Аз не съм нито изкуствовед, нито специалист по изобразително изкуство, но усещам някакъв своеобразен уют в картините на Свилен Блажев, които съм виждала на негови изложби и които гледам в интернет пространството. Неговите „Бъдници” ме връщат към спомена за баба, към уроците й за вяра и почтеност към Бога и към хората, и към онзи аромат на живота, който картините на Свиката ми дават възможност да осъзная като една отминала, но в същото време и сега съществуваща реалност в нейния по-модерен вид. Сякаш нищо не се губи, нищо не изчезва завинаги, имало го е, има го и ще го има. Символите и знаците, които използва, различните техники, които експериментира в творбите си, ми показват един древен и в същото време модерен свят, който той обича във всичките му измерения и рисува, като материализира в платната мислите, идеите и чувствата си.
От малък е знаел, че ще бъде художник. Съвсем наскоро ми разказа, че всеки, който се ражда в кюстендилския квартал, където е родната му къща, рисува.
„Аз живея точно срещу банята, където е турската джамия „Ахмед бей”. Буквално на 50 метра от нашата къща е живял Владимир Димитров-Майстора, до Майстора е живял Стоян Венев, къщата на Кирил Цонев е до нашата, Никола Мирчев е зад нас. От другата страна е Елица Тодорова, или всички тези хора са живели в диаметър от 100 метра. Как се случва това нещо не знам, обаче там който дойде, всеки рисува. От най-малък до най-възрастен, всички са художници и всички разбират това изкуство. Израснал съм в такава среда и още като дете бабите, които излизаха от банята, идваха и ми казваха: „Тука така, чедо, нема да рисуваш, така че го направиш, иначе че рисуваш… Много интересно място”.
Дядо му Георги по бащина линия е от Северна България, от Дунава, и правил много хубави дамаджани, а прадядо му Блажо бил търговец. Баща му бил царски офицер и участник в Отечествената война, от която се върнал с много ордени и медали за храброст. Бил началник на заставата в кюстендилското село Църварица, откъдето е майка му. Тя била учителка в циганската махала и ходила по махалите да ограмотява старите хора.
„И едните, и другите са много артистични – разказва Свиката. – Дълги години баща ми имал самодеен театрален състав в поделението. Били актьори, пеели руски маршове. Бил на фронта като царски офицер, но оцелял, и в Църварица, където бил разпределен, харесал майка ми, качил я на бяла кобила и я отвлякъл. Оженили се в една махала, после заминали в Бургас. Аз нямам братя и сестри, единственото им дете съм, и съм живял 14 години в Бургас. В пети клас се прибрахме в Кюстендил и там по цял ден ходих на разкопките при римските монети и римските мозайки. Цялото ми детство е минало там. Баща ми, понеже свиреше много хубаво на акордеон и пееше страхотно, искаше да ставам и аз музикант и ме пращаше да уча акордеон. Но аз криех акордеона в разкопките и казвах, че съм бил на урок, а всъщност си носих блокчето и там рисувах. Още има живи хора, които са ме виждали от ранна възраст на тези разкопки”.
Казах му, че понякога ги рисува, а той ми отговори: „Не понякога, винаги ги рисувам. Даже и гамите в пейзажите са от там. Рисувам банята, музея, разкопките, римските колони… След 95-а година изпитах нужда да се освободя от разказа в картината. За мен бе важно да звучи знаково. В това търсене отидох към използване на слама, плява, тор. Целта ми беше да засиля вътрешното излъчване на картината – усещането за топлината на кирпича, на мазилката на дувара…
Уникални са тези негови картини. Свилен Блажев винаги ни изненадва с нови идеи и творби. Спомням си откриването на изложбата му в Благоевград през 2018 година по повод 65-ата му годишнина и 40 години професионална творческа дейност. Държеше да се знае, че от 1978 година е на свободна практика и никога не е работил държавна работа. Тази изложба беше много специална за него и имаше леко ретроспективен характер. Беше дал всичко от себе си да звучи хармонично и ценителите на изкуството да усетят това. В центъра на Градската художествена галерия в Благоевград беше поставил една знакова творба, която аз оприличих на Божествен кръг със стъпала към съвършенството, към което се стреми човекът, а той ми каза: „Ти много сериозно започваш и това ме плаши, защото аз имам усещане за себе си като все още недорасъл и недоразвит младеж, на когото тепърва му предстоят големи, грандиозни работи. А кръгът за мен е земята, хлябът, това е всичко, с което баба ме е закърмила в ония години. Бъдникът – това е нещо вечно, защото той е преди нас и след нас, той е тази вечна спирала от земята към висотата и пак обратно надолу”.
Говорихме за цветовата гама, която използва, и той сподели, че е търсил умишлено хармонията в тази изложба: „Тази изложба можеше да има поне десет варианта. Можехме да покажем и червени, и топли неща, и по-голям контраст между студеното и топлото, но в крайна сметка показвам една работа, която е много важна за мен. Тя е посветена на Светлин Русев. Ние имахме много тясна връзка с този човек и художник. Влизали сме и в много остри конфликти и спорове, но в крайна сметка се разделихме с добро, даже ми се струва, че още не сме се разделили… Цялата изложба бе подчинена на този обект, защото това не е чисто живописна и скулптурна работа – това е един обект, който представлява един олтар, едно възнасяне нагоре с една молеща се фигура. Чисто професионално тази работа е много ангажираща като пластика и пространство и затова на нея трябваше да подчиним идеята на изложбата”.
Оттогава досега мина доста време, но Свиката продължава да експериментира и да рисува това, което носи в душата си и което му доставя удоволствие. Последните години е излагал платна с пейзажи и за да не омръзва на себе си и на публиката, непрекъснато сменя темата, похватите и техниката. Сега рисува монументални картини във формат около 5 на два метра.
„Водещо при моята работа е самата техника. Натрупал съм доста опит в експериментите си с най-различни материали. Сега смесвам мляни турски керемиди с клей. С тази емулсия заливам големи плоскости на едни шпертплати, за да бъдат технологично издържани. Тези плоскости прави моя приятел Огнян Попов в неговия завод”.
Огнян Попов е инженер, но и художник, и Свиката е негов учител. Беше дошъл с Огнян Попов в Благоевград за откриване на самостоятелната му изложба „Настроение”.
Свилен Блажев е свързан много отдавна с Благоевград и съм забелязала, че винаги идва с добро настроение заради хубави мигове, които е имал тук със своите приятели, и казва: „Много обичам Благоевград и не само го обичам, това е малка дума и не е точна, може би. Много емоционално съм свързан с тоя край. Тук са минали част от годините ми и се надявам да има още. Много емоции имам, които ме връщат към земята и хората тук”.
Видях го на ретроспективната изложба „Наслагване” в памет на неговия състудент и приятел Павел Димитров-Пальо. Двамата се познават отдавна и Свиката сподели: „Ние сме израснали заедно от деца с него. Заедно бяхме в общежитията, заедно работихме в мензата, където миехме чинии, после заедно тръгнахме да рисуваме, и така животът ни продължи до днес. Имам чувството, че не сме се разделяли. Голямо момче, много голямо момче, и това му личи по работите. Виж колко е подреден, колко е стриктен, колко е организиран, което е много важно в изкуството. Думите са малко, за да кажа, че много го обичам и продължавам да го обичам. Имам чувството, че той и сега е тук”.
Свиката познава почти всички художници от Благоевград, но е бил заедно с Васко Иванов, Пламен Тонев и много други.
Свилен Блажев винаги се стреми да прави своите изложби съвременно, модерно, по европейски, на много високо ниво. За една от тях беше споделил: „Влизаш, получаваш каталог, виждаш картините, гледаш филм и си тръгваш с много информация и с настроение от видяното. Аз искам скромно като художник да покажа някакви неща, които вървят с мене, които са в душата ми, във възпитанието ми, във всичко, което съм усвоил във времето като художник и като творец. Стремя се да живея хармонично. Звучи като изтрита фраза, но за мен означава в мир със земята, с приятелите, със семейството. Това са неща, които мене лично ме хранят и се стремя да поддържам тази храна. Мисля си, че това е най-важното и основно за мен – приятели, семейство, роднини, близки хора – това е земното нещо, на което съм стъпил”.
Попитах го какво го кара да седне да рисува – някаква специална идея, или идеята идва, когато е готов да я извае на платното.
„Аз съм до такава степен професионален артист, художник, че при мен няма идеи свише, които да ме осенят. Отивам на работа сутрин и вечер излизам – като един обущар или занаятчия. Дори да не ми се работи, нещо трябва да върша в ателието, но започвам, и това го правя всеки Божи ден. Имам ателие в Кюстендил, в София и в Пловдив, зависи от цикъла, който работя, но за мен е дълг просто да вляза и да започна работа. И това е всеки ден. Така че аз не обичам съботните и неделните художници, които казват – имам два дена, ще седна и ще нарисувам нещо. Просто съм диаметрално разположен в другия край на нещата”.
Разказа ми, че прави много рисунки и скици с пастел или молив в Атон, после ги рисува на големи платна в ателието си. В Света гора ходи отдавна със свои приятели и съмишленици и се занимават с благотворителна дейност. „Аз съм вярващ християнин и най-важното е, че имам мисия, която трябва да изпълня. Хванахме се български професионалисти да реставрираме паметника на 26-имата български монаси, изгорени живи в Атон. Паметникът се поддържа максимално добре от монасите, но това не е достатъчно, защото, откакто е направен преди около 400 години, не е пипан. Тече, замръзва през зимата, през лятото слънцето го напича и всичко това работи срещу обекта. Напукан е и може да се срине всеки момент. Обикновеното човешко око не го забелязва, но окото на професионалиста го вижда. Изисква много труд, себеотдаване и координация на институции. Искаме да направим реставрация и консервация на паметника, но самият паметник изисква монтаж и демонтаж от основи. Свързано е с много средства, но вече сме събрали достатъчно пари, за да започнем това благородно дело. Искаме да направим съвременен, качествен паметник, който да съответства и на самочувствието на държавата, на българската нация, защото в Атон ходят изключително качествени хора. Там духът на българина се повдига и много хора са готови да направят много неща. Тези хора трябва да бъдат насочени в правилната посока, да им се даде път и нещата ще се случват. За реставрацията на паметника трябваше да бъдат включени известни художници и студенти от Националната художествена академия, правихме с проф. Георги Драчев заснемане, но проектът не можа да мине, защото има някакви административни пречки от гръцка страна и не ни дадоха виза, но вярвам, че ще го направим. Даже един от монасите идва в София на заседание в Художествената академия, защото идеята беше младите хора, студентите, да направят това нещо, за да има приемственост. Трябва да се подходи съвременно, модерно. Искаме да позлатим купола на самия паметник, да изглежда модерно, както самите гърци правят на техните манастири.
Отделно от това обикалям и другите манастири. Ходих и до Великата лавра, до изконни манастири, там, където виждаш изкуството, съхранено във времето, което е успяло да го опази – икони, пластики, църковна утвар. Отделно навлизаш в едни дебри на душата, които с думи не могат да се обяснят. Това са много сакрални, лични работи. Сега, на 13 март, пак заминаваме. Ще ходим до Грузинския манастир, до Ивирон, после вероятно до Пантократор. Правим обиколки до няколко много важни манастира. Минаваме през Ватопед, оттам пеша през баирите отиваме в нашия манастир „Свети Георги Зограф” и свършваме доста работа”.
Споделя, че обича да общува с природата, да я наблюдава, за да не пропусне някакъв знак, който тя му дава.
„Знаците са навсякъде – в аромата, в светлината, трябва да имаш обоняние, очи и уши да виждаш тези неща. Това нещо се възпитава или може би идва свише отгоре. Мисля си, че художникът без тези неща е осакатен, и едва ли би станал художник човек, който не усеща тези работи”.
Похвали се, че семейството му го подкрепя във всичките му творчески идеи.
„Слава Богу, че имам здраво семейство, изключителна съпруга, две много хубави дъщери, които вървят по моя път, имам и внучка, София, която вече е на 13 години. Гледам, че и тя търси пътища към изкуството. Трудна, Божа работа е творчеството”.
На 20 септември 2023 година Свилен Блажен навърши 70 години. Но за близките и приятелите той ще си остане непорасналото момче, което се е хванало за цветовете на дъгата и продължава да търси необятното, непознатото и да се рови в дебрите на душата си, за да остави в картините онова, което ще провокира размисъл и ще радва окото на истинските ценители на изкуството.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
