Новото попълнение на иранския
„Естеглал“ Николай Бодуров даде ексклузивно интервю за агенция Блиц от Техеран.
Сърцатият защитник вече дебютира за новия си отбор – при гостуването на
иракския „Ал Шорта“ в мач от азиатската Шампионска лига, завършил 1:1.
– Здравей, Ники! Поздрави от България. Как се стигна до трансфера ти в „Естеглал“ и защо избра да играеш в Иран?
– След като се разделих с ЦСКА, знаете, че известно време бях без отбор. Започнах да поддържам форма с „Пирин“ и даже имаше вероятност да заиграя в родния ми тим през пролетта. Един ден обаче получих обаждане от Иран. Първоначално реагирах отрицателно. Викам си: „Как в Иран?! Какво ще правя там?“. Хората обаче бяха настоятелни. Лично с шефа на клуба говорих. И след две-три нощи на размисъл реших да опитам. Все пак това е друг свят, друга култура. А и, което никак не е маловажно – финансовите условия са добри.
-Как е в Иран, и по-специално в столицата Техеран?
– Разликата от това, което очаквах, и това, което виждам, е от земята до небето. Леле-мале! Не е за вярване! Направо съм шокиран от положителна гледна точка. Преди да дойда, се разрових из интернет, за да прочета нещо за Иран. Навсякъде пишеше за военна обстановка, за огромно напрежение между Щатите и Иран след убийството на генерал Сюлеймани. Отделно мои познати ми казваха: „Там ще се върнеш години назад. Те са изостанали. Животът е сив, мрачен, няма развлечения“. Абе казваха ми, че едва ли не ще се пренеса векове назад. Нищо подобно, разбираш ли, нищо подобно! Техеран е прекрасен град. Огромен е – живеят близо 20 милиона души с предградията. Та това са три Българии направо! Очарован съм от красотата на града, а да знаеш какво строителство пада, свят ще ти се завие. Темповете са огромни, персийците строят приказни сгради и скоро може и да стигнат Дубай, честно ти казвам. И как няма да е така, след като Иран е много богата държава, в която има безброй нефт и всякакви природни ресурси. Уточнявам, че говоря само за Техеран, тъй като все още не съм бил в други градове на страната. Падна и още един мит, за който ми говореха: всички жени били забулени със забрадки. Дрън-дрън! Такива жени наистина има, но само възрастните се движат така по улиците. Нали бях по ресторанти и заведения. Пълно е с красиви дами – усмихнати, лъчезарни и без забрадки. Срещаш ги не само в заведенията, но и по булевардите и в парковете. Когато отидохме със самолет за мача в Ирак, си мислех, че и там ще заваря едва ли не руини. Какви руини, братче. Мачът не се игра в Багдад, а в град Ербил. Той е столица на Иракски Кюрдистан. И тук едни сгради, едни чудеса…
– Кажи нещо повече за новия ти отбор – за базата, за треньорите и съотборниците ти?
– „Естеглал“ е част от историята на иранския футбол и клуб с традиции. Базата е на добро ниво. Треньорът Фархад Маджиди е легенда. Него и Вория Гафури, който ни е капитан, ги боготворят. Като ги видят по улиците, ги преследват, докато не ги стигнат и не се снимат с тях. Даже веднъж някакви фенове се сбили заради това кой първи да се снима с треньора. Откакто съм тук, „Естеглал“ игра три мача. В единия участвах, но в предишните два за първенство – не, защото още не бях напълно готов. Един от двубоите беше голямото дерби срещу лидера „Персеполис“. Мачът завърши 2:2, изравниха ни в последната минута. И знаеш ли пред колко зрители се игра срещата?
– Пред колко?
– Пред 100 хиляди. Стадионът беше претъпкан! Паднах, като видях за каква публика иде реч. Те са фанатици и боготворят отборите си. Ушите ни започват да дават заето от огромния шум. Тук обаче е забранено на жените да ходят на мачове и имаше само мъже. Футболът е като религия. Народът е луд по най-обичания спорт в света. Аз съм тук отскоро, но хората вече ме разпознават по улиците. Онзи ден над 30 човека ме спряха в рамките на няколко часа, честно. Искат селфита, снимки, автографи. Направо неудобно да ти стане. Влизам в такси. Качвам се. Казвам на шофьора да ме закара до тренировъчната база. И той ме погледна, усмихна се широко и взе да ме прегръща. „Новият, новият си ти, българинът в „Естеглал“. Закара ме и ми вика: „Няма да плащаш, черпя!“. Ще ти дам още един пример. Отивам на фризьор, за да се подстрижа. Влизам вътре – фризьорът мъж, а по стените му залепени снимки на нашия съперник „Персеполис“. Малко се притесних, викам си: „Леле, къде влязох тука!“, защото това е все едно да сравняваш „Левски“ и ЦСКА. Човекът ме позна. Аз гледам малко странно, не знам каква ще е реакцията му. А той се усмихна, каза ми да седна, попита ме как искам да ме подстриже и накрая отказа да ми вземе пари. Беше повече от убедителен в сравнение с шофьора (б.р. – смее се). Каза ми: „Тук уважаваме всички футболисти. Даже и от най-големия ни враг! За мен е чест, че посети моя салон!“. Леле, викам си на акъла, това в България знаеш ли кога ще стане?! Да отиде примерно футболист от „Левски“ да се подстриже при някой цесекар – ами нула номер ще го офъкат.
