Една година и половина след началото на войната в Украйна от там намериха убежище в Европа близо 8 млн. души, предимно жени, деца и старци. Към началото на месец юни в България те наброяват 50 000. Една от тях е украинската писателка и художничка Наталия Стоянова, пише clinica.bg.
Биографично
Наталия е родена през 1973 година в село Новое место, Лвовска област – Украйна. В жилите й тече и украинска, и руска, дори българска кръв. Нейният татко е българин, майка й е рускиня, а Наталия цял живот е живяла в Украйна Завършила е режисьорство на самодейни театрални състави. Преподавала е в училището по културознание в град Макоцево. Изучавала е графичен дизайн в Carmel Academic Center в Израел. Автор е на книги с приказки за деца, една от които вече е преведена и издадена и на български език. Всички те са илюстрирани от самата нея.
Дни след обявяването на войната, на 5 март 2022 г., тя пристига в България с 14-годишната си дъщеря Ангелина и кучето хъски Ария. Семейството й сега е разпиляно в три държави. Нейни роднини са намерили убежище в различни части на Европа. Вече година Наталия Стоянова живее в Банско, където занимава деца на бежанци с арт терапия. Работи и с майките, потърсили подслон и спокойствие от войната в нашата страна. Същевременно тя продължава да създава своите приказки, да рисува и да прави планове за нови издания на книгите си вече у нас.
Да оставиш дома
Това не е никак лесно. Има обаче обстоятелства, като войната в родината й, които принуждават украинската писателка да го направи. В навечерието преди избухването в Макоцево, където тя живее, е премиерата на последната й книга „Най-добрият знак”. Сюжетът на основната приказва в нея сякаш носи пророчески характер – разказва се за приятелството и как едно отхвърлено от света същество може да го намери неочаквано след редица перипетии. Сякаш точно по тази линия се развива и животът й след 22 февруари 2022 г., когато Русия удари Украйна с ракетни изстрели. И макар че градът, в който тя живее, е в област Рутения – северозападната част на страната, където все още е спокойно, Наталия съвсем не е спокойна. Живее в квартал в непосредствена близост с бивше военно летище.
„Не знаехме кога то може да започне да функционира отново. Безпокояхме се, че то, макар и неработещо, може да стане обект на руския огън. Паднах на колене и се молих много Бог да ми покаже пътя, по който да тръгна. Започнах да търся трескаво в интернет кои страни приемат бежанци. Първо проверих как стоят нещата в България и дали страната приема безпрепятствено домашни любимци. Щом разбрах, че няма пречки, започнах да събирам багажа”, разказва Наталия Стоянова.
Така в първите дни на месец март тя поема с детето , кучето, един неголям куфар и раница с най-необходимото за трите. Впоследствие се оказва, че е забравила очилата си, но е взела екземпляри от последната книжка с приказки. Пътува с автобуси и влак към границата. „Не знаех къде отивам. Покойната ми баба беше от бесарабските българи, а дядо ми от Габровско, но тук не познавах никого”, спомня си онези мрачни денонощия към неизвестното тя.
По пътя се свързва с една от многобройните групи по това време в социалните мрежи за подпомагане и упътване на бежанци. Наши сънародници от Севлиево я посрещат на границата. Преди това обаче те й изпращат снимани личните си карти, номерата на телефоните си и на полицията, за да е спокойна, че ще бъде в добри ръце.
„Щом прекрачихме румънската граница, започнах да дишам по-дълбоко. Доброволци веднага ни поеха, нахраниха ни, дадоха ни одеяла. Транспортираха ни до българската граница, а от нея ме поеха хората, с които вече се бях свързала”, разказва жената.
В историческата родина
Така и руснаци, и украинци наричат земите, откъдето са техните предци. За Наталия Стоянова, както твърди самата тя, България вече е собствената родина. „Тук срещнах невероятни хора. Създадох отлични приятелства. Десетки са тези, които помагат и на мен, и на дъщеря ми”, говори тя с пиетет за нашата страна. Скоро след пристигането си и тя, и дъщеря й Ангелина започнали да учат български език. Оказало се, че Наталия помни много от речта, слушана като дете от бесарабската й баба София. 14-годишната й дъщеря, която вече учи в Техникум по електротехника и електроника в Банско, вече говори и пише перфектно. Двете живеят скромно със съвсем неголямата заплата на Наталия като арт терапевт на деца бежанци. Въпреки това и двете казват, че тук са щастливи. С едно малко изключение. Семейството е разпиляно в три държави. Майката на Наталия заминала при роднини в Русия, войната я сварила там. Голямата й дъщеря като дете, родено в Израел, се възползвала от израелското си гражданство и се върнала там с приятеля си. Синът й, IT специалист, живял известно време в Молдова, но заради несигурната обстановка и там преди няколко месеца също заминал за Израел.
„Чуваме се и се виждаме през вайбър почти всяка вечер. Тъжно ми е, но съм спокойна, че децата ми са далече от войната”, въздъхва Наталия.
Децата бежанци
Да се работи с тях се оказва, че не е никак лесно. „Повечето от тях ходят в български училища или детски градини, но имаме творчески занимания – рисуване, съставяне и писане на приказки, игри, спонсори им осигуряват и екскурзии. Целта е те да бъдат откъснати от мислите и това, което са преживели в родината си”, казва Наталия Стоянова. И признава, че колкото и самата тя да демонстрира спокойствие пред тях, сърцето й е свито заради многобройните приятели и роднини, останали там, в ада на войната. Признава, че вечер я е страх да отвори социалните мрежи от ужас да не прочете за поредния близък, загинал под отломките на разрушените сгради. Разказва и за сринатия със земята Мариупол, в който тя е работила също като арт терапевт преди години с деца от семейства на алкохолици, наркомани или криминално проявени. Старае се да не си спомня ужаса, който е преживяла, докато разбере, че братовчедите й са успели да се спасят и са намерили убежище в Естония. Когато обаче е с децата, украинката събира всичките си сили, за да им вдъхне кураж, и най-важното, както сама казва, да не таят злоба и чувство за отмъщение в сърцата си.
Освен украинчета в Банско, в групата й има и русначета, избягали с родителите си след обявяването на войната, за да не вземат татковците им на фронта. „Те се разбират отлично. Има обаче и случаи, в които сърцето няма как да не заплаче”, казва арт терапевтката.
Неотдавна 8-годишно рускоговорящо дете отказало да говори на руски и поискало тя да го учи на украински. Обяснило й, че го е срам, задето Русия е нападнала Украйна.
Силата да продължиш напред
Наталия Стоянова категорично не е сломена като творец. Вече година откакто е в България, и трудността на първите месеци, когато все още не говори добре български език, не я отказва да продължи напред. Тя продължава да твори – и със слово, и с четка. Няколко нейни картини вече са в арт галерия в Банско.
„Пиша приказки за деца и мечтая, че публикуването на книгите ми ще помогне на всички, особено на тези, които са изгубили дома си. Основното е да не изгубим човечеството”, казва Наталия, когато я попитат как така след загубата на десетки роднини, приятели, колеги във войната в родината й има сили да продължи напред. Често пъти децата, с които работи, се обръщат към нея с въпроси, съвсем несвойствени за възрастта им. Като например защо има война, защо не сме вкъщи. Обикновено питат малките, на които е по-лесно да се отговори с приказки и кратки разкази. Така прави и Наталия, като някои от тях създава и разказва, както се казва, в движение. За себе си казва, че я крепи вярата в Бога и убеждението, че щом едно изпитание е изпратено от Него, то Той й е дал и сили да се справи с него. Не крие, че в трудни моменти освен молитвата я крепи и практиката да си повтаря „Аз мога! Аз мога!”.
„Положителните твърдения са мощен инструмент за стимулация на мозъка ни. Когато учим децата си да ги използват от най-ранна възраст, ние им осигуряваме прекрасно средство за бъдещия успех”, заключава украинката.
