Като психолог, работещ от години в сферата на зависимостите, често се срещам със ситуации, в които единият партньор пие, а другият застава пред трудния избор: да не признае неговата пристрастеност пред себе си и да го прикрива пред другите, или да му позволи постепенно да стигне до прословутото дъно и по този начин да го мотивира да се лекува. Да избереш второто означава, че вече не вярваш на обещанието „Ще спра да пия заради теб”.
Помни, че не ти си причината той да пие, както и че не ти ще бъдеш поводът той да спре да пие, пише в блога си психологът Дорота Жултовска-Първулова.
Близките на пиещия дълго време отричат болестта, като обясняват причините за неговото поведение със стресa, умората или дори със себе си. Едновременно подхранваната надежда за по-добро, трезво утро и радостта от един ден без чашка ги карат да не предприемат нищо.
Всеки следващ провал на пиещия обаче вкарва близките му в ада. Тогава като че ли идва време за бунт. Време е да спрем да плащаме задълженията на пиещия партньор, да изнесем неговия багаж пред вратата, и най-тежкото – да кажем на всички истината за неговата зависимост. Всички тези действия са много болезнени, изглеждат жестоки и нечовешки спрямо един любим болен човек, но понякога носят резултат. Някои стигат до този момент след дълги години на подкрепа, намиране на оправдания и защита на алкохолика, водени от вярването, че цялостното обгрижване на зависимия някак си ще го накара да спре да пие.
В моя кабинет често се случва да повтарям на отчаяните близки: „Това, което досега сте правили и не е довело до очаквания резултат, няма смисъл да се повтаря отново и отново. Трябва да се направи равносметка кое във вашето поведение е вършило работа и кое не, и да се потърсят нови начини за разумна подкрепа”. Като психолог съм убедена, че собственият опит за справяне е винаги от полза. По-долу искам да представя един истински случай от моята практика – опита на съпругата на един алкохолик. Нейната история би могла да ви подтикне към действия, които може би изглеждат крайни и неприемливи, но на практика могат да се окажат единствените водещи до реален резултат.
Ето и историята. Истинските имена са променени.
„Казвам се Мария и като човек, извървял много дълъг и труден път към моя съпруг, искам да споделя своя опит, за да бъда полезна на други жени на алкохолици. Още от млади години Петър много обичаше да се черпи, а и в нашата компания всички го правеха. Изключително го харесвах, бе много забавен, интелигентен и мил, така и започна нашата връзка. Сутринта след купоните, в които бяхме прекалили с алкохола, не се чувствах добре, за разлика от приятеля ми, който, ставайки с махмурлук, все търсеше нови поводи за пиене.
Когато заживяхме заедно, това стана ежедневие. Все още не знаех какво е алкохолизъм и изобщо не го свързвах с моя Петър. Обяснявах си, че той, като всеки, има своите комплекси, че е раним и алкохолът му помага да се чувства по-добре, а в същото време той е достатъчно силен, за да контролира нещата. Доста бързо забелязах, че алкохолът започна да надделява над него и все по-често Петър пиеше от сутринта, а вечерта, когато другите свършваха купона, той тепърва набираше скорост.
Поводи за пиене много. Освен това като душа на компанията той се чувстваше добре и значим преди всичко сред пиещите, а и самото пиене беше стил на живот в нашите интелектуални среди.
Започнах да се ядосвам. Не така се договаряхме за нашата връзка. Много го обичах, но започнах да усещам как вътре в мене се поражда съпротива – „Това не ми харесва, не го приемам!”. Тогава още не знаех как бих могла да се боря за него, но усещах, че той има нужда от помощ.
Не можех да си представя живота без Петър, но исках да го имам трезвен. Първите пет години след сключването на брака бяха най-трудните в нашия живот. Не можех да разчитам на никого. Пиенето на моя съпруг беше нашата голяма тайна, истинско табу. Освен това майка му активно изпълняваше своята родителската роля, така както тя я разбираше, но винаги защитавайки го, когато пиеше. Когато аз жестоко се ядосвах, тя го приютяваше, хранеше – нали всяка майка трябва да защити детето си. В такива моменти бях обявявана от свекърва ми за най-големия враг на Петър. Освен при нея Петър намираше подслон и разбиране и при сестра си, и при някои приятели.
В този период се чувствах безсилна и много самотна – бях сама с този проблем. А Петър пиеше все повече и по-често. Започна да влиза в дълги запои. След тях настъпваше време на разкаяние, на извинения и обещания, че повече няма да пие. Поговорката „Клин клин избива” беше неговата ежедневна мантра, а с проблемите от всякакво естество, които непрекъснато нарастваха, се справяше „благодарение” на алкохола. Първо пиеше за кураж, после пробваше да ги реши, като често ме молеше да му помагам, и аз го правех.
Лъжех, за да го защитя. В случаите, когато заради алкохола не отиваше на работа и някой от там го потърсеше, а той – мъртвопиян, не можеше да стане от леглото, аз лъжех, че е болен, че има бронхопневмония и не може да говори. Знам, че хората отсреща са усещали моите лъжи, освен това, познавайки, работейки и пиейки със съпруга ми, можеха да се досетят каква е истинската причина за неговото отсъствие.
Благодарение и на мен пиянството на Петър оставаше в сферата на предположенията и клюките.
Казвах си, че всички пият, Петър малко повече и така поддържах илюзията, че всичко е наред.
Минахме на следващия етап – Петър все по-често се връщаше от работа тотално пиян и започваха скандали. Стана агресивен, появиха се все повече минуси от неговото пиене: нещо счупил, паднал, не спазил някакви договорки. Не се чувстваше отговорен и съпричастен към семейния живот, но изискваше от всички стопроцентово приемане и одобрение. А в мен се надигна гняв, който постепенно нарастваше. Копнеех за трезвения Петър, защото тогава той беше най-прекрасният човек на света.
Този копнеж и гняв са били за мен като че ли тази движеща сила, която ме амбицира в крайна сметка да кажа „Не! Стига толкова!”.
Но какво значи „стига”? Да не пусна пияния съпруг вкъщи? Толкова е трудно да устоиш и да изпълниш решението си, когато чуваш настойчивото чукане по вратата, заканите или молбите и обещанията. Това могат да го разберат само тези съпруги на алкохолици, които са преживели подобни ситуации. Стоиш като зомбирана от другата страна, плачеш, умираш от страх да не му се случи нещо, задаваш си въпроси: Къде ще отиде? Дали няма да го ограбят? И се молиш от срам никой в блока да не ви чуе.
Успях, не отворих! Нямах вече изход и знаех от баща ми, че всеки трябва да носи последствията от своите действия.
Започнах да отказвам, не плащах за такситата, които го докарваха мъртвопиян. Мъжът ми започна да ме мрази, тогава тръгнах да се консултирам със специалисти и реших да се обърна към себе си, за да намеря сили за моята борба. Довърших започнатата дисертация, ремонтирах апартамента, поднових отдавна забравени контакти с приятелки, а когато Петър се прибра за пореден път пиян и със счупен крак, го пратих при майка му.
Когато се обадиха от работа с въпроса „Защо отсъства?”, ясно заявих, че всички знаят защо – понеже лежи пиян и че всички знаят, че е алкохолик, нали пият заедно. Подобен разговор проведох и с неговите приятели и им казах, че и те са съучастници в поддържане и задълбочаване на болестта му.
Табуто бе разбулено. Голяма част от неговите колеги и приятели ме смятаха за една ужасна съпруга, която е предала мъжа си и иска да провали кариерата и живота му. Продължавах да съм неразбрана и сама в моята борба. В работата чрез гласуване колегите и ръководството решиха да му дадат последен шанс.
Събрах сили, седнах насреща, погледнах Петър в очите и казах: „Обичам те, но ако ти не се постараеш да промениш живота си, аз се предавам, не искам да живея с пиещия Петър, а само с трезвения!”.
Тогава като че ли за първи път той ясно почувства моята решителност. Мисля, че тогава осъзна колко много загуби има от алкохола и още ще има, и сега е единственият шанс за промяна. За първи път призна, че има проблем, че алкохолът го е победил и че не може да се справи сам. Заедно тръгнахме да се лекуваме, защото вярвах, че трябва да съм до него, когато иска да променя нещата, когато се учи отново да живее и да се справя с проблемите без алкохол.
Постепенно се научихме да се пазим. Знаех, че борбата с алкохолизма е борба до края на живота, но вече бях готова и не се чувствах самотна.
Петър се научи да говори за проблема си с алкохола, той публично наруши свещената тайна за своята зависимост. Етикетът „трезвеещ алкохолик” в много случаи му помагаше да се справи с отказа да пие в компания или му помагаше да потисне желанието за пиене. Като че ли не искаше да подведе хората, на които се разкри, искаше да покаже, че може да се справи. Прекланям се пред неговите усилия, защото знам, че не е достатъчно да си кажеш: „Наистина не трябва да пия!”, и нещата да станат като с вълшебна пръчка.
Алкохолът има по-голяма сила от разума. Опитвах се и съумях за кратко да му помогна да задържи импулса за пиене – да му кажа нещо, да направим нещо заедно, но останалата голяма работа трябваше да свърши той. Опитвах се да го подкрепям в придобиване на този нов опит и да не му спестявам последствията от неговите действия. Работата изцяло погълна моя трезвеещ съпруг, издигна се, намери новата си страст – планината и походи през уикендите.
Няколко пъти се е случвало за кратко да се запие. Знам, че това е част от тежкия път на трезвеещия алкохолик. Не драматизирах вече, бях смирена и спокойна, защото не бях сама, заедно проследявахме предвестниците на пиене и се опитвахме да се справим.
След седем години трезвеност Петър се разболя тежко и почина от рак на панкреаса. Мисля, че това е последица от алкохола.
Въпреки всичко си давам сметка, че си заслужаваше да намеря сила в себе си, за да се боря за трезвения живот на моя съпруг. Усещането, че сме победили алкохола, и досега ми помага в трудни житейски моменти”.
Тази изповед може да ви подтикне да се замислите какво бихте променили в своето поведение. Не бива да се забравя, че хората са различни, затова и в помощта си трябва да сме гъвкави, изобретателни и да не се отказваме от нашата борба. А тази борба често е жестока – така, както жестока трябва да е любовта ни към алкохолика.
Пасивна агресия
Досегашният ми професионалeн опит показва, че голяма част от хората с алкохолен проблем страдат от различни личностови и поведенчески разстройства. Статистически най-често срещан проблем са зависимите пациенти с пасивно-агресивно поведение. Тази специфика създава най-големи терапевтични трудности.
Характерна особеност на този тип пациенти е проявата на съпротива срещу социалните и професионалните изисквания към тях.
Това не е изявена, открита, пряка съпротива и явно демонстриране на агресия като противопоставяне и нападане, което е присъщо за диссоциалните личности, а по-скоро един пасивен начин на саботиране на задачите и задълженията – като отлагане, забравяне, закъсняване. В такъв случай говорим за пасивна агресия.
Тя е проява на скрита враждебност и гняв, които впоследствие водят до невъзможност за справяне със социалните и професионалните задължения. Подобен стил на поведение води до лични загуби и неуспехи, до създаване на чувство за несправедливост, неразбраност, недооцененост и т.н.
Естествено, не при всеки, който закъснява или не изпълнява задълженията си, може да се говори за пасивно-агресивно поведение. За да определим наличността на такова поведение, лицето трябва да отговоря на пет от деветте изброени критерии:
• да отлага изпълнението на задачите така, че да не може да се завършат в срок;
• при нежелание да изпълни нещо – става раздразнителен, недоволен, спори за смисъла на задачата;
• когато работи нещо, за което няма желание – работи по-бавно или нехайно;
• протестира, когато някой иска от него нещо, което той смята за безсмислено;
• смята, че изпълнява поставените му задачи много по-добре, отколкото другите преценяват;
• не се заема с някои задължения, твърдейки, че е забравил;
• отхвърля всякакви препоръки, свързани с подобряване на неговата дейност;
• не изпълнява част от поверените му задачи, с което обезсмисля усилията на другите;
• неоснователно критикува и осмива авторитета на други хора.
Ако разгледаме поведението на тези пациенти в детска възраст – в повечето случаи те са проявявали агресивно поведение, за което са били наказвани. В техния репертоар присъства обиждане, напускане и други подобни прояви на демонстрация на недоволство без никаква вербална информация, като диалог, търсене на решение и компромис.
Характерна за тези пациенти е честата промяна на настроението. Някой път много отговорно се отнасят и изпълняват поставените им задачи, друг път абсолютно ги игнорират, започват да търсят лични оправдания и да прехвърлят своите отговорности на другите. Нерядко обвиняват околните в неоснователни очаквания или несправедлива оценка спрямо тях. Не поемат отговорността за своите неуспехи, а причините за тях търсят винаги извън себе си. Винаги някой друг им е виновен.
За пасивно-агресивната психодинамика на личността на тези пациенти са присъщи конфликтите, предизвикани от непризнаване на авторитети, липса на подчиненост и склонност кьм провокации, както и такива, свързани с автономията и независимостта.
Вътрешноличностните и междуличностните конфликти, както и личните неуспехи при изпълнението на поставените задачи, са повод тези хора по-често да употребяват алкохол.
Естествено е тези пациенти да не търсят лечение, защото смятат, че причината за собствените им трудности е в несправедливото отношение на другите към тях, а не в самите тях. В случая на алкохолната зависимост тази убеденост и възприемане дава предпоставки (,,храна”) за така наречения механизъм на отричане и илюзии.
Започвайки терапията, те се стараят да поддържат старата схема на поведение: нарушават договорените правила и принципи; закъсняват; не изпълняват задачите, поставени от терапевта, омаловажавайки техния смисъл; занимават се с ,,по-важни неща” и търсят грешките при други хора, оправдавайки своето поведение. При небрежност или неизпълнение на поставените им задачи не приемат никакви странични забележки или коментари.
Какъв трябва да е подходът?
Същественото в подхода при работа с такива пациенти e още от самото начало да се предложи много ясно структуриран терапевтичен договор, за да няма възможност пациентът да саботира приетите правила на работа.
Договорът трябва да е безусловен, с ясно определени санкции при неспазване на правилата и договореностите. Поставените задачи трябва да са еднозначни и конкретни, с точно определени дати. Сроковете не трябва да се нарушават и не подлежат на предоговаряне. В целия терапевтичен процес екипът от терапевти трябва да е „безчувствен” на всякакви обяснения и оправдания от страна на пациента и да не се поддава на неговите манипулации. Когато пациентът смята, че е несправедливо оценяван, той демонстрира недоволство или обида. В този случай терапевтът трябва да го конфронтира с постъпките и последствията от неговото поведение, а не да се спира само върху чувствата и емоциите.
Естествено, голямата част от пациентите закъсняват, забравят за срещите за консултация и прекъсват лечението, без да предупредят терапевта, а след това са убедени в безуспешността на терапията. Това в крайна сметка за тях е едно „добро” основание да не правят никакви промени в живота си.
Често пациентите акцентират върху желанието и добрите си намерения, но по-важното е да се покажат конкретните резултати от тях, защото всъщност най-често се получава разминаване между намеренията и резултатите от дадено поведение.
Важно е също да се научат на уверено поведение, както и на изразяване на гняв, яд и агресия.
Всъщност основната терапевтична цел е алкохолно болният пациент да се научи да поема отговорност за себе си, за лечението и за своя живот.
Злоупотребата с медикаменти
Според световни и европейски данни сред злоупотребяващите с медикаменти най-голяма е групата на жените между 35 и 50 години. Нашата практика потвърждава това. В повечето наблюдавани от нас случаи говорим за вторична зависимост – тя е следствие от лечение и/или самолечение на емоционални проблеми, депресивни състояния, неврози, психози или неразрешени проблеми от детството и пубертета.
Този период от живота на жените съвпада с така наречената криза на средната възраст и менопаузата.
Когато говорим за криза на средната възраст, имаме предвид времето на големи, революционни промени, които ще ни се случат, независимо от това как се е развивал нашият живот. В психологията понятието криза има конструктивно значение, нищо че обикновено ние я асоциираме с нещо лошо. След кризата идва периодът на позитивната дезинтеграция. Това означава, че за да настъпи у нас някаква промяна и нещо вътрешно да се напасне, първо и най-важно е сами да узреем за преживяването на промяната, а това все пак е някакво разтърсване. Това е кризата.
Този период заема горе-долу средата на нашия живот. Постигнали сме това, което сме постигнали, подредили сме си нещата около нас, изпълнили сме съответните социални роли на майка, съпруга, професионалист. Идва време за равносметки, появява се необходимост да се реализират скрити потенциали или безпокойство за липса на такива. Голяма част от нас не искат да се конфронтират със своите страхове, с остаряването и подсъзнателно се връщат във времето, когато бяхме по-млади, но знаехме какви сме и къде сме. Приключил е периодът на подреждане на нашия личен и професионален живот. Децата напускат дома, отделят се от нас или вече са го направили – появява се синдромът на празното гнездо.
Както се казва – построихме къща, засадихме дърво, отгледахме децата… И тогава се появява въпросът за следващата цел в живота.
Започва труден период на търсене на себе си, на нови житейски роли, при което човек е склонен да се конфронтира със себе си. Настъпва криза на идентичността. Досегашният ни познат живот като че ли изчезва, оттук нататък бъдещето изглежда неясно и това събужда тревога. Старото, подреденото, даже и лошо, е по-добро от неизвестното ново. Това е повод за стрес, напрежение и страхове.
Споменатият вече синдром на празното гнездо дава усещане за празнота, загуба. В някои случаи жените преживяват порастването на децата много болезнено, особено когато ролята на майката е основна и определяща мисия в нейния живот. И той губи смисъл, когато децата порастват и си тръгват от вкъщи. Пренареждат се много неща в семейството и партньорството, появяват се нови членове в семейството. Често децата, тяхното възпитание и изучаване са единственият свързващ двойката елемент и когато той отсъства, партньорството се разпада – съпрузите нямат нищо общо помежду си, няма за какво да си говорят, нямат вече общи цели.
Голяма част от нашите пациентки са самотни майки. При тях синдромът на празното гнездо се преживява като огромна празнота, едва ли не загуба на детето, а често даже като предателство от негова страна.
Основните причини за депресиите са загуби: загуба на работа, развод (загуба на партньора) и смърт на близки хора. В този период често губим нашите родители. Преживявайки тези загуби, ставаме емоционално лабилни.
В социален и професионален план това е периодът на професионално изгаряне, така наречения бърнаут. И даже да сме професионално реализирани, правим равносметки, задаваме си въпроса: Какво за нас в крайна сметка има значение?
Към всичко това трябва да се добавят и мисли, и притеснения, свързани с предстоящо пенсиониране.
Това е периодът на поява на реални соматични болести.
Казано накратко, трудно ни е да застанем лице в лице с процеса на остаряване, да приемем всичките тези нови неща в нашия живот.
На фона на външните промени, в организма на жената в тази възраст настъпват и големи хормонални промени. Те влияят дебалансиращо на емоционалното и психическото състояние. Всичко това е криза, но е предпоставка за диалог със себе си, а това често е много болезнено или направо невъзможно.
Как да оцелеем в този по-различен и непоносим свят, как да смъкнем напрежението, тревожността си, или как да се научим да функционираме в тази нова за нас среда?
И тук идва лесен отговор… Фармацевтичните фирми със своята реклама нонстоп ни предлагат как с хранителни добавки, билкови и други препарати можем да си помогнем да поправим самочувствието и настроението си, да намалим тревожността или да се преборим с безсънието. Това ни отдалечава от решението да потърсим адекватна, специализирана помощ. Лесният достъп до лекарства, които по презумпция, а и съгласно закона трябва да са предписани от лекар, води до постепенно преминаване от билкови към химически вещества.
Трябва да добавим и стигматизирането на психиатрията и психичноболните. Когато се появяват трудности от подобен характер и усетим невъзможността човек да се справи с тях, първата мисъл, която ни идва наум, е „Аз не съм ненормален, че да ходя на психиатър или психолог”. Тогава често започва самолечение – опити да подобрим самочувствието, психическия си комфорт или да потиснем неприятни за нас усещания чрез методи и средства, които считаме за подходящи. А те като правило са най-лесните. Започва употребата на вещества, които копират неприятната симптоматика. Алкохолът и много медикаменти водят до, макар и временно, подобряване на психическия комфорт и без да си слагаме етикета, че сме психиатрични пациенти, можем да попаднем в клопката на злоупотребата и зависимостта от тях.
Причина за това може да е и поведението на нашите близки, които често подкрепят самолечението, водени пак от стигмата и чувството за срам. И така зависимостта остава скрита зад четири стени. А би трябвало вместо да отричаме проблема, да мотивираме близкия си към лечение при професионалист.
Злоупотребяващият не осъзнава и/или не признава, че има проблем с употребата на медикаменти. Това не са забранени от закона субстанции, може да се купят във всяка аптека. В България не представлява проблем лекарствата, по закон продавани на рецепта, да се купят без такава. Ако към лесния достъп до всякакви медикаменти добавим всеобща нагласа на населението за самолечение, проблемът става сериозен.
За човека с медикаментозна зависимост хапчетата са най-близък приятел, който винаги е на разположение да му помогне при нужда. Поради това евентуалното желание на близките му хора да започне терапия, различна от медикаментозното самолечение, се възприема от него като интервенция и ограничаване на личната свобода.
Най-често посягаме към хапчета, когато нещо ни боли, когато изпитваме физически дискомфорт, при соматична болка или когато ни „боли душата”, когато усещаме психически дисбаланс, емоционално лабилност, преживяваме вътрешни конфликти или трудности, когато имаме проблеми с ежедневното функциониране.
Приемайки лекарства против болка, човек се залъгва, че решава проблема, като я потиска моментно. Знаем, че болката е сигнал на организма, че нещо с него не е наред. Болкоуспокояващите потискат само симптомите, а не елиминират причините. Тяхната безразборна употреба не помага, а по-скоро вреди и постепенно унищожава не само физическото, а и психическото здраве.
Да не забравяме, че някои обезболяващи средства са опиати и злоупотребата с тях крие реален риск от създаване на зависимост.
Злоупотребяващият постепенно развива необходимост да приема все по-големи и по-големи дози, за да изпита желания ефект или да премахне неприятните усещания. Така сам увеличава риска от свръхдоза, интоксикация и даже смърт. Медикаментозната зависимост е свързана най-вече с болкоуспокояващи, седативни и сънотворни средства.
До какво води свръхупотребата на медикаменти?
В резултат на прекалената употреба на подобни химически субстанции психичните и соматични функции на организма се пренастройват. Изкуствено се създава нов и много крехък баланс. В случай на рязко спиране на лекарството често се появява абстинентна симптоматика, която поражда голям психически, а често и физически дискомфорт. Това ни кара да приемаме още повече хапчета, за да копираме тази симптоматика. Комбинирането на медикаменти с алкохол също не е рядкост, а това води до комбинирана зависимост.
Трябва да се обърне специално внимание върху болкоуспокояващите медикаменти поради огромната им употреба и лесен достъп до тях. Психическата бариера за тяхната употреба е много ниска. Злоупотребата може да е проявление на неконтролирано приемане на медикаменти в случай на реална (хронична или не) болка при соматични заболявания. Но в повечето случаи тя е свързана с неконтролирано, компулсивно приемане на лекарства във връзка с незначителни соматични проблеми или ирационални внушения за наличието на несъществуващи заболявания, т.е. при хипохондрия.
В групата на лекарствата, с които се злоупотребява, влизат и успокоителните, и сънотворните медикаменти. Те са предназначени да помагат при безпокойство, тревожност и безсъние. Те потискат функциите на централната нервна система. Задължително се предписват от лекар и разумното използване на тези медикаменти в практиката трябва да е кратко. При всички лекарства, които потискат функциите на централната нервна система, практически се наблюдават абстинентни симптоми, ако те се употребяват редовно и в достатъчно високи дози, след което употребата рязко спира или е в значително по-ниска доза. Основна част от тези лекарства са бензодиазепините.
В крайна сметка зависимостта от медикаменти е хронично и рецидивиращо заболяване и като такова изисква лечение при специалист – лекар-психиатър и терапия с психолог, квалифициран по проблемите на зависимостите.
Според Международната класификация на болестите вредната употреба и зависимостта към психоактивни медикаменти (опиодни, седативни или сънотворни средства) е психично и поведенческо разстройство.
