Човешката история е най-личното, съкровено и ценно кътче, до което можем да се докоснем при срещите с хората. Историите на Владимир, Добринка и Павел – единствените хора в кюстендилското село Ломница, е поредното доказателство, че последните обитатели на опустяващите български села са винаги вълнуващи, различни и неочаквани.
Влади
Владимир е човек на вярата и любовта. На любовта към хората и към Господ. Решава да поеме по пътя на монашеството и да търси спасение за душата си на 29-годишна възраст. Така постъпва в манастира в село Копиловци, където живее и днес. В село Ломница той е един от ръководителите на изграждането на нов Божи храм. Това е и причината да се отбива често насам.
„Монашеството е призвание. И то по чуден начин, не е за всеки. За мен това е дар от Бога. Нямам някаква лична драма, която да съм преживял, която да е причина аз да оставя света обиден, разсърден от него. Защото човек, ако отиде в манастир с лоши чувства към света, той влиза в страшно изкушение със себе си, защото цялото това негативно отношение го затваряш в себе си и отиваш в манастира, за да го култивираш едва ли не. А аз съм отишъл в манастир от любов към Бога и любов към човека.
Влади се отличава от повечето хора, избрали да напуснат големия град по целта и призванието си. Градският живот не му е чужд – роден е в Самоков, следва и работи години наред в София. Погледът му върху двата коренно различни свята и най-вече връзката му с Бога му помагат да достигне до своите заключения.
На въпроса по какъв начин животът тук е по-близък до християнския модел?
– Ами, самата среда. Това тук е естественото, което Бог е сътворил – казва Влади. – Когато Бог е сътворил този свят, той е изглеждал без постройките, без асфалтовите улици, без автомобилите… Значи това нещо е сетивно, най-близко до човешката душа. Тя се чувства най-спокойна и свободна. Иначе ставаме зависими от материята. Тук не става въпрос човек да легне да спи на твърда земя, макар че Христос го е правил. Но ние имаме нужда от топли дрехи, от храна, от подслон.
Докато Влади разказва, Павел донася един съд, пълен с печени на жар цели картофи. Помещението е топло и уютно – бумтящата печка, старите книги, разхвърляни навсякъде по рафтовете, и току-що приготвената храна от природата създават онзи незаменим комфорт, с чиято помощ никоя зима не е студена. Наслаждавайки се на картофите, Влади продължава със становището си:
„Проблемът на градския човек е, че не излиза от зоната си на зависимост. Сега има такава инициатива – млади хора да се връщат в селата, да си вземат селска къща, да си купят кокошчица, животинка, да са сред природата. Обаче липсва сърцето и същността на това. Защото, добре, ти бягаш от града, отиваш в една друга среда, която, разбира се, е естествената за човека – по-близка до природата. Но ако човек не постигне крайната цел, целият му труд отива напразно. Значи, каквото и да прави, човек трябва да има една крайна цел, която да осмисля. Излиза, че ако човек не си зададе най-важния въпрос, животът е някакво безумие. Поставяш си някакви цели, работиш, ходиш, образоваш се, отиваш на работното място, стараеш се, имаш много приятели, отношения с тях и изведнъж – днеска го имаше човека, утре го няма… Умря и го погребаха. Така погледнато, всичко е някакво безумие. Това безумие сега, в това ново време, се изявява в най-голямата си сила и се потушава чрез този космополитен начин на живот, който успява да разсее, да отнеме вниманието на човека от тая главна цел. Цялата тая технокрация, всичко това е като един шарен лунапарк и човек не може да се откъсне от всичките неща, които му занимават вниманието… ето това е тая лъжа и заблуда – човек постоянно е ангажирал вниманието си с нещо, а не мисли за крайната цел. Това, което ни събира нас в манастира в Копиловци, е вярата ни в Бога.
– Има хора, които живеят в почти изоставени села и казват, че са на място, забравено от Бога. Защо го казват, така ли е?
– Ами, явно те самите са забравили Бога и затова казват, че живеят на места, забравени от Бога. Как може Бог да забрави който и да е жив човек на тази земя? А как не би ги забравил? Като им се асфалтира пътят дотам ли? И всичко вече е наред, всичко е като в големия град и вече не сме забравени от Бога. Ето това е разликата между това, за което си говорихме – защо ние сме тук и защо обстоятелствено други хора живеят сами в някое село. Ние сме дошли тук именно за да не забравим Бога.
Добринка
Добринка е от онези вълшебни хора, чиито очи греят с нестихваща любов и грижи. Преди да сподели своята история, тя не спира да обикаля около масата и да я запълва с каквото дал Господ – горещи картофи, печена тиква, изворна вода. През цялото време слуша разговора на останалите и добавя по нещо от себе си. Макар и родена в София, тя е прекарала голяма част от живота си на село. Учителка по професия, Добринка и мъжът й Павел преподават в пернишкото село Ковачевци, където намират спасение от замърсения софийски въздух. Сега Добринка и Павел отново са на село, но този път сами – без 5-те си деца и без други съседи, ако не броим многото им домашни животни и изобилието от диви такива. Добринка идва тук преди месец и половина, за да е заедно с мъжа си, който охранява новоиздигнатата сграда, грижи се за животните и активно помага в строежа.
Подобно на много други хора от онова време и Добринка израства в семейство на идеологически противоречия. Баща й е строг и убеден поддръжник на властващата тогава комунистическа партия – до такава степен, че баба й и майка й я кръщават тайно, в негово отсъствие. Когато впоследствие разбира за „деянието” им, той спира да разговаря с бабата на Добринка в продължение на няколко години.
„Баща ми беше въвел вкъщи не военен режим, ами не знам какво беше… Но се радвам много, че накрая, точно преди да почине, осъзна, че не е бил прав и че е вярвал в някаква партия, която не е заслужавала това”.
Самата Добринка никога не е била партиен член. Разказва как през онези години винаги е успявала да съхрани себе си, вярата си в Бога и личните си убеждения за това какво е правилно и какво не.
„Като отидохме да работим в Ковачевци, моят мъж случайно отвори вратата на партийното събрание и директорката му направи такава остра забележка – „Как можете да влизате по време на партийно събрание“. И той, понеже е майтапчия, й каза – „О, извинете, ще науча тайната…”. И затова го уволниха. И аз казах: „След като го уволнявате него, значи и аз напускам“. По комунистическо за една дума и… Наш комшия, затова че каза, че луканката е станала малко по-скъпа, го убиха – арестуваха го и го убиха. Така че по комунистическо изобщо не можеше да става дума за такова нещо. В черква да влезеш е престъпление.
И затова, като ме питаха винаги: „Ма, как може, млад човек, а не искаш да станеш член на партията, и то при такива условия?“, отговарях: „Аз все още не се чувствам достойна да бъда член на партията“.
Добринка е на 65 години и е изпълнена с живот и желание да се наслаждава на деветимата си внуци и на единия си правнук.
„Влади казва така – каквото кажеш на Господа, той това прави. Не съм легнала да казвам искам да умра. Не, искам да живея още толкова. Живее ми се, не ми се умира. Каквото търси човек – намира го”.
Павел:
Павел е на 69 години и е единственият от тримата, който за цял следобед не сяда нито веднъж. И не се задържа повече от 3 минути вътре в къщата. Постоянната му ангажираност на двора обхваща всички добре познати и съществени дейности – неотменна част от селския бит. Цепене на дърва, хранене на животните и поддръжка на двора – въпреки неделния ден Павел не познава умора. През седмицата той е ангажиран и със строителни дейности по изграждащия се Божи дом.
И той като Добринка е учител – от онези учители, които не влизат в рамки и граници. Преподавал е история и физическо възпитание.
– Аз съм завършил ВИФ (днес НСА – бел.ред.), след това „История” в Софийския университет и после „Олигофрено педагогика” в Югозападния. Много обичам да работя с олигофрени аз -4-то помощно, 6-то помощно… В квартал „Люлин” също – по улицата много олигофрени.
– Кое най-много ти помагаше в преподаването?
– В преподаването? Това, че винаги с майтап, с весело… аз строг не съм бил никога. Аз много играя, всички спортове владея – плуване, футбол… В свободното време излизам винаги с учениците, играя футбол, отиваме некъде на вода, плувам. Аз съм спасител, имам звание в спорта – по плуване, бокс, бойно самбо.
Енергията и жизнеността на Павел го отвеждат чак до Испания, където през деня работи в строителството, вечерно време обучава испанци на бокс и бойно самбо, а свободното си време посвещава на внуците си. Там започва да се занимава и с обучение на кучета в търсене на трюфели.
„За да го разберете как е животът тук, трябва да дойдете и поне един месец да стоите. Иначе няма как. И ей така… като дойдеш другия път, ще си поговорим пак”, казва Павел и бърза да захване новата си задача.
Назаем от nevidimite.blindspot.bg
