Сега ми се смее, че навремето, когато съм го попитала, съм била твърде малка и днес не бих го направила
Ирина Вагалинска е завършила история със специалност „История и теория на културата“. Заедно със съпруга си – археолога проф. д-р Людмил Вагалински, създават и поддържат медийната платформа Archaeologia Bulgarica, която търси неутъпкани пътеки, по които реалните факти за българската история да достигат все по-широка аудитория. Дългогодишен журналист, след 2015 г. редактира художествена литература за някои от най-големите български издателства. „Мистерии в Хераклея Синтика“ е първият й роман, в който разказва криминална история, основана на откритията в древния град Хераклея Синтика край Петрич.
– Има ли Хераклея Синтика постоянно място във вашия дом? Присъства ли на масата за вечеря, на празниците?
– Случвало се е да си говорим за Хераклея и на вечеря, независимо дали е делник или празник – нали заедно с Людмил поддържаме медийната платформа Archaeologia Bulgarica, често се налага да отговаряме на коментари около откритията, направени по време на водените от него разкопки. Тя присъства в ежедневието ни най-вече като образ – чрез един от най-енигматичните и едновременно с това най-красиви артефакти. Главата на неизвестната богиня от I век пр. Хр., разкрита при разкопките там, е на корицата и на моя исторически трилър „Мистерии в Хераклея Синтика“, и на научното изследване „Хераклея Синтика: История чрез археология“, с което Людмил стана професор. Така че да, тази мраморна красавица постоянно ни е пред очите в семейната библиотека, но не ни омръзва да я гледаме.
– Повече ви събира, или ви разделя древната история?
– Доближава ни един към друг още откакто се запознахме като студенти първокурсници в Историческия факултет. Людмил от самото начало знаеше, че ще стане археолог, докато аз криволичех между историята и културологията, за да завия накрая към журналистиката. Междувременно се оженихме, а навръх последния ни студентски празник се сдобихме с дете. Като се замисля обаче, около година преди това събитие имаше момент, в който изглеждаше, че археологията може да ни раздели.
– Какво се случи тогава?
– Впечатлих се от разказа за развода на наш общ познат археолог, и най-вече от коментара му (подкрепен с примери), че в тази професия браковете не оцеляват дълго. Затова директно попитах Людмил какво избира – мен или археологията? Сега се радвам, че тогава той нито се поколеба, нито ме упрекна, че го поставям в невъзможна ситуация. Погледна ме право в очите и каза, че аз, разбира се, съм по-важната! И заживяхме заедно. А когато години след това му напомних за неспазеното обещание да се откаже от археологията, Людмил се засмя – ама ти тогава беше още малка, нали сега не би ми задала подобен въпрос…
– Как те спечели точно този древен град?
– Първото, с което ми прикова вниманието, не бяха находките. Откакто Людмил води разкопките там, всяко лято се притеснявам как ще му се отрази 40-градусовата жега край Рупите в комбинация с тежкия физически труд (защото археологията е и това, а той винаги се харчи до последно). Добавям ядовете с иманярите, които в началото се чувстваха необезпокоявани и само чакаха „конкурентите“ да обърнат гръб, за да извадят металотърсачите. Затова, уви, некрополите на Хераклея Синтика са грозно разорани, информацията от тях е почти напълно унищожена. А когато археолозите започнаха да разкриват форума, с останките от зидове и колони… Е, тогава си дадох сметка, че ме е споходил журналистически шанс, какъвто се дава веднъж в живота: да помогна за създаването на медийна платформа, чрез която всеки да може да „присъства“ и да се вълнува, докато се вадят находките, докато се избистрят хипотезите… Идеята беше чрез платформата да се популяризира и обектът, и ползите от труда на археолозите изобщо, което пък би помогнало за създаване на нетърпимост към иманярите. Започнахме с няколко харесвания под първата публикация във Фейсбук страницата Archaeologia Bulgarica, а днес вече имаме 34 000 последователи, сайт с YouTubе канал, издадена на два езика игра „Археолози срещу иманяри“, куп документални видеа, дори идеи за игрален филм със сценарий, който да стъпи върху сюжета от трилъра ми „Мистерии в Хераклея Синтика“.
– Книгата ти разказва любовно-криминална история. Повече любов или повече смърт има там? И дали това зависи от историческия период, който си избрала?
– Има по много и от двете, не мога да ги разделя и да измеря. Защото дори онзи литературен персонаж, който стои в дъното на един унищожителен за града заговор и на няколко убийства, представя действията си като мотивирани от обич. Но да, периодът също е от значение. Ако днес обичайното оръжие в политиката са компроматите, то през IV век са предпочитали по-бързия начин да се неутрализира противникът: с меч, с кама, с отрова… Понякога в комбинация със злепоставяне.
– Романът почива на факти, открити при проучването на Хераклея, каква част е истина и каква – плод на твоята фантазия?
– Постарах се да използвам всички факти, които събудиха въображението ми и ме накараха да си задавам въпроси. Например кои ли са били онези седем мъже, застигнати на форума от цунамито след земетресението, срутило града? Защо само те не са успели да се спасят? Питах се и дали те са имали нещо общо с нападението над светилището на Немезида, защото по археологически път беше доказано, че се е случило малко преди трусовете. Беше ми забавно да измислям и надграждам около тези и други интересни факти, но реших да бъда честна докрай с читателите, така че след финала на романа добавих пояснения – кое е истина, а кое – измислица.
– Различни ли са хората в древността и днес, или всичко е „добре забравено“, но същото?
– Човешката природа не се променя кой знае колко. Цивилизационният налеп е тънък, всеки от нас може да се сети за примери, при които пада като варак и оголва същността, с всичките озъбени стари инстинкти. Но все пак историческите обстоятелства са от значение. В края на IV век античното мислене за пръв път се сблъсква с налаганото от властта християнство. Все едно казват на хората – всички вече ще имате само един бог, зачитайте го, не се опитвайте да го разберете и опознаете. И тежко ви, ако се отклоните! Беше ми интересно да си представя разнообразието от реакции при тази колосална за обществото промяна, макар и през призмата на трилър.
– Защо все пак реши да пренесеш античния свят в съвремието чрез този роман?
– И тук причините са няколко. Романът и поредицата, която започва с него, е продължение на нашия проект за популяризиране на научните открития по оригинален и достъпен за широката публика начин – тоест част от нашата кауза. Приех го и като предизвикателство: дали ще мога да се справя на ниво? Людмил го прочете със светнали очи, на един дъх, на няколко пъти вече колеги журналисти ме нарекоха „българската Агата Кристи“ (и не улових ирония). Приемам и двете реакции като комплименти. Дано не прозвучи нескромно, но в някои отношения съм направила нещо по-трудно от най-продаваната авторка на криминални романи за всички времена. Да, Агата Кристи също като мен е била омъжена за археолог, но не знам да е излизала в романите си от своето съвремие; със сигурност не се е връщала чак до античността. И ето ви още една причина да го направя – от коментарите на нашата медийна платформа виждам колко масово се смята за „непатриотично“ да се занимаваш с друго, освен с траки, славяни и прабългари. И това е „догма“, усвоена вероятно още в училище; нали те се изучават като заложили темелите на българската държава, следователно другите са „чужди елементи“. Уморих се да отговарям на подобни коментари, да обяснявам пак и пак, че всички племена и народи, оставили следи от обитаване по нашите земи, са значими за нашата история. Може би сега, чрез приключенията на героите в романа, ще го кажа по по-запомнящ се начин.
– Имат ли нужда днешните хора от интерпретация на историческите факти, от „превод“ на достъпен език и художествен разказ?
– Всички ние бихме имали полза, ако се върнем към общото ни европейско минало като граждани на една империя, вместо да разчитаме да привлечем вниманието на Европа само с местна екзотика. Чудя се кога ли ще престанем да се фукаме навън предимно с тракийското злато? И кога ли някой кинопродуцент ще се сети, че не би било лошо да посегне към историята, без непременно да търси поводи за гордост от Аспарух нататък?
– Ти също си историк, иска ли ти се и на теб да откриеш нещо, или оставяш на Людмил трудната работа?
– Е, ние не се конкурираме, допълваме се. Аз не мога да свърша неговата работа, а той не може да напише роман, сам го признава. Но това го прави, когато е сериозен. Иначе обича да се шегува: „Няма да стане археолог от теб!“. Казва го честичко, по всякакви поводи – например когато се ужасявам от неговото ставане в пет сутринта, когато не искам да нагазя в кал с неподходящи обувки, или когато се стряскам от паяк на стената. За 40-те ни години заедно шегата би трябвало да се е изтъркала, но все още ме разсмива.
