В България все повече жени прекрачват прага на „третата възраст“ сами – не защото така са избрали, а защото животът им е отнел партньора. Във възрастовата група на хората в 60-те си години броят на жените рязко надвишава този на мъжете, а зад сухата статистика стоят съдби – съпруги, останали вдовици, които днес са изправени пред избор между самотата и смелостта отново да потърсят любов.
Към 31 декември 2024 г. населението на България е 6 437 360 души. Мъжете са 3 095 140 (48.1%), а жените – 3 342 220 (51.9%). Това означава, че на на 1000 мъже се падат 1080 жени. Може да се каже, че в страната няма дисбаланс по отношение на половете, но това е вярно до един момент – до 55 години включително.
С нарастването на възрастта обаче се увеличава относителният дял на жените от общото население на страната. Причината – животът на мъжете е по-кратък. За периода 2022-2024 г. е изчислено, че средно българите живеят по 75.6 години, като за мъжете средно до 71.9 години, а за жените – със 7.4 години повече (до 79.3 години).
„Навсякъде по света е установено, че мъжете живеят по-кратко от жените. Причините за този феномен не са напълно изяснени, но най-често се изтъква ролята на по-рисковите и нездравословни професии, които имат мъжете, по-голямата им уязвимост спрямо различни патогенни фактори, както и обстоятелството, че по-продължителният живот на жените навярно е свързан с по-здравата им социална свързаност“, коментира пред Mediapool доц. Румен Бостанджиев – специалист психиатър, психотерапевт и сексолог.
Той обръща внимание, че това е вярно не само при човешкия вид, позовавайки се на „Еволюционната теория за пола“, разработена от неговия баща д-р Тодор Бостанджиев и арменския изследовател Виген Геодакян. Според теорията към средата на жизнения цикъл числеността на двата пола се изравнява и с напредване на възрастта относителният дял на жените става все по-голям, поради повишената смъртност при мъжките.
„Това обяснява защо броят на жените след 60 години е по-голям от този на мъжете и съответно – самотните жени в тази възраст са повече от самотните мъже“, отбелязва Бостанджиев.
Вземайки предвид и застаряването на българското население през годините, което води до повишаване на неговата средна възраст (45.3 години към края на 2024 година), в края на миналата година българите на 65 и повече навършени години са 1 544 245, или 24.0% от населението.
„Независимо от статистиката обаче, дали човек ще предпочете да живее сам, или ще потърси нова партньорска връзка е изключително въпрос на личен избор и активно ангажиране със стремеж да се намери партньор, с който да се гради връзка“.
САМА ПО ЖЕЛАНИЕ
„Когато ни дойде времето да живеем, той си отиде, вместо да сме пенсионери и да се радваме на внуци. Като се счупи едното крило на птицата, с другото не се лети много–много“, разказва Станка пред Mediapool.
„Той“ е Кръстю. Двамата са от един край, но от различни населени места. Запознават се, когато тя е в 10 клас. Тогава той тъкмо се е уволнил от казармата и си търси работа. Така попада в нейния град, където става личен шофьор на председателя на ТКЗС-то.
„Първо се шегувахме, че сме земляци. Закачахме се, разменяхме си погледи. Лятно време носеше грамофона си и плочи на забавите в двора на училището. Къде танцувахме, къде се гушкахме по пейките. Родителите ми бяха в града, имах им страх, но забраненото е най-сладко. Така две години си дружахме“, разказва тя.
Кръстю е кавалер на Станка на бала. След празненството в духа на привичките на времето я поискал от баща й. Старият вярвал, че дъщерите му трябва да поживеят, да работят, да свалят ученическите униформи и да си носят новите дрехи, купени със заплатите, въпреки това обаче дал позволение за брака, продължил от 1968 година до 2005, когато мъжът на Станка умира.
„Наистина много се обичахме. Като неговите сини очи нямаше никой друг – като небето. Като тръгваше на път (съпругът е работил като международен шофьор б. авт.) винаги плачех. Той се разболя, имаше слаба сърдечна дейност. Три години по-късно почина“, споделя Станка.
Когато Кръстю си отива, тя има няколко много тежки години. Мислила си, че скоро ще го последва, била „изпаднала в дупка“:
„Не ми се живееше без него. Обаче не съм била права. В името на децата трябва да се хванеш здраво и да продължиш да живееш. Трябва да намериш сили да се справиш“.
Очите й се пълнят, докато разказва как години по-рано мъжът й започнал да я подготвя за този момент отдалече. На вечеря започнал с метафора за гората и дърветата в нея, как някои изсъхват и умират, докато други до тях се развиват добре.
„Каза ми ти си по-млада от мен, здрава си, ако някога се случи нещо с мен, имаш позволението ми да си намериш дружка, да не си самичка. Тази приказка ми се е загнездила в душичката. Ядосах се тогава, не го бях разбрала. Скарах му се, че чака да умра, за да доведе друга у дома“, спомня си Станка.
Близо 20 години откакто той наистина си е отишъл, смята, че може би не е постъпила по най-добрия начин. Дори осъдила съседката си, която също загубила съпруг и не след дълго се събрала с бивш приятел от младостта си, с когото живее в последните близо 20 години.
„Не съм била права. Самотата е много лошо нещо. Извиних й се. Получавам вестник „Минаха години“ и там попаднах на статия за двама души в 80-те си години. Намерили се в старческия дом, по случайност. Там сключили брак. За какво се женят? За да си създадат поколение? Заради секса? Едва ли. По-скоро, когато единият не може да заспи, да си говорят за живота, да си споделят спомени“, смята Станка.
Жената не крие, че е имала задявки, чувала е сладки думи и получавала предложения. Вече обаче по думите й „няма за кога“:
„Ако преди 15 години съм знаела, че ще живея още 15-20 години, щях да постъпя иначе. Защо не, струва си човек да живее, да споделя с някого, да има едно рамо. Нещо ще се случи вкъщи, ще се отвори мъжка работа – да погледне. Не вярвам децата да кажат: „Майко, недей“. В края на краищата, човек има право на личен живот“.
Градът, в който живее Станка, е малък. Хората в квартала я познават, познавали са и съпруга й. Тя внимава да не дава излишни поводи за приказки, държи се приятелски. А вратата, по думите й, все пак се отваря отвътре. Болестите се обаждат, а перспективата за щастие са правнуци. Все пак в живота й има място за приятелства.
Понякога приема като свой гост стар приятел на починалия й съпруг. Той също е загубил половинката си и няма деца. Гощава го с топла домашна храна и си говорят с часове.
„Бихме могли да сме партньори, ако бях дала повод да смята, че ще се съглася. Няма какво да делим. Той може би има нужда някой да му сготви. Аз ги върша тези неща, но няма вече за кога“, смята тя.
САМА ПО ПРИНУДА
Историята на Люба е подобна на тази на Станка, но с една разлика – тя е опитала да продължи напред с нов партньор. Люба също се запознава с бъдещия си съпруг Петьо като ученичка. Тогава той бил войник на бригада. Тя не завършва средното си образование, защото избира да се омъжи. След 43 години брак обаче Петьо умира.
„Беше много страшно. Петьо си имаше заболявания на сърцето, живееше с 5 байпаса, имаше и астма. Боледува дълго. Когато усетих, че моментът идва, опитах да му помогна всякак, имаше кислородна бутилка, правих му сърдечен масаж. Той почина в ръцете ми“, разказва тя.
67-годишната жена живее без съпруга си вече близо 4 години. Двмата имат 2 дъщери и 4-ма внуци, но у дома Люба е сама с котето, подарено й от най-малката внучка. Тя работи, въпреки че вече е пенсионерка, защото не желае да остава за дълго сама у дома.
Преди време разговорите със семеен приятел, който също е останал вдовец, прерастват във връзка:
„Прекарвахме си добре заедно, ходехме на разходки, на планина. Бяхме заедно година и половина. Беше приятно да има на кого да разкажа как е минал денят ми, а и на него му беше спокойно с мен“, споделя тя.
Мъжът в живота й обаче отново я напуска. Той умира след тежка вирусна инфекция.
„Това се случи миналата година. Оттогава не съм допускала никого до себе си. Нямам и намерение, направих опит и не се получи. Уикендите прекарвам с приятели, като остана у дома, ми е много потискащо“, обяснява Люба.
След две тежки загуби в живота й има място само за семейството. Казва, че е късметлийка и може да разчита на децата в нужда. За момента обаче не се налага:
„Справям се добре финансово, нали работя. Все им казвам по телефона, че съм добре и нямам нужда от нищо. Напротив, аз съм насреща да им помагам, докато мога, да се грижа за внуците или друго“.
СРОДНА ДУША В „ТРЕТА ВЪЗРАСТ“?
Според Бостанджиев жените, останали без партньор в зряла възраст, успяват да се справят по-добре от мъжете в подобна ситуация:
„Това се свързва главно с по-здравата им връзка с децата и по-добрите умения за справяне с битовите предизвикателства“.
Наличието на значима емоционална връзка в третата възраст обаче е изключително важно предимство, смята Бостанджиев.
„Хората, които имат до себе си сродна душа, не само живеят по-дълго, но са по-здрави и по-удовлетворени от живота. Колкото по-социално активен е човек на тези години, толкова по-голям е шансът му да намери партньор, ако се е оказал сам. Важното е да не се самоизолираш и да не губиш интерес към живота и новите възможности, които той ти предлага във всеки един момент“, посочва той.
Често от жените, останали сами в тази възраст, чуваме „моето вече е изживяно“ и „няма за кога“. Оставаме с впечатлението, че по-възрастните българи са възпитани да смятат, че имат право на една любов, един брак и всяко продължение на романтичния живот, след като например са загубили партньора си, е неморално.
Една от причините да се отхвърля възможността за нова връзка след 60-те, според сексолога, е опасението от негативна реакция на децата.
„Понякога те обсебват възрастната си майка и очакват тя да е преди всичко детегледачка на своите внучета, което често се приема като несъвместимо с пълноценен личен живот“, изтъква Бостанджиев.
Според него не е за пренебрегване и опасението, че новият партньор на бабата би отнел част от наследството при евентуален брак.
Самотният човек над 60 днес има обаче жизнен хоризонт от две-три десетилетия, които според Бостанджиев си струва да бъдат изпълнени със смислен и удовлетворяващ живот.
„Една немалка част от хората на тази възраст са в достатъчно добро здравословно състояние и имат всички шансове да направят есента на живота си златна. При добър баланс на приоритетите в тези години човек чудесно може да съчетае личните си потребности от споделена близост и пълноценно партниране с професионалните и семейни ангажименти към деца и внуци“, смята той.
Шансовете да направят есента на своя живот „златна“ са по-високи за самотните жени в големите градове, отколкото в малко селище, където изборът е ограничен.
„Днес възможностите за запознанства в мрежата размиват тази разлика. А понякога в големия град възрастният човек е по-самотен от този, който живее в малко населено място, в което всички се познават и социалните връзки са много по-наситени“, казва Бостанджиев.
Възможностите за запознанства в интернет обаче далеч не са толкова много за по-възрастните българи. От една страна това е така, защото неголяма част от българите над 60-годишна възраст са достатъчно технически и дигитално грамотни. Всъщност, според Доклада за цифровото десетилетие за 2023 г. едва 31% от хората в България притежават поне основни цифрови умения, което е под средното за ЕС равнище от 54% и най-ниското в ЕС.
В този контекст са малко българките над 60, които членуват във Фейсбук групи за запознанства между самотни или разведени мъже и жени, а публикациите, които са се осмелили да създадат, не се радват на особен интерес. Други възможности за запознанство остават обяви по фолклорна телевизия или вестник, чиято аудитория е най-често в тази възрастова група, или екскурзии, каквито организират от църквите в по-малките населени места.
Все пак решаващ за това дали човек ще живее сам или с партньор в късна възраст според Бостанджиев е активният стремеж към свързаност и осъзнато отговорно изграждане на пълноценна връзка:
„Хората, които берат тези „есенни рози“ (б. ред. по аналогия с едноименния роман на Андре Мороа), не са просто късметлии. Подобно на Малкия принц на Екзюпери, те ежедневно се грижат за това, което краси живота им“.
КАК Е ПО СВЕТА?
В глобален план съотношението между мъжете и жените е доста балансирано, както у нас, но с лек превес на мъжете. И отново, подобно на ситуацията в България, делът на жените се увеличава с възрастта.
Така е например във Франция, където към 1 януари 2022 г. при население от било 67,8 милиона души делът на жените е 51.7% от населението. Във всички възрастови групи обаче смъртността при жените е по-ниска от тази при мъжете. Въпреки че в страната се раждат повече момчета (51% от новородените), отколкото момичета (49%), жените стават мнозинство във възрастовата си група от 26-годишна възраст нататък.
Делът им се увеличава с възрастта и така 53% от хората на възраст над 60 години са жени. Този процент стига до 61 при хората на възраст над 80 години, 73 при хората на възраст над 90 години и 84 при столетниците. След 110-годишна възраст почти всички „суперстолетници“ са жени.
Във Франция обаче от 90-те насам се наблюдава любопитна тенденция – сближаване на продължителността на живота на жените и мъжете. Казахме, че към 2022 г. жените представляват 51.7% от населението на страната, през 1991 г. този дял е бил 51.3%. Ако демографските тенденции продължат, жените ще представляват 50.8% от населението през 2070 г., като тогава ще бъдат с 1.1 милиона повече от мъжете, а не с 2.2 милиона, каквито са последните данни.
В Балтийските страни обаче разликата е огромна. Литва е една от страните с най-голямо неравенство между половете в света – и най-голямото в Европа – с около 90 мъже на 100 жени, като съседната Латвия не е много по-назад. На другия полюс на тази статистика се намират държавите от Арабския полуостров, като Катар, Обединените арабски емирства или Бахрейн, където съотношението може да достигне до 3.3 мъже на всяка жена.
Според данни на Държавната агенция за данни на Литва на 1 януари 2025 г. в страната са живели 1 373 683 мъже и 1 516 981 жени (т.е. с 143 298 жени повече от мъжете). Мъжете са повече от жените във всички възрастови групи между 0 и 48 години. Сред 49-годишните и по-възрастните се наблюдава тенденция броят на жените да надвишава все повече броя на мъжете. Така сред населението на възраст 71 години и повече броят на жените е поне 1.5 пъти по-голям от броя на мъжете.
Според д-р Довиле Галдаускайте – асистент и изследовател в Института по социология и социална дейност към Вилнюския университет, дисбалансът между жените и мъжете сред по-възрастното население се дължи главно на разликите в смъртността (жените живеят с около 8.6 години по-дълго).
Влияние върху дисбаланса има и нетната международна миграция, която е положителна. Иначе казано, в Литва идват повече имигранти, отколкото емигранти я напускат. Повече сред имигрантите са мъжете, особено сред тези в трудоспособна възраст (20-59 г.), където три четвърти от хората, дошли в страната, са мъже (31 878 мъже и 9945 жени). Това обаче според социолога предвид перспективата от преди 10 години е оказало незначително влияние върху промяната в съотношението между мъжете и жените в литовското население.
„Тъй като продължителността на живота на жените е значително по-голяма, те са изложени на по-голям риск да овдовеят, а предвид разликата в пенсиите, и да изпаднат в бедност в напреднала възраст“, отбелязва изследователят.
В края на тунела обаче има светлина. Както във Франция, така и в Литва, дисбалансът намалява и се очаква да продължи да намалява, защото продължителността на живота на мъжете се увеличава.
