 мача във всички турнири. Матира вратарите на 16 пъти и дава един голов пас.
С основен принос е за невероятния рейд на отбора в Шампионска лига. По пътя към финала бележи изключително важен гол при домакинската победа с 4:2 срещу английския гранд „Ливърпул“. Срещата се пада мач реванш от 1/4 финалната фаза на надпреварата. След загуба с 0:1 на „Анфийлд“ отборът от град Леверкузен изиграва истински спектакъл. Пред 22 500 зрители на стадион „БайАрена“ отборът на „мърсисайдци“ е сломен с 4:2. Бербатов вдига трибуните на крака след самоотвержено изпълнение в 68-ата минута. Още по-любопитно е участието на благоевградчанина на финала.
На 15 май 2002 г. на стадион „Хемпдън Парк“ в Глазгоу в истински сблъсък на „Давид срещу Голиат“ тимът на Бербатов се изправя срещу футболния мастодонт „Реал“ (Мадрид). В състава на „кралския“ клуб личат имената на Зинедин Зидан, Луиш Фиго, Раул, Роберто Карлос и Фернандо Мориентес. 21-годишният Бербатов стартира от пейката, но съдбата му намигва и влиза в игра в края на първото полувреме, когато трябва да замени контузения Томас Бърдарич. По този начин се превръща във втория нашенец, участвал във финала за най-ценното отличие в Европа след Христо Стоичков през 1992 г.
Напечените моменти с участието на българина идват в самия край на срещата. Текат добавените 6 минути продължение, а резултатът е 2:1 за „Реал“. Момчетата на Клаус Топмьолер обсаждат вратата, пазена от Икер Касийяс, и с последен щурм се надяват да изравнят резултата. Стигат до корнер и след последвалото центриране настава истински карамбол в наказателното поле, като Бербатов се оказва най-съобразителен и с акробатичен шпагат намира кълбото само на 2-3 метра пред опразнената врата на „белите“. За жалост с още по-самоотвержено изпълнение се изявява вратарят на „Реал“ и избива топката в нов ъглов удар. Нещата не приключват дотук. Следва ново центриране и този път Бербо печели въздушния двубой със Стив Макманаман и като по учебник праща топката с глава към мрежата, но отново бива спрян от Икер Касийяс. Време за повече няма и Леверкузен губи и този финал. Бербатов прекарва общо 5 години в отбора на „Байер“, изигравайки 202 мача във всички турнири. За тези срещи записва впечатляващите 91 гола и 34 асистенции.
На 1 юли 2006 г. бива привлечен от английския „Тотнъм“ за сумата от 16 милиона евро. Оформя смъртоносен атакуващ дует с национала на Ирландия Роби Кийн. Вече на 25 години и със сериозен опит по терените, Бербатов поема диригентската палка и се превръща в най-важния играч на „шпорите“. Играе с грация и финес и бележи от всевъзможни позиции. Роби Кийн върши черната работа, като неуморно пресира съперниците и възстановява загубените топки, за да може да остави свобода на българина да изрази невероятната си техника и първо докосване. „Тотнъм“ играят красив и очароващ окото футбол, а Бербатов е първото име в стартовите 11. За две години в лондонския клуб взима участие в 102 мача във всички турнири. Вкарва 46 гола и подава за още 29 попадения. Това му осигурява мечтан трансфер в меката на футбола – „Манчестър“ (Юнайтед).
На 1 септември 2008 г. парафира с клуба от стадион „Олд Трафорд“ по лично настояване на легендарния мениджър на „червените“ сър Алекс Фъргюсън. Трансферната сума е в порядъка на 38 милиона евро, което е рекорд за времето си. Бербо се присъединява към съзвездието от играчи в състава. Личат имената на Едвин Ван Дер Сар, Уейн Рунни, Кристиано Роналдо, Пол Скоулс, Райън Гигс, Рио Фърдинанд, Неманя Видич и Патрис Евра. Записва не един и два запомнящи се двубоя.
На 19 септември 2010 г. се разписва на 3 пъти при победата с 3:2 над кръвния враг „Ливърпул“. Магически хеттрик, включващ два голa с глава и умопомрачително попадение със задна ножица. Също така се превръща в първия играч на „червените“, отчел се с хеттрик в дербито през последните повече от 60 години. На 27 ноември същата година влиза в елитната компания на Анди Коул, Алън Шийрър и Джърмейн Дефо и става четвъртият играч, отбелязал впечатляващите 5 гола в една среща в мач от Висшата лига. Това се случва при домакинската победа със 7:1 над „Блекбърн Роувърс“. Бербо също е първият футболист, роден извън Острова, стигнал до това постижение. Елегантността, с която са отбелязани попаденията, е като черешката на тортата за него в този мач.
Завършва сезон 2010/2011 като голмайстор на отбора, печелейки Златната обувка за топ стрелец във висшия английски ешелон. Дели приза с Карлос Тевез от „Манчестър“ (Сити), като и двамата записват по 20 попадения. За 4 години при „червените дяволи“ играе в 149 мача. Замесен е общо в 84 гола – 56 пъти вкарва и асистира на 27 пъти. На 31 август 2012 г. е трансфериран в лондонския „Фулъм“, като причина за смяната на клубовете се смятат разногласията с треньора сър Алекс Фъргюсън относно спокойния стил на игра на Бербатов. Стрелецът от Благоевград и до ден-днешен остава българинът с най-много мачове в английския елит – 229.
Защитава националната фланелка в продължение на 11 години в периода 1999-2010. Участва в 78 мача и праща топката в мрежата 48 пъти. Постижение, отреждащо му първото място във вечната голмайсторска листа на трикольорите. С основен принос за последното класиране на националите на голям форум – Евро 2004. Отказва се от представителния ни тим през 2010 г. на 29 години след продължително неразбирателство между него и ръководството на БФС.
Бербо преди 14 г.: Оттеглям се, изморен и изчерпан съм, след няколко години ме потърсете, за да ви оправи някой футбола
Димитър Бербатов се отказа от националния отбор преди 14 години, на 13 май 2010 година. Тогава нападателят даде пресконференция пред българските журналисти и „Тема Спорт“ припомня този незабравим момент.
„Здравейте на всички, добре дошли. Често пъти сме се събирали по радостни поводи, но днес няма да е така. Считано от днес, се оттеглям от националния отбор. Трудно решение, но го взех. Затова съм тук пред вас. Най-важният въпрос сигурно е защо. Пак казвам, решение, което трябваше да го взема. Премислих доста, но накрая се стигна до там – както има начало, така има и край. И той е днес”.
Ето цялата пресконференция на Бербатов:
– Сигурно за доста хора съм лигльо. Каквото и да кажа, едни ще го приемат, други не. Не се чувствам длъжен да казвам защо, но го правя от уважение към вас. Фактори, причини, те са много, но когато се съберат, човек си казва стига толкова, достатъчно. Първо, бях си обещал преди доста време, ако до 30-ата ми годишнина нещата не се получат, както аз искам, да се даде път на млади момчета. Второ – чувствам се на моменти изморен, чувствам се изчерпан за националния отбор. Знам, че има много млади момчета, които с нетърпение чакат шанс да се изявят, да излязат от моята сянка. И ето че този момент дойде, и съм сигурен, че тези момчета ще покажат нужните качества. Вече 11 години сме заедно, доста хора са се оттеглили на по-ранна възраст.
Има други малки причини, които се появяват и си отиват, но и те играят някакво влияние на решението. Колко пъти опитахме за световно първенство, 3 пъти мисля, че беше, но когато опиташ и не постигнеш целта си, трябва да дадеш шанс на другите.
– Станимир Стоилов запознат ли е с решението ти?
– Да, идвам от среща с него, информирах го. Той беше запознат много по-рано от всички други, така че си поговорихме, видяхме се, пожелахме му успех. Той е много добър треньор и трябва по най-бързия начин да си тръгне от България, за да развие качествата си.
– Митко, не е ли прекалено рано отказването ти?
– Всяко нещо е различно за всеки човек. Нормално е и аз да имам своите болежки и проблеми. Всички сте запознати с проблемите, които имах в последните месеци. Това са фактори, които също влияят на решението. Трябва да знаеш кога да кажеш стига, не да се правиш на глупак пред другите. Националният отбор продължава и без мен. Може да има обратен ефект и нещата да се развият на друго ниво, стискам палци, гледам отстрани и ще помагам със съвети.
– Какви са малките неща, които повлияха да се откажеш?
– Всеки има право да каже стига, да каже спирам. Хубавото при нашата професия е, че взимам еднолично моето решение, нямам шеф, няма кой да ми казва какво да правя. Не искам да изтъквам баналните неща. Всичко се промени, вече не съм на 22 години. Имам дъщеря, имам семейство, те са на първо място и не искам да съм безотговорен към тях. Не искам да прехвърлям стреса от работата си у дома. А в националния отбор имах напоследък доста стрес и така като навържеш нещата, се стига до тук.
– Под малки неща да разбираме ли писанията, клюките и постоянните критики?
– Като имаш много причини и те се насъберат, нормално е да стигнеш до едно решение. Не съм първият и последният, който се коментира против и за него. Със сърдене не съм стигнал до нивото, на което съм в момента. Просто съм решил, че трябва да се каже стоп все някога. Казах стоп, имам си план и си го изпълнявам. Направил съм си цел в живота и си я следя.
– Каза в твоя блог, че си твърде високо над останалите.
– Вие не можете да разберете, не може ли човек, като реши, да каже стоп. Защо трябва да има друга причина. Решил съм и съм го направил.
– Това решение идва ли по повод на това, че представянето ти в Юнайтед не е най-доброто и искаш да се концентрираш там?
– Не, едното не пречи на другото. Аз няма да съм в Манчестър цял живот. Имам си договор, изпълнявам си го. Хората, които ме познават, знаят какво е решението ми за професионалната кариера. Националният и клубният отбор не могат да си пречат.
– Притесняваш ли се от евентуални коментари и определения, като родоотстъпник например?
– Аз не мога да се влияя от мнението на други хора. Това може да го направи само слаб човек, а аз съм силен. Взел съм решение. Националният отбор само аз ли съм? Не може да се каже, че един човек е цял отбор. Аз не виждам големия проблем. Да не споменавам имена, но хора се отказват от националния отбор и няма проблеми. Тръгва Бербатов да се отказва и какво става?
– Сега ли бе най-точният момент да се откажеш от отбора?
– Обявявам решението си, преди да започнат квалификациите. Ако бях тръгнал да го правя по време на мачовете, тогава някой щеше да каже, че бягам от отговорност. Все някога трябва да кажеш стоп. Не ме разбирайте погрешно. Не съм аз националният отбор, има други момчета, които са с характер и може да поведат тима. Може да има обратния ефект. Има момчета, които се притесняват от самото ми присъствие. А сега като ме няма, може да разцъфнат, да видят какво е да си център на внимание.
– Кога реши и ти мина през главата да се откажеш?
– Решението се зароди може би преди 1-2 месеца. Като си мислех за кариерата ми и накъде отиват нещата, стигнах до извода, че сега е най-добрият момент да се откажа. Говорих с Мъри Стоилов много преди тази пресконференция, казах му какво мисля. Човекът ми каза, че решението е изцяло мое и ще ме подкрепи каквото и да реша. Много по-големи футболисти от мен са се отказвали и на по-ранна възраст, други пък въобще не са играли, така че е напълно нормално.
– Не мислиш ли, че това е най-голямата грешка в кариерата ти до момента?
– Защо да ми е грешка? Аз играя в този отбор вече 11 години. Постигнал съм каквото съм постигнал, бил съм където съм бил и решавам, че съм окей и приключвам. Ако смятам, че ми е грешка, нямаше да взема това решение. Няма нищо тревожно, и не знам защо е тази паника.
– Тази паника може би идва, защото си длъжник.
– Длъжник на кого. Само интелигентните хора могат да си отговарят на този въпрос. Аз не искам да се изтъквам, да се хваля. Хората, на които мнението им няма никаква важност за мен, няма да го взема под въпрос.
– Ако беше на 1 гол от рекорда на Христо Бонев, щеше ли да се откажеш отново?
– Можеше пак да взема това решение. Рекордът не ми бе фикс идея. Почнах да си го мисля, когато бях на половината от попаденията на Бонев – колко прекрасно ще бъде, ако стана първи. Това ми беше една от целите и се радвам, че я постигнах. Сигурен съм и съм убеден, че ще дойде някой след мен и ще го подобри този рекорд. И аз оставам втори. Няма да седна да рева, ще си остана втори. Извадих късмет, че може би така се развиха нещата.
– Съжаляваш ли за нещо през тези 11 години? Имаше ли напрежение в националния отбор заради сравненията с поколението от 1994 година?
– Не съжалявам за нищо, единствено, че не успях да играя заедно с брат ми в националния отбор. Аз съм такъв човек, че каквото съм постигнал, за нищо не съжалявам. Лошото е, че не можах да направя кариера в националния отбор. Важното е, че опитах. Бяхме на Европейско, опитахме и за световно първенство, но не стана. Напоследък имаше напрежение, все ни сравняваха с предишно поколение. Хора се опитваха да вкарат интриги, да дават оценки, неща, от които аз постоянно бягах.
– Кой от семейството ти повлия за решението?
– Те не могат да ми повлияят, имаха свое мнение, но аз взех крайното решение. Винаги съм се опитвал да не пренасям стреса от работата вкъщи, защото ще се отрази на близките ми хора. Напоследък имаше доста стрес, напрежение и негативни емоции. Аз съм такъв човек, че подобни неща ме държат по 2-3 дни и това не е добре. Не си заслужава да тормозя семейството ми.
– Ти си известен като откровен и прям човек. За да не успееш толкова години не се ли дължи на мениджърски интереси?
– Мениджърски интереси – никога не съм бил и не съм участвал в подобни неща, разчитал съм винаги на качествата си. Ако е имало други такива случаи, не съм запознат с тях. Това, че не сме се класирали на световното първенство и че не сме повторили успехи на предишно поколение, не се дължи на мениджърски интереси. Сигурно не сме имали нужните качества.
– Опасяваш ли се от евентуалните коментари, които ще последват след отказването ти? Запознат ли е Сър Алекс с това решение?
– Винаги са ми странни хората, които преди да направят нещо, си мислят какво ще последва и кой какво ще каже. Защо трябва да обръщам внимание какво негативно ще каже някой. Това го правят други хора, аз не съм такъв. Решил съм го, идвам, казвам го, и готово. Нито съм мислил кой какво ще каже, нито нищо. Това си е лично мое решение, който каквото иска да казва. Едни ще ме плюят, едни ще ми благодарят, и така.
Колкото до Сър Алекс – предполагам нещата ще се разчуят. Ако иска да се чуем, ще го направим.
– Ще играеш в друг клуб от есента?
– Не ме познавате, както ми се иска да ме познавате. Моят план беше, откъдето съм тръгнал – ЦСКА, да стигна до високо ниво и когато го направя, може да си кажем чао и кой откъде е. Сега имам договор с най-големия клуб в света, което ме прави щастлив всеки ден като се събудя. Аз съм щастлив с това, което правя в момента, само бъдещето ще покаже какво ще се случи занапред.
– Ти и твоите колеги в националния отбор работихте с всички треньори, с които искахте да работите. Ако БФС бе наел чужденец, щеше ли да останеш?
– Това с чуждия треньор рано или късно ще стане. Като тръгне да се говори и мисли един път, рано или късно ще се случи. Единственото, което направихме, е класиране на Европейско. Както футболистите правят треньора, така и треньорите правят футболисти. Играчите, които минаха през националния отбор, имаха качества, потенциал, но за съжаление се класирахме само на едно Европейско. Едно време идвахме с желание да тренираме, сега се промени всичко, няма усмивки на лицата. Може би всичко е породено от големия негативизъм, от многото критики. Неща, които винаги влияят върху футболистите.
– Това окончателното ти решение ли е?
– Нещата се стичат, както съм ги планирал. Не вярвам, че ще се случи някога да се върна или някой да ме разубеди.
– Иванков се отказа преди теб. Очакваш ли да има други?
– Всеки сам си решава. Ето, Иванков се отказва. При него нямаше шумотевица, никой не го разпъваше. При мен е малко по-трудно, сигурно защото съм постигнал някакви неща. Казвал съм го много пъти, решението ми не е продиктувано от писания. Но и има моменти, когато виждаш, че си недооценен, питаш се струва ли си това, което правиш. Аз се чувствам най-обичан от най-близките ми хора.
– Как ще отговориш на мненията на Рууни и Гигс, че трябва да бъде привлечен нов нападател в „Манчестър Юнайтед”?
– Аз съм сигурен, че хората, които отговарят за трансферите, ще купят нападател. Няма никакво притеснение, аз съм там, ще се боря за мястото си. Няма място за сърдене или предаване. Ще се опитам, докато ми е договорът, да си го изпълнявам. И аз си мисля, че трябва да се купи нападател.
– Опита ли се Станимир Стоилов да промени решението ти?
– Има хубав колектив в съблекалнята. Но и да питаш момчетата, няма да си признаят за негативизма. Той е породен от големите критики, от голямото желание да се класираме, но в същото време не сме Бразилия или Италия. Не е хубаво, като ти натякват постоянно, че нищо не правите, некадърници, да ти се загуби нежелание. И аз ако ви кажа, че пишете статии и не струват нищо, и вашата реакция ще е същата. Не обичам да давам съвети, но искам да ви кажа – подкрепяйте си отбора. Аз съм сигурен, че останалите ще дадат всичко от себе си с една- единствена цел – да ви зарадват.
– Омръзна ли ти, когато отборът не върви, все Бербатов да е виновен?
– Омръзна ми, на кого няма да му омръзне. Това е нормално. Негативите се изсипват върху човекът, който трябва да носи отбора, или е постигнал най-много, или е най-известен. Но и аз съм човешко същество, имам си своите минуси. Но понякога ти става криво, минава ти, но след 2-3 дни. А през това време е наистина криво.
Аз съм сигурен или поне така си мисля, че отказването ми може да има обратен ефект. Едва ли тук има човек, който не иска националният отбор да върви напред. Ако има такъв, по-добре да си излезе. Разберете, аз не съм националният отбор. Постигнал съм всичко благодарение на съотборниците ми.
– Чувстваш ли се достатъчно обичан в Англия, медиите и там те критикуват постоянно?
– Опитвам се понякога да не ги чета, защото има и там такъв критицизъм. Разбира се, че понякога имат право. Това, че не показвам емоциите постоянно на терена, не означава, че не съм щастлив. Не знам дали ми вярвате, но съм щастлив. Хората в „Манчестър Юнайтед” дадоха толкова пари за мен, нормално е да очакват много. Аз съм чужденец в тяхната държава, очакваха да направя магически неща.
– Кой ще бъде наследник на капитанската лента в националния отбор?
– Изборът трябва да е между Стилиян и Мартин, но момчетата ще си направят избор.
– Ако Сър Алекс те помоли да отидеш в друг отбор, ще го направиш ли?
– Защо всички ме питат дали ще си тръгна от „Манчестър Юнайтед”? Защо никой не ми каже: „Пич, успех през следващия сезон”. Аз ако си тръгна от „Манчестър Юнайтед”, щастливи ли ще ви направя. Аз съм стигнал, където съм искал, къде да ходя? Аз съм стигнал най-горе.
– Как реагираха най-близките ти съотборници? Плановете ти включват ли да се върнеш в националния като треньор, президент или директор?
– Казах първо на Стилиян и Мартин. Стилиян до последно си мислеше, че си правя майтап, но накрая разбра, че не се шегувах. Приеха го нормално.
Все още съм активен състезател, така че когато времето дойде, човек никога не знае.
– Говорил ли е някой от „Манчестър Юнайтед” с представители на „Милан”?
– Аз за такъв интерес не знам, не е имало срещи. Аз съм футболист на „Манчестър Юнайтед” и това е отборът, в който искам да бъда. Ще остана да се боря за мястото ми.
– Как оценяваш представянето си в Юнайтед до момента?
– Хората имат много големи очаквания заради парите, които са дали. Не се знае какво ще се случи третата година. Може да бъде още по-добра.
– Защо не написа текста на материала в блога и на английски език?
– Написах онази статия в момент, който отново бе свързан с националния отбор. Тогава ме подтикна да напиша това нещо в блога. Някой път човек трябва да ходи в моите обувки, за да усети, каквото усещам аз. Видял съм, че колкото човек се качва по-нагоре, толкова повече не те обичат.
– Каква е информацията около здравословното ти състоянието?
– Към момента всичко е окей. Това е проблем, който няма да си отиде от само себе си. С помощта на хората в отбора успяхме да го неутрализираме.
– Каза, че има достатъчно футболисти да те заместят в националния отбор. Може ли да кажеш твой заместник?
– Прави ми впечатление хубавото израстване на Манолев. Винаги ми е харесвал Валери Домовчийски, който е тип като мен и извън терена, и на терена. За тях се радвам, че се развиват и могат да постигнат много.
– Как смяташ, че се развива фондацията ти. Имаш ли възможност да отделяш внимание на делата си и извън футбола?
– Аз винаги съм с връзка във фондацията. Направих я, за да помагам с каквото и когато мога. Следват награди, които ще раздадем в началото на юни. Помагам с каквото мога на всички деца.
– Завиждат ли ти някои от съотборниците, че си в „Манчестър Юнайтед”, а те в „А” група?
– Завистта няма да отведе човека никъде. Може би само крачка напред, и там ще си остане. Постигнал съм това, което съм постигнал.
– Защо не говорихте със Сър Алекс, от когото да поискате съвет?
– Съвет исках от баща ми и от мениджъра ми. Като се прибера, ако Сър Алекс има нещо да ми каже, ще го направи.
– Как се чувстваш като баща и скоро ще има ли сватба?
– Като се прибера вкъщи, се чувствам щастлив. Неща, които всеки родител е изпитвал. Не съм този, който бях преди 10 години, имам други приоритети. Може би съм малко по-спокоен в живота. Сватба няма да има.
– Би ли се върнал в Германия, след като те спрягат за „Байерн Мюнхен”?
– Не. Бих играл само в „Леверкузен”, този отбор ми даде всичко, благодарен съм им.
– Какви са отзивите за Райс Мболи?
– Момчето се представи повече от добре. В тренировките, които проведе с нас, беше на добро ниво. Треньорът на вратарите говори с мен, остана доволен. Момчето има лагер на националния отбор на Алжир. Дано играе на световното първенство. Стажът му в „Манчестър Юнайтед”, колкото и кратък да бе, ще бъде плюс за него.
– Какви реално са шансовете на националния отбор в квалификациите?
– Шансове винаги има, дори и 1% да са. Групата е тежка, знаем какви отбори ни чакат. Никакви изненади не може да има. Трябва да се подготвят много добре момчетата. Знам, че повечето ще ни отпишат, тъй като има един фаворит – Англия. България винаги обаче е постигала успехи, когато и е в ролята на аутсайдер.
– Съжаляваш ли, че няма да се изправиш срещу Рууни?
– Не, какво да съжалявам. Аз тренирам с него, играя.
– Какво би казал на феновете и на хората в България?
– Ако наистина съм слагал по една усмивка на лицата им, това е моето благодаря. Излизал съм с тази цел, забавлявал съм се, надявам се да съм носил радост на вас, на всички българи. Старал съм се на всеки мач, на всяка тренировка.
Аз си тръгвам от националния отбор, но не и от България. Аз съм българин, сигурно пак ще живея тук. Благодаря на всички – близки, познати и непознати. На хора, които с техните критики са ми помогнали.
И накрая, забравих нещо. Сигурно няма да е толкова далеч времето, в което вече няма да съм активен футболист. Ако ви омръзне да ви лъжат, може да ме потърсите, да ви оправя футбола. Надявам се да сте разбрали защо държа дистанция с вас и съм се държал така. След някоя друга година може да ме потърсите, ако искате футболът ви да върви нагоре.
