Как бездуховните политици пропуснаха шанса България да получи тленните останки на великия цар мъченик Самуил?
Идущата 2024 година ще отбележим 1010-годишнината от кончината на цар Самуил, герой и мъченик. Със страст, воля и талант в продължение на 40 години отстоявал независимостта на Първата българска държава.
Когато през 971 г. византийците пленяват цар Борис ІІ, последният бил принуден собственоръчно да свали царската си корона. Получава титлата магистър и става част от византийската върхушка. Брат му Роман пък бил скопен, с което по пряка (мъжка) линия се прекратила Крумовата династия.
България обаче още не била победена. Британският историк сър Стивън Рънсиман в своя труд „The History of the First Bulgarian Empire“ (London, 1930): „В Източна България, край старите столици на завоевателите на Балканите, народът бил крайно изтощен от войни, за да се противопостави. Но българи живеели и по склоновете на Витоша и Рила, както и в долините и край езерата на Албания и Северна Македония. Дотам не стигнали опустошенията на русите, нито пълчищата на императора Василий ІІ, за да се сражават с българите и да жънат плодовете, които те били поливали с кръвта си. Там
БЪЛГАРИТЕ БИЛИ ГОРДИ И НЕПОКОРНИ,
те не искали и да знаят за разпоредбите, издадени край Босфора. Династията на Крум залязала безславно, но точно когато денят преминавал в нощ и мракът се сгъстявал, небето на запад се озарявало в златно и червено“.
Когато през 976 година внезапно починал византийският император Йоан Цимисхи, покорителят на България, четирима братя вдигат въстание и обособяват западната половина на българската държава. Дори и в днешни западни исторически атласи е именувана Kingdom of Bulgaria (Кралство България). В нея влизали Белград, Бдин (Видин), Средец (София), а духовни седалища на българския патриарх Герман (978-1014) пренесени от Дръстър (Силистра), последователно стават Средец, Воден, Мъглен, Преспа и след 1000 г. Охрид, политическата столица. (Виж картата).
В „Историjа на македонскиот народ“ (Скопjе, 2008), съставен от Тодор Чепреганов, четем: „Независимият политически субект в Македония бил създаден след смъртта на българския цар Петър (969 г.). Същата година синовете на княз Никола, комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил вдигнали въстание против българската власт, което резултирало със създаването на отделна средновековна държава в Македония“.
„Много чуждестранни историци – сочи проф. Божидар Димитров – които се занимават с тази епопея, казват, че България именно тогава е била най-голяма по територия, а не при цар Иван Асен II и при Симеон Велики. И това наистина е така. Самуил владеел освен днешните български земи и цяла Северна Гърция до Лариса, също Сърбия и Босна, Черна гора, цяла Албания с главния й град тогава Дуръс. Също земите на днешна Румъния и тези на днешна Молдова и Южна Украйна“.
Това обаче било временно… На византийския престол през 976 г. седнал Василий ІІ, влязъл в изворите с прякора Българоубиец. Така започнала продължилата повече от четири десетилетия борба, оглавена от четиримата комитопули (синове) на Средецкия комит Никола: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. От 976 година последователно загиват Давид и Мойсей, а на 14 юни 976 г. бил убит заради съмнения в предателство и Арон – последният брат на Самуил.
15 години по-късно (991) Василий ІІ сполучил да разбие Самуил при Скопие, пленил българския цар Роман и го върнал в тъмницата. Така през 991 г. Самуил станал „самовластен господар на българите“. Същият, за когото изворите пишат: „Той беше войнствен човк, който никога не знаеше покой“.
През 997 година, когато Роман починал във византийски плен и смъртта прекъснала последната нишка на Крумовата династия, Самуил бил провъзгласен за цар. Година по-рано обаче, в околностите на Солун се разиграва сражение с византийците, със съдбоносни последици. Победата не била закрепена зарад злощастно последвали събития. След победата царят предприел дързък набег дълбоко в същинска Гърция, достигайки чак до Коринтския провлак. Разтегнатите стратегически комуникации, прекъснатата връзка с тила се оказват фатални.
Сър Рънсиман: „Самуил прекарал 996 г. в Континентална Гърция. Вече от 10 години той държал в ръцете си Лариса, нейната входна врата, и сега успял безпрепятствено да проникне през Термопилската долина и Термопилите, Беотия и Атика до Коринтския провлак. В Пелопонес настъпила паника. Внезапно обаче българската войска се оттеглила на север. Византийският пълководец Никифор Уран бил по стъпките на Самуил из полуострова и успял да върне на империята крепостта Лариса. Като оставил там по-голямата част от обоза, той продължил през Фарсалската равнина и Отрис и стигнал долината на р. Сперхей. На другия бряг бил лагерът на българите, препълнен с плячката, взета от Гърция. Реката била придошла от поройните летни дъждове и Самуил се чувствувал в безопасност. Но през нощта имперските войски открили брод през буйните води и нахлули в лагера му. Българите били избити, като спели. Самуил и синът му Гаврил Радомир били ранени и едва успели да избягат с малка част от войската. Загубите били огромни. Плячката им била разграбена, а пленниците освободени… Но въпреки тази победа Василий не се решил да предприеме един последен съкрушителен поход – той все още бил прекалено зает в Азия. Затова следващите няколко години станали може би най-славните в Самуиловото царуване“.
„През 1001 г. силна византийска армия под командването на патриция Теодорокан и протоспатария Никифор Ксифия нахлула в Мизия и превзела Плиска, Велики Преслав и Мали Преслав“. Източната половина на Българското царство отново била покорена.
На запад обаче нещата буксували. Василий ІІ не успял да покори Пернишката крепост, водена от Кракра Пернишки, и зимата на 1004 г. се оттеглил в Константинопол. „Така за четири години – отбелязва Рънсиман – Самуил загубил половината си царство. От Железни врата на Дунава до Солун, цялата източна част на Балканския полуостров била в ръцете на императора, с изключение единствено на София, Струмица и няколко крепости около Перник и Мелник, по западните склонове на Родопите. „Събитията от следващите девет години (1005-2013) се губят в неизвестност. Изглежда че след 1006 г. император Василий всяка година нахлувал в България, а през 2009 г. Самуил претърпял тежко поражение при селището Крета, вероятно близо до Солун“.
За да дойде пет години по-късно „фаталната битка – пише Рънсиман – когато императорът нахлува с войските си през тясната клисура Клидион (с. Ключ), която води от Сяр към долината на Струма… През 1014 г. Самуил завзел клисурата, като преградил входа й с дървена стена… При вида на здравите български прегради Василий се поколебал, а след няколко неуспешни атаки съвсем се обезсърчил. Но неговият военоначалник Никифор Ксифий предложил да направи обход с част от войската през гористите планински склонове и да нападне Самуил в гръб… Ксифий поел през горите на Беласица и успял да излезе в гръб на българската войска. На 29 юли Василий устремно атакувал преградната стена. В същия момент Ксифий внезапно нападнал българите в тил. Така изненаданите българи попаднали в клопка. Много от тях паднали убити, а още повече били пленени. Самият Самуил се спасил само благодарение на твърдостта и мъжеството на своя син и успял да избяга в крепостта Прилеп“.
Пленените 14 или 15 хиляди войници били ослепени, на всеки сто души водени от еднооки другари и изпратени при своя цар. Тогава Самуил превалял 70-те години. „Българският владетел – изтъква търновският историк Йордан Андреев – който бил суров и силен човек и неведнъж срещал в очи смъртта на бойното поле, не могъл да понесе страшната гледка: „Като ги видял – пишат изворите – да идват в дълги редици, не издържал това страдание и му призляло, причерняло, паднал на земята. Присъстващите, мъчещи се да възвърнат дишането с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, след като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял.
В началото на 1018 година при обсадата на Драч загива в сражение последният български цар Иван Владислав (1015-1018), син на Арон, брата на Самуил. В историята той влиза със безценен артефакт – знаменитият Битолски надпис. В който се титулова „самодържец български“ и не пропуска с гордост да отбележи народностното си начало: „родом българин“.
„Битолският надпис, гравиран година след смъртта на цар Самуил, става известен на науката едва през 1956 г., когато местната община решава да събори Чауш джамия. За нея се знае, че преди е била християнска църква, доизграждана с камъни от разрушената средновековна крепост на Битоля. Така масивната плоча с 12 реда текст попада като стъпало в стълбата към минарето на джамията.
Текстът „говори“: „През лето 6523 [1015] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-ти ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Аарон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…), а този в (…) разбит биде от цар Василий в годината 6522 [1014] от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото“.
Близо 10 века след поражението при р. Сперхей (996 г.), когато Самуил едва не бил пленен, през 1969 година на остров Свети Ахил в малкото Преспанско езеро става
ИСТОРИЧЕСКО ОТКРИТИЕ, ДЕЛО НА ГРЪЦКИ АРХЕОЛОГ –
Николаос Муцопулос (1927-2019).
Остров Св. Ахил се намира в Северна Гърция в Малкото Преспанско езеро. То е разделено между Гърция и Албания и е съвсем близо до Голямото Преспанско езеро и границата с Македония. От 1965 до 1975 островът е проучван от гръцкия професор Николаос Муцопулос. Островът е дълъг само 1.7 км и широк 500 м. Тук са били дворецът и резиденцията на българския цар Самуил. Тук са и руините на базиликата Св. Ахил“.
В сражението при р. Сперхей Самуил бил тежко ранен в лявата лакътна кост. Тогава той и сподвижниците му трябвало да се изтеглят от враждебния тил и с непрекъснат конен поход изминават 400 километра в посока Охрид. Царят нямал време и възможност да се погрижи за ранената ръка, която зарастнала накриво. Десет века по-късно този кървав патоанатомичен белег се оказал решаващ. Археологът, открил гроба на царя, доказал: това са костите на цар Самуил.
Забележителното откритие е в полуразрушенатта базилика, съхраняващщ в свещените недра една тайна. Под земния пласт Муцопулос се натъква на погребение в каменна ракла: скелет на мъж на около 70 години. Останките от позлатена ризница подсказват висок социален ранг. Открити са фрагменти от златотъканна дреха с изображение на две птици – червеношийки; други пък смятат, че са папагали. Несъмнено това е гербът на рода.
Н. Муцопулос: „Открих доказателства, потвърждаващи изворите. От разкопките се виждат всички доказателства. На първо място, потвърждава се значението и автентичността на сведението, че базиликата „Св. Ахил“ е построена от цар Самуил. За това говори намирането на саркофага в дяконика (или сакристия, от лявата страна на олтара) с мощите на светците, които цар Самуил е пренесъл след превземането на Лариса, както и на други епископи. Намирането след това на саркофазите в десния наос (кораб) на базиликата на цар Самуил и на всички, наистина всички членове на царското семейство, но в голяма степен разрушени. Мощехранителницата, изложена в музея, е възстановка, направена от нас въз основа на автентичната находка и е запазена, защото върху плочата, предпазваща гроба, е изградена малка стена, предпазваща гроба от осквернение. Когато го намерих, в последния ден от експедицията, беше неописуемо – отворих го – беше непокътнат“. Тогава гръцкият археолог Николаос Муцопулос намира четири саркофага и само един от тях не е ограбен.
В интервю (юли 2014 г.) гръцкият археолог даде подробности за своето откритие: „За 12 години разкрих цялата базилика и продължих разкопките на гробовете. Наоколо има 300 гроба. И съвсем случайно в един октомврийски ден в началото на 70-те години, когато бяхме готови да приключим разкопките за годината, защото парите ни бяха свършили, се случи нещо неочаквано. В десния неф (надлъжна част на храм, отделена от основната с колонада – б. а.) забелязахме струпване на пръст – около 7 метра. Разровихме земята и открихме саркофаг. Отворихме го и в него имаше скелет – в пурпурен цвят. Беше ясно, че пурпурът се използва само за царски одежди – очевидно беше изтлял и бе оцветил костите. Това означаваше, че там е погребан цар, че останките принадлежат на видна личност. Скелетът беше в отлично състояние – главата бе положена на „възглавница“, направена от керемида. Случайно забелязах, че върху костта на лявата ръка има белег от голяма фрактура. Тогава си спомних за раната на цар Самуил от битката при река Сперхей (през 996). Ранен е точно в лявата ръка и го спасява синът му Гаврил Радомир. Бях убеден, че това е цар Самуил“.
Откритието на остров Свети Ахил ражда проблем. Да го наречем
МЪРТВА САГА С КОСТИТЕ НА ЦАР САМУИЛ,
сага, проточена с десетилетия, доказваща липсата на адекватна историко-културна политика на София.
Самият откривател ясно заяви 2007 г. пред агенция „Фокус“: „Лично аз не смятам, че мястото на костите е в БЮРМ (Бивша Югославска република Македония – бел. ред.). Макар че те биха искали това изключително много, защото нямат нищо друго, което да доказва съществуването им, освен нещо подобно“.
У нас се разрази дискусия: трябва ли и как да получим костите на цар Самуил. Лансира се идеята да бъдат до тези на цар Калоян в църквата „Свети 40 мъченици“ във Велико Търново. „Така – предложи проф. Б. Димитров – ще се сложи край на разразилата се полемика около равностойността на замяната на костите на Самуил срещу гръцки ръкописи. Проф. Казимир Попконстантинов, декан на Богословски факултет при Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методи“ заяви, че размяната би била обидна за нас и че ръкописите имат твърде голяма научна стойност“.
Не бе прав. Ставаше дума за няколко гръцки религиозни ръкописа, взети от гръцки манастири през Първата и Втората световна война.
Пак 2007 г. проф. Георги Бакалов, зам. ректор на Софийския университет, заяви, че костите на Самуил нямат „номинална“ стойност, като тези на един светец, но имат огромна историческа и морална стойност. Също така е трудно да се оцени срещу колко и какви ръкописи те трябва да се разменят. Проф. Бакалов смята също, че гробът на Самуил в Гърция бележи границите на българската държавност и е по-правилно да си остане там. За професора подобни неща трябва да се решават от една голяма експертна комисия, а не на политическо равнище. Директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров обаче е на мнение, че идеята за обмен на костите на цар Самуил за гръцки ръкописи не е лоша, стига да се осъществи именно като обмен, а не като връщане или подаряване или нещо друго“.
Заглъхнала в 2008 година, дискусията за тленните останки на цар Самуил отново се поднови 2013 г. в контекста на предстоящо тогава честване 1000-годишнината от неговата кончина. Вместо единомислие на политици и учени, януари 2014 г. се разрази скандален спор между учените.
Медии писаха: „Родните археолози са на различни мнения какво ще правим с костите на цар Самуил, които би трябвало да пристигнат у нас през есента за честванията на 1000-годишнината от смъртта на владетеля. Шефът на Националния исторически музей Божидар Димитров сподели, че мощите на българския пълководец трябва да бъдат тържествено погребани в базиликата „Света София“ в столицата ни. В момента се съхраняват в музей в Солун. Доц. Людмил Вагалински обаче, който е заместник-председател на работната група за организация на честванията, е категоричен, че за такива действия и дума не може да става. „Не е договорено още нито какво ще дойде, нито кога. Подобни твърдения са в много лоша услуга на българската кауза“, категоричен бе тогавашният директор на Археологическия музей.
„На заседания на работния инициативен комитет не е ставало дума тленните останки да бъдат донесени за малко и после върнати на Гърция. Това е безсмислено, защото те не са свети мощи, не стоят постоянно в църква“, твърдеше проф. Божидар Димитров. Той допълни, че разговорите с Гърция продължават на държавно ниво и се водят от министъра на културата Петър Стоянович.
Думи, думи, думи – без дела… Дискусията, развила се в началото на 2014 г., се оказа безплодна. Бутафорен се оказа и сформираният в края на ноември 2013 г. от кабинета на Пламен Орешарски Национален комитет по честването, оглавен лично от премиера със заместник-председатели акад. Стефан Воденичаров и министъра на културата Петър Стоянович и членове българският патриарх и кметът на София Й. Фандъкова.
По отношение на спора между Скопие и София за етническата принадлежност на Самуил Муцопулос казва: „Всички византийски текстове много ясно говорят, че той е български цар. По това време под България се е разбирало цялата област от Преспа до Сърбия на север. Византийците са я нарекли „хора вулгарияс ото булгаро василевс“, т.е. основни са били българите. Когато Самуил завладял целите Балкани, той е бил цар на всички българи, и на византийците, които са населявали тези земи. В абсидата на базиликата „Св. Ахил“ аз разчетох имената на около 20 селища – Главиница (дн. Кефалония в Северна Гърция – б.а.), Скопие, Велбъжд (Кюстендил), София, Видин… Това са митрополиите, които са били на българската патриаршия при цар Самуил. Това са земи, които са му принадлежали. И Василий II във втория хрисовул от 1018 г. отбелязва, че дава всички тези епархии до Верия на архиепископа на Охрид, така както е било и по времето на цар Самуил. Така е написал Василий II. И за вас, българите, тези неща са много ценни“.
През май 2015 г. в казуса с костите на цар Самуил категорично се изказа кметът на Солун Янис Бутарис: „Костите на цар Самуил ще бъдат върнати в България“. Бутарис категорично не признава съществуването на македонски език и твърди, че на север от Гърция се говори само български. „Костите на българския цар Самуил са намерени в Преспа. Сега те са в музея за византийско изкуство в Солун. Българският президент [Росен Плевнелиев] беше неотдавна в нашия град и му оказахме честта да стане гражданин на Солун“. Тогава домакините спешно са извлекли костите от музейното мазе, да ги види Плевнелиев и сетне ги върнали обратно.
През юни 2015 г. в очерталия се безплоден казус с царските кости се изказа и споменатият президент: „Българската държавност не бива да се успокои, докато тленните му останки не намерят вечен покой в родината, и то точно тук в базиликата „Света София”, в която се е черкувал“. Това дословно заяви при откриването в София на паметника на последния велик владетел на Първото българско царство.
Понастоящем тленните останки се намират в депо в музея за византийско изкуство в Солун. Проф. Н. Овчаров твърди: Буквално са поставени в чувал и се помещават някъде, далеч от хорските очи. „Ако гърците гледат на тях повече като на инвентар от археологически разкопки, за нас те са реликва и затова трябва да направим всичко възможно, за да си ги върнем“, каза юни 2015 г. проф. Пламен Павлов. Той посочи, че гърците нямат никакъв интерес нито да ги показват, нито пък да ги пращат обратно в Преспа, каквото е било едно от евентуалните намерения. След това припомня, че от страна на Комисията по култура в НС има обещание парламентът да излезе със специална декларация по темата“.
Оттогава минаха 8 години и парламентът така и не намери време да вземе отношение по темата. Явно по казуса само се дърдори…
През следващите години (2016-2023) спорът за костите „обрастна“ и с идеологически аргументи. Стана след като на 1 август 2017 г. в Скопие бе подписан нескопосаният българо-македонски договор. Става дума за „изкуствения паралел“, според някои историци, който се прави между сегашното усещане за национална принадлежност и тогавашното народностно, което в етнически план било по-скоро племенно чувство.
През юни 2017 журналистката Цвета Кирилова, председател на сдружение „Азбукари“, публикува открито писмо до тогавашните управляващи: „Кога, уважаеми господа управляващи, ще изпълните обещанието си? Кога костите на българския цар Самуил ще се завърнат в България? Не Ви ли е неудобно останките, изграждали могъществото на този велик държавник, да лежат в мазето на Солунския музей? Навярно знаете, че той не е гръцки цар? Май ваши бяха думите -„Българската държавност не бива да се успокои, докато тленните му останки не намерят вечен покой в Родината?“ Та мисълта ми е Вие, господа управляващи, как сте спокойни, след като представлявате българската държавност и колко време още трябва да мине от 1969 година насам?“ Днес, през юни 2018 г., все още няма резултат“.
Изненада ни странна позиция (2.04.2020 г.) на доцента от СУ „Св. Климент Охридски“ Георги Николов, по неслучайна случайност сегашен шеф на Македонския научен институт. „Аз като учен мога да преценя кое е ценно и аз не съм като шопа, който иска непременно да го пипа. Ако направите едно допитване, сигурно 90% от хората ще кажат, че ние трябва да си върнем костите на цар Самуил на всяка цена. Подчертавам – на всяка цена… Когато тук беше „донесена” историята, Зографския препис на Паисий Хилендарски, настъпи нечувана радост. Около Националния исторически музей, който тогава беше в Съдебната палата, се изви опашка, като Дунавско хоро, да гледа тая история. Аз бих попитал: колко от вас, дето я гледате, сте прочели? Тя е ценна с това, което пише там, а не като предмет, като фетиш, който трябва да пипаме”.
Доцентът не усеща, че си противоречи. Тогава що за фетиш за гърците са костите на цар Самуил, които не са експонирани, а в чувал лежат в хранилището на Солунския музей! Именно нашенци, като доцентът, 1946 година сториха национално предателство: с престъпна ръка дадоха костите на Гоце Делчев на Скопие. Странно разсъждение за преподавател по средновековна история: епоха в духовен план, изтъкана и пронизана от символно-алегорични смисли и тълкования. Като атеист няма как да осъзнае и отчита мистичното въздействие на подобни артефакти чувствата и въображението на онези българи, чиято историческа свяст е будна, обладана от легенди и преклонение към нашите велики предци. На италиански има термин – inteso (в значение на погълнат, обладан) от артефакти. Било то изображения на древното изкуство до мощи на неслучайни личности (светии, архиереи, царе). Това са
ФЕТИШИ С МИСТИЧНО ЕНЕРГИЙНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ
върху личности и маси (тълпи), обединени по особен, религиозно-политически и психотронен начин. Излъчват невидими енергийни импулси, въздействащи върху съзнание и поведение.
Ярък пример от наше време: как се буди националната свяст, достойнство и гордост бе как гърците посрещнаха вестта за открития гроб на Филип ІІ Македонски във Вергина.
Паралел с контрадикторно значение: Когато гръмва сензацията, наречена „Гроба на цар Самуил”, Николаос Муцопулос е огорчен от отношението на гръцката държава към находките му. По собствените му думи научната гилдия там съзнателно запазва ледено мълчание, за разлика огромния възторг при откриването 1977 г. край Вергина на гробницата на Филип ІІ Македонски.
Какво е фетиш? Материално визуализиран символ, алегория на дадена идея или концепция; обожаван предмет, който според вярванията имал сила. Класически труд, посветен на феномена „фетиш“ е на видния френски учен от ХVІІІ век Шарл де Бросс (1709-1777) под име: „За култа на боговете-фетиши, или сравнение на древната религия на Египет със съвременната религия на Нигрития“ (1760 г.).
Руският учен Ю. П. Францов: „Идеята на де Бросс, че религията възниква от поклонението на предмети – фетиши (от португалското fetisso – „правен, направен“), на който се приписват свръхестествени свойства… В по-развитите народи се среща вече различие между фетиша – материален предмет – камък, дърво. В християнството почитанието на мощи, икони и пр. е фетишизъм; в исляма такова е поклонението на „черния камък“ в Мека, в будизма – култ към «свещенните ступи, субургани, реликви в Лхаса и в други места“.
В редица народи тленните останки на изявени личности в древността били фетиш, обект на поклонение. Тази традиция подсилвало народностното чувство и гордост, зареждало с чувство на признателност масите и управляващите към делата на герои и държавници, жертвали се за народ и Родина. Днес, след т.нар. Демократична промяна, едва ли случайно и с основание бе осъден актът на национално предателство на тогавашнатта комунистическа върхушка около Георги Димитров, когато 1946 година разпореди да се предадат на Скопие тленните останки на Гоце Делчев, барабар с архива на Македонския научен институт. (Виж фотоса).
За жалост малцина се осмеляват да поставят публично въпроса. Като проф. Николай Овчаров. „За гърците мощите на този владетел нямат никакво значение. Време е отново да направим постъпления пред нашата южна съседка те да бъдат пренесени у нас. Така ще бъде изпълнен и заветът на техния откривател, който е бил напълно наясно какъв е произходът на цар Самуил“.
Да се върнем на откривателя Муцопулос, специализирал в парижката Сорбона и от 1958 г. е редовен професор в университета „Аристотел” в Солун. Ученият е привлечен от факта, че само на 5 км от остров Св. Ахил е селцето Герман, където е датираната в Х-ХІ в. църква „Св. Герман”. През 1888 г. в нея е открит изключително важен исторически надпис. В него се казва, че през 993 г. цар Самуил е погребал там родителите си Никола и Рипсимия, както и починалия си брат Давид. Очевидна е връзката с фактите от прочутия Битолски надпис, признат за автентичен дори от „скопските историчари”, в който са отразени последните години на десетилетните българо-византийски войни», заяви професорът“.
Нека да напомним: преди 4 години бе постигнат консенсус относно казуса „Цар Самуиил“. Българо-македонската комисия взе
ИСТОРИЧЕСКО РЕШЕНИЕ ЗА ЦАР САМУИЛ
и характера на Западно-Българското царство със столица Охрид.
Оказва се, че протоколът с препоръките на съвместната историческа комисия до правителствата в София и Скопие е подписан от членовете на Смесената комисия през 2019 г., но бе обявен чак на 15 август 2022-ра. Ето текста: „Цар Самуил е владетел на голяма средновековна държава, която по-голямата част от съвременната историческа наука смята, че е Българското царство с център на територията на днешна Република Северна Македония. Цар Самуил и неговата драматична съдба са символ на общата история на двете модерни държави Република Северна Македония и Република България“.
Решението на комисията се базира на неопровержими и документално подкрепени исторически факти. Във всички документи и различните артефакти от епохата няма нито един, който да гласи, че Самуил е друго освен български владетел. Допълнително доказателство, е че българският патриарх Дамян бяга в Охрид от окупирания Преслав, като по това време Охрид става седалище на българската патриаршия, което отново подсказва, че столицата Охрид е била българска, а не македонска. Устройството на администрацията на държавата също е била според дотогавашните български традиции. Самата днешна област Македония след 1018 г. е обявена от Василий II за отделна административна единица под името България.
В интервю от 30 май 2014 г. за „Панорама“ на БНТ, проф. Муцопулос намеква къде е причината да не бъде положително решен въпросът с тленните останки на цар Самуил. На въпрос „Как се отнасяте към желанието на много българи костите на Самуил да бъдат върнати в днешна България?“, казва: „Моето мнение и желание е същото. Моралното право на българите изисква това, защото Цар Самуил несъмнено им принадлежи. Няма съмнение! Но няколко души са против“.
Археологът по обясними причини не посочва точно кои български институции и отговорни лица са пречка да се реализира обмяната. „По-добре е – казва той – да не уточняваме имената на тези хора. Добре известни са. Не искат заради молбата на Гърция. Тя е готова да предаде реликвите на цар Самуил. Но също така, от морална гледна точка, е нормално и българите да върнат гръцките религиозни ръкописи, взети през Първата световна война от манастира „Света Богородица Икосифиниса“ в планината Кушница над Серес. Ние от Гърция сме съгласни да дадем право на българите да публикуват и да направят, каквото желаят. Само да ни върнат оригиналите обратно в манастира. Това е морален, коректен жест, който ще обедини двата народа“.
Следите на отказа, намекват медии, водят към Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, където се съхраняват. „Гърция е подготвена да направи замяна за костите, в случай че получи няколко остарели византийски ръкописа, които в този момент се намират в България. Този въпрос бе неведнъж поставян пред Бойко Борисов по време на неговото ръководство, само че българските историци и по-специално проф. Аксиния Джурова, която съхранява тези византийски ръкописи, отхвърлят да създадат тази замяна“.
През 1946 година престъплението на тогавашните управляващи бе предадените тленни останки на Гоце Делчев. Днес предателството се повтаря, но в друг калъп и ракурс. При обстоятелства, далеч по-благоприятни от тези през 40-те години на ХХ век, когато България бе под ботуша на съветската окупация. Днешното предателство продължава вече 16 години. От 2007 г., когато откривателят на Самуиловите тленни останки сам предложи своето посредничество между правителствата на двете страни. Без резултат. Неслучаен!… София трябва да поиска от Атина срещу връщане на гръцки религиозни ръкописи не само костите на цар Самуил, но и да поиска „дясната ръка на св. Иван Рилски“.
Това е една почти криминална истории, чиито следи водят далеч назад. Според изследвания на руски и гръцки учени Честната Десница на Св. Иван Рилски е била в руския град Рилск при царуването на цар Иван ІV Грозни и е пренесена преди повече от столетие в Гърция. Темата заслужава специално внимание.
НИКОЛА СТОЯНОВ
