С изложба-изповед с творби и текстове, разкриващи разкъсваща болка, страст и гняв, скулпторът Спартак Дерменджиев отбеляза в родния Благоевград своята 70-годишнина.
„Тази изложба е събирателна от всичките ми изяви през последните 20 г.“, отбеляза авторът преди откриването, а директорът на градската галерия – художникът Иван Милушев, не скри, че е осъществил своя отдавнашна мечта в галерията да присъстват работи на Спартак Дерменджиев.
„Горд съм, че Спартак реши да направи своя юбилейна изложба не къде да е, а тук, в Благоевград, нека ни завиждат софийските галерии!“, не скри вълнението си Милушев, с което предизвика аплодисментите на публиката.
„Изложбата, която представя, е много странна и особена като подреждане и като показване на определени неща“, каза Милушев. „Да, става въпрос за пластики, скулптури, предимно портрети, където е силата на Спартак, имаме и живопис, и много фотоси от семейния архив, и текстове, които запознават зрителя с онова, което Спартак иска да сподели с публиката. Бих нарекъл тази изложба едно откровение, размисъл за изминатия път във времето. Всеки благоевградчанин познава скулптурата на момченцето, което пие вода от една рибка в шадравана пред банята. Авторът Крум Дерменджиев е ползвал за модел него, сина си Спартак, и чрез нея той присъства в града много отдавна. В тази зала има и нещо, което за мен е уникално като история. Спартак ми сподели, че е осъществил нещо, което е трябвало да направят с баща му – да си направят един на друг портрети. Но тъй като бай Крум бече не е бил на този свят, когато Спартак прави портретите, Спартак прави собствения си така, както би го направил баща му, в неговия стил и начин на работа. Такова нещо се случва изключително рядко изобщо в историята на изкуството! А портретът, който е направил на бай Крум Дерменджиев, е уникален“, не пести възторга си Милушев.
Спартак Дерменджиев благодари на присъстващите за вниманието и като се приближи към тях, за да създаде още по-силно усещане за интимност, извади лист и прочете предварително подготвената си реч:
„Спартак Дерменджиев отказва да реабилитира изкуството на социализма“, изрекох тези думи преди години като протест при сблъсъка ми с властта срещу възкръсващото култовско изкуство, или по-точно с неговите проявления. С тези думи посрещам гости в моя интернет сайт, с тях посрещам и вас. Без да знам как и без съзнателно да съм го искал или търсил, тези думи ще се окажат и мото на моя живот и творчество и дори епитафия на надгробния ми камък. Затова се налага обяснение. Ще се опитам да съм кратък, което е почти невъзможно предвид липсата на разпознаваеми изрази, описващи всичко онова, което отказвам да реабилитирам. Оговарям: култовското изкуство или по- ясно – сталинското, е в най-трагичния и пагубния период от историята на българското изкуство, което отчасти се повтаря и в наши дни, но този път като фарс. И още по-ясно: откровени и узаконени кражби на готови произведения и авторски права, оклеветяване и тормоз над потърпевшите и ощетените, както и над неудобните и непокорните и принуждаването им да мълчат, социално инженерство и изкуствено създаване на „творци“, институционална подкрепа, осигуряваща на тези „творци“ привилегията да се ползват от труда и таланта на колегите си. Как те са се отблагодарявали за осигурената им привилегия можем само да предполагаме. Сталинизмът е жив и има подкрепа далеч извън границите на бившия социалистически блок, та чак зад Океана. Затова и разкриването и осъждането на всичко това е така труден процес, засега обречен на неуспех. Затова култовските схеми и практики продължават да се използват и в наши дни, да съсипват животи, съдби и изкуство.
Сега за изложбата: тя включва шест отделни ретроспективни изложби като сюжет и време на създаване, но поне според мен съвременни като идеи и съдържание, и дори бих определил като пророчески, предвид катарзиса, през който в живота ни се налага да преминем. Тя включва отделни изложби, но разказващи моя живот още преди да съм се родил и ще продължи години след смъртта ми. Тук е моят живот, истината за него, или тази част, до която цензурата, службите и системата ми позволиха да стигна. Останалият път до истината трябва да се извърви от обществото! Затова приемете тази изложба като началото на пътя към истината, но вероятно и края. Изложба или изповед, изложба на проваления живот, изгубените надежди и в такъв смисъл това е изложба на живота на много българи. Тук е майка ми като младо момиче, преди да се превърне в изтормозена и измъчена жена. Тук е баща ми, какъвто съм го видял през годините и какъвто не съм предполагал, че е бил. Тук е „Целувката“ за която след много години разбирам, че не е просто бащина целувка, а поставяща на Кръста, която предопредели живота ми и дава името на настоящата изложба „Предопределеност“. Тук са лабиринти и пластове от клевети, превърнали се в градивен основополагащ елемент на обществото, фосили, вкаменелости от клевети, създали цяла планета Кревета. Тук е и стената на мястото на синьото небе. Тук е викът на непримиримо отчаяние. Тук е последната спирка, улица без изход, краят на света“, каза Спартак Дерменджиев, а присъстващите с интерес разгледаха изложбата.
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
