„Надзирател ме накисна, че съм го нападнал по време на ежедневната разходка. Без дори да съм го приближил, пред очите на 40 свидетели извика умиротворителната група и ме обвини в нападение над служебно лице. Завеждам дело, защото много хора тук страдат“. Това заяви в телефонно обаждане на редакционните телефони на вестник „Струма“ 33-годишният Бойко Кирилов Панайотов от Кюстендил, който излежава в Бобовдолския затвор 6-г. присъда за непредумишлено убийство на баща си. Той поиска думата да разкаже за инцидента и за някои тайни от живота на затворниците. Ето неговия разказ:
„Всеки ден ни извеждат на 1-часов престой на открито, като през това време имаме право на лавка – да си купим каквото ни е нужно. Миналата седмица във вторник излизам с втората група. Всички се движим в каре и няколко души поискахме да отидем до лавката. Надзирателят старшина Захов не разреши и нареди да се върнем обратно в карето. Казах му: „Нямате право да не ни разрешите лавка“, и го попитах защо ни забранява. Отговорът беше: „Ти не си лицето, на което да давам обяснения“.
Изненадващо за всички, след 10-ина секунди по станцията той даде сигнал за нападение над служебно лице. Случката се разигра за броени минути около 16.15-16.20 часа. Умиротворителна група от 15-16 старшини с палки и жилетки, които се викат при масово сбиване, опит за бягство, бунт или нападение над служебно лице, се изсипаха начело с отдельонен командир и дежурен офицер. Някои носеха белезници, част от бяха и със защитни жилетки. Попитаха старшина Захов какво става и той докладва: „Лишеният от свобода Бойко Панайотов ме удари“. Отдельонният командир Асен Асенов попита и мен какво става, отговорих му, че не съм му посегнал и дори не съм го доближавал. Настоях да извикат коменданта на затвора г-н Росен Петров, който има достъп до камерите, за да се прегледат и да се види истината, че аз съм бил минимум на 2 м от старшина Захов. През това време пристигнаха още 15-ина старшини подкрепление. Г-н А. Асенов разпореди на надзирател да ме хванат за ръцете и да ме отведат в 1-ва група, тежък коридор, където са затворниците с най-тежки престъпления и доживотни присъди.
Аз съм на общ режим, остават ми 1 г. и 7 месеца. Тук е така, да те свалят в 1-ва група означава да те сложат в „детската“ стая, която е без видеонаблюдение, и да ти увеличат присъдата с вътрешна присъда за нападение над длъжностно лице. Мисълта, че ще ме смажат от бой в „детската“ стая, ме блокира и пулсираше непрекъснато в гравата ми. За мой късмет дежурният на смяна старшина на 1-ва група ме заключи в клетката, а не в стаята. Час и 15 минути ме държаха да пиша обяснения, а аз отказвах. Настоявах да се обадят на г-н Росен Петров и да се прегледат видеозаписите, за да се разбере истината. Върнаха ме обратно в моята група и аз отново заявих на отдельонния ни командир А. Асенов, че старшина Захов лъже и се опитва да ме накисне за нещо, което освен че не е истита, е много сериозно нарушение в затвора. Предупредих го, че ако не обърнат внимание на думите ми и не прегледат записите, ще ме принудят да се самонараня – ще си зашия устата и после ще се нарежа с бръснарско ножче. „Не ги прави тези неща, разбрах, че колегата е излъгал“, бяха думите му.
На следващия ден, в сряда, дадох на инспектора „Социални дейности и възхитателна работа” (ИСДВР) Райна Георгиева три жалби – до Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, до Върховна касационна прокуратура в София и до Кюстендилския административен съд, с искане да заведа дело по чл. 147-8 от НК, че съм набеден и обиден от старшина Захов. Настоях жалбите ми да бъдат изпратени и за пореден път казах, че държа г-н Р. Петров да прегледа записите, за да се разбере истината.
Може би отвън случката не изглежда толкова драматична, колкото е, когато си вътре. Въпросът е, че такива неща се случват не само на мен, а на много лишени от свобода, но за мой късмет надзирателят направи нарушението пред камерите. На площадките на междустълбищното пространство няма видеонаблюдение и много хора са сваляни там, пребивани са и са връщани обратно в групата им. Хората се страхуват да се оплачат, а и нямат доказателства.
И така, заших си устата в сряда в 14.40 ч., точно преди престоя ни на открито в 15 ч., и на излизане минах през канцеларията, където депозирах декларацията си за причините. В нея настоявах да бъда извикан от г-н Росен Петров и г-жа Конакчийска, зам. шеф на затвора, до края на деня. 30 минути се разхождах със зашита уста, докато дежурният старшина разбере за протеста ми. Предупредих го да не се опитва да сваля конците, защото имам бръснарско ножче. „Спокойно“, каза той и се обади в администрацията. Най-после г-н Р. Петров ме извика на среща, разказах му, че съм набеден (все пак не бях стегнал конците, за да мога да дишам и да говоря), той разпореди спешно да се види записът от предния ден с конкретен въпрос: „Интересува ме има ли посегателство?“. Отговорът беше отрицателен, с уточнение, че на прибиране старшина Захов ме хвана рязко за китката, а аз си дърпам ръката и се прибирам в карето. Бях пропуснал, че като го направи, ми каза: „Сега ще видиш какво ще се случи, копеленце мръсно“, и секунди по-късно даде сигнала за нападение.
Г-н Петров каза да сваля конците, защото се убеди, че казвам истината, успокои ме, че няма да бъда наказан, но трябвало да подпиша протокол, че няма да се занимавам със старшина Захов. Отказах и като отидох при ИСДВР Р. Георгиева, сам свалих конците. И тя ме посъветва да си оттегля жалбите, но отказах. От този ден до днес всички искат да ме накарат да го направя със заплаха, че ще ми стане тежък затворът.
Но старшина Захов е нарушител, а много хора в затвора страдат от това, че служители превишават правата си и демонстрират власт, много по-голяма от тази, която им позволява постът, който заемат. Хората трябва да го знаят, а виновните да си поемат отговорността“.
С уважение: БОЙКО ПАНАЙОТОВ
