Цветанка Стенина е учител по български език и литература в благоевградското 8 СУ „Арсени Костенцев“. Миналата учебна година изведе първия си випуск седмокласници, а на националното външно оценяване учениците, завършващи основно образование, постигнаха по БЕЛ успеваемост 65.99 т., спрямо 54.13 за областта и 55.03 за страната.
Какво е да „влезеш в обувките“ на учениците и да преживяваш техните емоции и вълнения? Защо е важно децата, които не са усвоили необходимите знания, да повтарят в начален етап? Трябва ли кандидат-гимназистите да ходят на частни уроци, за да влязат в желаното училище – по всички тези и много други въпроси разговаряме с Цв. Стенина. Дали е по-трудно да си учител или родител, защо тестовата форма на изпитване притъпява мисленето, а слабата оценка може да е мотивация? И не на последно място – сподели за „петминутките по човещина“, които провежда.
– Г-жо Стенина, за мнозина кандидат-гимназисти и родители националното външно оценяване в 7 клас е най-важно. Трябва ли според Вас учениците да ходят на частни уроци, за да влязат в желаното училище?
– Категорично не, но при едно условие. Когато детето няма прекалено много обучителни пропуски и учи вкъщи последователно, търпеливо и с разбиране, няма нужда. Но има деца, които в 5 клас нямат достатъчно добра подготовка от началния етап. За тях става изключително трудно, защото материалът е нов, различен, и когато липсва основата, те няма върху какво да стъпят, за да градят. Обучението е като къща. Ако липсват основите, то къщата не е достатъчно устойчива и се срутва и при най-малкия проблем се разклаща. Така е и при децата. Когато нямат базовите знания, не могат да градят нагоре. И колкото по-трудно става, толкова повече се отказват. Аз им казвам, че това е все едно да застанат пред един голям камък и да започнат да се чудят как да го преминат. И колкото по-голям е камъкът, толкова по-големи усилия коства, но ако успеят да го направят, вече ще са пораснали, и то не чисто физически, а на ментално ниво.
И пак ще се върна на въпроса. Ако учениците са достатъчно съзнателни в часовете, отдадени са изцяло на това, което им се говори, върху упражненията, няма да имат нужда от частни уроци.
– В неофициални разговори Вие често споделяте, че едно от най-важните неща е учителят да може да „влезе в обувките“ на ученика?
– Определено. Важно е учителят да се постави на мястото на ученика, дори и чисто емоционално. Детето си е една малка вселена и всяко по различен начин възприема и материала, и начина на поведение на останалите. Изразяват емоцията си, реагирайки по различен начин – някои се разплакват, други започват да се смеят… И за да разберем къде трябва да бъдем взискателни или малко да отстъпим, то трябва да си представим ситуацията от гледна точка на самия ученик. Много пъти съм разсъждавала върху този въпрос, още повече че съм в ролята и на учител, и на родител и не мога да избягам нито от едното, нито от другото. Често казвам на учениците, че колкото и да им е странно, аз ги виждам като мои деца, защото дъщеря ми е колкото тях /една година е по-малка/. Просто ги сравнявам, виждам какво й е на нея да учи вкъщи, да пише домашни работи… и много добре знам и учениците, на които преподавам, как се чувстват. Затова се опитвам да им „вляза под кожата“ – да се почувствам малко и аз като тях и те да го усетят.
– Вие сте от учителките, които и вкъщи продължавате да преживявате, да мислите върху дадена ситуация, моментите в училище…
– Не мога да си оставя проблемите извън дома, за което търпя много критики от семейството ми. Даже дъщеря ми е казвала, че никога не би избрала на стане учител, защото се чувства пренебрегната. И си давам сметка, че знам повече за проблемите на учениците, на които съм класен ръководител /б.р. в момента е класен ръководител на 5 „б“/, отколкото за нейните лични проблеми или тези на сина ми. Осъзнавам, че лишавам семейството си от моето време за тях и работя върху баланса, но още не съм го намерила. Просто учителската професия е поглъщаща и би трябвало да е така. Ако един артист, излизайки на сцената, не се притеснява, това означава, че не се интересува от работата, която върши. Същото е и за учителя. Ако не влизаш с притеснението дали ще успееш да плениш вниманието на децата, значи не си на правилното място. Много си си повярвал, и това вече е проблем. И, да, аз също се уча непрекъснато – няма час, минута, в която да не разбирам, че и аз се уча на нещо, независимо дали на отношение, търпение, старание, организираност. И ако решиш…
– …че всичко знаеш и можеш…
– …това вече е проблем. Да си повярваш, означава, че вече си загубил нещо от себе си, което е било много ценно. Аз се вълнувам за всеки час, чета, подготвям се, изпитвам опасения и съмнения. Ако не съм успяла да достигна до някое дете, търся грешката и в себе си.
Между другото обичам много думата даскал. Мисля, че учител е професия, даскал е призвание. Така го усещам – учител ми е професията, даскал ми е призванието. Аз не работя в истинския смисъл на думата, а развихрям въображението си, мисълта си, попивам от децата и те от мен.
Аз много пъти казвам на учениците, че те са хората, които си пълнят, образно казано, каручката със знания и си я теглят. Ние, учители и родители, можем само да направим трасето по-равно и да побутваме отляво и отдясно, ако видим, че излизат от пътя, но те са поели по пътя, носят отговорността и трябва да докажат себе си във всеки един момент. Забелязала съм, че когато говоря на учениците по този начин, ги грабвам повече, отколкото ако преподавам някаква суха материя, която те не разбират. А между тези изречения им вкарвам и много от материала, особено по литература. Децата не са глупави, не са и безразлични. И когато им давам примери от живота, който те живеят, много по-бързо разбират.
Първият ми випуск със седмокласници завърши миналата година, но за мен е изключително удоволствие, че продължават да идват в училище, търсят ме, споделят къде имат трудности, какво ги вълнува… Значи по някакъв начин съм успяла да ги предразположа.
Няма да забравя как при завършването момичетата от класа ми подариха розови писма, а момчетата – сини. Прибирайки се вкъщи, прочетох всяко едно от писмата и се разплаках. Аз си мислех, че учениците не са ме чували, и се изненадах приятно, когато разпознах свои думи в техните писма – лични послания. Ето това топли един учител.
Ще споделя и друг вълнуващ за мен момент. Когато се подаваха документите за кандидатстване за 8 клас, едно от момченцата, тогава седмокласник, сега вече осмокласник в ПМГ, ми каза, че от мен е чувал най-много думи с „Ч” – човечност, човеколюбие, човещина… Запомнил ги е, защото се казва Чавдар и ги свързва с буквичката си.
– А Вие целенасочено ли използвате тези думи?
– Не, просто те са неотменна част от моя речник и не съм се усетила, но явно това го е впечатлило и той си го свързва със своята буквичка. Когато учихме „На прощаване“ от Христо Ботев, същото това дете сподели: „Г-жо, много се надявам, когато завършим, но не средно, а висше образование, да се съберем и да дойдем да Ви поканим да посетим заедно кораба „Радецки“. Това наистина си беше изненада и много мило като отношение. Значи човек оставя някаква следа у тези деца и ако зрънцето попадне на правилното място, се случват чудеса.
– Казаното от Вас до голяма степен отговаря и на следващия ми въпрос – учител или родител е по-трудно да сте?
– Учител е по-трудно, защото се поема отговорност за много деца, които, от една страна, са чужди, тоест нямам кръвна връзка, но до такава степен свиквам с тях, с техните проблеми, надежди и желания, че е много голяма отговорността, а тя е и към родителите. От друга страна, вкъщи човек може и да не се прецизира в максимална степен, но в клас много внимавам и не си позволявам нито едно дете да се почувства наранено или обидено по някакъв начин. Така че да си учител е по-трудно. Не че като родител не нося отговорност, но като учител тази отговорност е по-голяма.
– Вие не сте от хората, които „раздават“ похвали…
– Правя и забележки, и хвалби много премерено. Когато съм критична, в следващия момент търся и нещо хубаво. Има случаи, когато, грубо казано, съм нахокала някого за нещо, но ако в следващия момент същото това дете се справи с друг материал, не ми пречи да му кажа: „Браво! Ето тук беше прекрасно!“. Не ми е трудно нито да се извиня, нито да благодаря, да направя комплимент или да отправя критика, но винаги гледам да бъде градивна, а не саркастична, защото децата усещат и се чувстват омаловажени. За тях е много важно да усещат справедливост и не само от учителите, а като цяло от възрастните.
– А налага ли Ви се да викате родители?
– Налагало ми се е с предишния випуск. Това е част от работата и смятам, че е по-правилно, отколкото да неглижираме, ако има проблем. Тези разговори в никакъв случай не са нападение към родителя или срещу самото дете. Когато си с ясното съзнание, че правиш нещо за доброто на това дете, опитваш се да помогнеш и си искрен, тогава нещата се улесняват. Някога се получава, някога не, може би защото не си добре разбран, но в повечето случаи срещам разбиране. И малък проблем дори да се забележи, е хубаво да се опитаме да го разрешим в самото началото, защото тези неща ескалират непрекъснато. Когато детето си мисли, че учителят не е достатъчно ангажиран с неговия проблем…
– …се губи доверието.
Абсолютно! А когато се загуби доверието, половината работа е изгубена. Всичко се гради на доверие. И на учениците им казвам: „Вие може да се опитвате да печелите доверието на някого цял живот, но ви трябва много малко, за да го разрушите, и никога повече няма да бъде същото“. Затова е много важно да се опитват да не губят доверието, да не подвеждат хората, които са били достатъчно честни и откровени с тях. Мисля, че по един или друг начин децата ще се ограмотят, но най-важното е да не губят човешкото в себе си и изграждайки се като личности, да вземат добрите примери за подражание.
Ето затова е по-отговорно да бъдеш учител, отколкото родител. Правиш, предаваш всичко това на повече деца, не само вкъщи на своите, и ако дотогава по някаква причина те не са имали някакъв подобен пример, то учителите могат да покажат и другата страна на нещата, другия начин на възприемане. Така децата на основата на собствената си база данни могат да разберат, да осмислят кое е добро и кое – лошо. Те не са глупави и имат нужда някой да говори с тях, да ги чуе. Понякога имам усещането, че ние не си слушаме децата достатъчно добре, а може на много неща да ни научат.
– Ще разкажете ли за „петминутките по човещина“, които провеждате?
– Това го „откраднах“ от една колежка, г-жа Новоселска, която водеше занималня на голямото ми дете. Виждах, че винаги привлича вниманието на учениците, не повишава тон, и това ме е впечатлявало много. Питала съм я как го постига и така заимствах една добра практика – в тези „петминутки” с децата говорим за техните проблеми и радости. Независимо дали в края, по средата или в началото на часа – гледам да го правя, когато губя тяхното внимание. Винаги има такъв момент – учениците спират да слушат, защото им е трудно или се изморяват, не им е интересно. Тогава използвам петминутката, за да ги „върна“ в час. Тя винаги е провокирана от някакво действие или бездействие. Например, защото съученик се е присмял на друг, че е направил грешка. Може да бъде и като похвала /добрият пример/ или пък за получена слаба оценка и как някой драматично преживява това. Децата са много различни – някои плачат, други казват: „На мен не ми пука“, но не е така. Въпреки желанието си да го скрият и да се покажат силни напрежението от това дали има добра оценка, или не, се усеща. Това донякъде е добре, защото е един стимул за учене. И не да назубрят и изкарат оценката, защото това е другият голям проблем. Трябва да разберат материала. Затова понякога забавям, не бързам с новите знания. Опитвам се да давам повече упражнения и дори това да е постигнато с един или два примера на час, се радвам, защото знам, че те са разбрали същността. И ако в живота им се налага да разрешават подобен казус, то учениците ще имат необходимите знания, за да се справят.
– А как точно се случва „петминутката“? Например какво казвате на дете, което шуми и пречи на другите?
– Обяснявам, че в момента поведението, което демонстрира, не е подходящо за мястото, в което се намира. Казвам: „Ако на теб в момента ти е безинтересно, на другите, които ме гледат в очите, им е интересно и ти наказваш съучениците си, защото аз трябва да отделя определени минути, за да ти направя тази забележка и прекъсвам това, което останалите искат да разберат”, и ако се заслуша, ще намери нещо интересно. В крайна сметка всеки един от учениците е на училище, за да трупа знания, и тяхното поведение, действия и начин на изразяване е визитката им за останалите.
– И като говорим за знания, смятате ли, че оценката „Слаб“ /2/ е мотивация за усвояване на материала?
– Да, определено! Например за даден час не съм доволна, няма я подготовката, която съм очаквала. Явно нещо липсва, но ученикът не ме е потърсил, за да го обсъдим, което за мен означава, че го е разбрал, но се оказва се, че не е. Пиша забележка, за да мога да сигнализирам родител и да се обърне внимание. Забележката като че ли се неглижира от детето. Но когато види „Слаб“ /2/ като оценка, смея да кажа, че има стимул. Стимулират се, за да научат. Има и друг момент. Виждам, че ученик е за двойка, но в същото време има желание, стремеж да се научи, но нещо му пречи. В такъв случай винаги ще го поощря. Защото точно това желание не бива да се изпуска. И, да, може и да сгреши, но ще се научи. Аз им обяснявам точно това: „Няма не мога, има не искам!“. И когато, пак казвам, я има вътрешната, не външната мотивация, те ще постигнат това, което искат.
Например миналата година имах следния случай с дете: каза да му напиша двойка, защото не може да научи стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти“ на Иван Вазов. Аз го предизвиках, дадох му време, още повече че не ми е цел да пиша двойка. Детето осъзна, че след като другите са положили усилия и са се справили, значи и то може. И го направи! Научи го! Писах му шестица и го попитах какво щеше да се случи, ако му бях писала двойка, а то отговори: „Съжалявам за това, че поисках да ми пишете двойка“.
– В случая пак става въпрос за индивидуалния подход – на кое дете какво би му повлияло, дали да му се спести, или не, слаба оценка?
– Понякога, ако спестиш двойка, то детето ще се отпусне… Но когато едно дете полага неимоверни усилия и ти го доказва непрекъснато, то с непоставянето на слабата оценка би се мотивирало. Най-големият успех е, когато разбера, че съм стимулирала детето да направи нещо. Нaистина е много хубаво, когато, бивайки провокирани, учениците започнат да четат, да търсят допълнителна информация, а не да чакат наготово. Именно това е най-ценното – да накараш детето да разсъждава, защото когато е наизустено или е отговор А, Б, В, без да се замислят, тогава нищо не правим. В последните години сякаш се притъпява желанието на децата да мислят.
– От учебните програми ли идва това притъпяване?
– Не само, и от начина на изпитване, и от начина на живот, който водим. Просто това поколение няма необходимостта да се труди, защото получава всичко наготово – и отговорите, и ценностите, и опита…
– Защо според Вас повечето, да не кажа всички начини за проверка на знанията, са свързани с тестове и задачи със затворен отговор, тоест с ограждане на А, Б, В. И не се ли възпроизвеждат така просто едни механични знания?
– Най-вероятно. Не ми се иска да е така, но наистина се постига точно този ефект. Аз например, когато давам тестове /независимо дали изготвени от мен, или в готов вариант/, винаги ги оглеждам. Решавам ги, за да видя къде биха се затруднили учениците. След това им казвам, че не искам да ми отговарят с кръгче, а да ми обяснят отстрани защо е така. А не „аз съм оградил верния отговор” – и край! Отговорът може да е налучкан, дочут, подсказан. И когато могат да ми обяснят защо, то и самият ученик си е свършил работата, чувства се уверен и не се опитва да се скрие с надеждата, че няма да бъде изпитан. И, да, може и детето да е сгрешило, но като прочета обяснението, ще видя какво точно не е разбрало. Пак казвам – за мен основната цел е да накарам учениците да мислят. Може да е в едно-две изречения, но да е личното тяхно виждане, особено по литература – как те са почувствали героя, какво биха или не биха направили в дадената ситуация, кое е грешно и правилно… Какво по-хубаво от това да изградим човеци, не хора. Човеци, които да могат да мислят, да чувстват, да четат, разбират…
– А какво мислите за самата учебна програма?
– Мисля, че е натоварена. И не толкова от гледна точка на това, че има много материал, а как е предаден – доста сложно. И когато отговаряме с „да“ и „не“ или се опитваме да нацелим отговора, а не сме го разбрали, нещата се задълбочават. Според мен трябва да има много повече часове за упражнение, за да може новият материал да бъде абсолютно осъзнат и разбран. Защото, ако сега /в 5 клас/ не усвоим минало свършено, минало несвършено време на глагола, това ще окаже влияние върху причастията и всъщност ще се задълбочат следващите незнания и ще става все по-трудно.
– По новите учебни програми петокласниците изучават български език и литература с 51 часа повече годишно /1.5 часа седмично/, а в 6 и 7 клас завишението е съответно 1 и 0.5 часа седмично. Това достатъчно ли е?
– За някои деца е достатъчно, но за много не е. Когато няма дефицит на знания, се работи много по-лесно. Има деца, които ме разбират от първия път, други – не. Точно това неравенство в знанията затруднява работата в 5, 6, 7 клас и нагоре. Няма как да се гради нещо върху липсата на основи.
– Това „отваря“ и друга много важна тема – трябва ли да се повтаря от 1 до 4 клас?
– С риск да бъда намразена, ще кажа: Да! Категорично да! Това не е обида, не е наказание, а е начин детето да започне отначало, защото му е много трудно и не се справя. В 7 клас трябва за 15 минути да прочетеш минимум два пъти текста, за да го преразкажеш, защото, ако не разбираш текста, няма как да го преразкажеш. Има деца, които не успяват и един път да го прочетат. На този етап от образованието обаче не говорим за това да се учим да четем, можем само да подобряваме нивото, бързината, начина на възприемане. Слава богу, в нашето училище тези деца са малко. Колегите от начален етап наистина полагат неимоверни усилия тези ученици да могат да стигнат до едно задоволително ниво до 4 клас.
– Да, но ако деца започнат да повтарят, ще има недоволни родители?
– Затова казвам, че повтарянето не трябва да се приема като наказание. Начинът на възприемане трябва да се промени. Никой не желае лошото на което и да е дете и всъщност това е за неговото добро.
– А какво най-много затруднява седмокласниците, може би преразказът или писането на тези?
– Може би не го чувате за пръв път, нито за последен, но децата все по-малко комуникират помежду си, все по-малко четат. Просто нямат тази нужда и необходимост. Оттам идва и проблемът с набора на думи, бедният речник. Искат да кажат нещо, но не знаят как. Имат затруднения да изразят чувствата, емоциите си. Учудващо е, когато ме попитат: „И такава дума ли има?“. В първия момент се ядосвам, но след това се радвам, че са разбрали тази дума от мен. Може и изобщо да не я срещнат и в един момент, когато им трябва или някой я използва, те да не знаят нейното значение. Затова казвам, че обичам да комуникирам и да излизам извън тази суха теория, но това пак го диктуват децата.
– От тази учебна година първата част от НВО се удължава с 15 мин. и става 75 вместо досегашните 60 мин. Това определящо важно ли е за седмокласниците?
– Може би от гледна точка на децата, които работят по-бавно, не че не знаят. От друга страна обаче, тези, които работят по-бързо, могат да загубят търпение. Трябва да има някакъв баланс, но след като са го преценили, вероятно е основателно. Когато правим тестове и писмени изпитвания, виждам, че наистина има ученици, които се „разпиляват“ във времето и не успяват да приключат за 45 мин., и пак казвам – не от незнание, а не могат да си разпределят времето. Всички са различни.
– Какво мислите за възможността да има и втора дата за явяване и полагане на НВО по уважителни причини?
– Това трябва много внимателно да се обмисли. Да има строг регламент, който ясно и точно да казва какви да са причините. В противен случай няма да сме справедливи към всички. Да, наистина причината може да е от здравословен характер и ученик да не може да се яви на първата дата. Повечето биха преживели това много трагично, още повече че става въпрос за един етап от обучението и от него им зависи следващият – къде ще попадне, ще кандидатства, ще бъде ли удовлетворяващ в средата… Затова трябва да има регламент, за който да се съблюдава строго и да не се допускат изключения и интерпретации.
– Какво бихте казали за финал?
– Важно е разберем – и родители, и учители сме на една страна и нашата основна цел са децата. И няма нищо по-хубаво от това да направим от децата човеци, които са мислещи, емпатични, уважителни, умеят да общуват…
Когато родител застане срещу учител и учител срещу родител, нищо не постигаме, единствено страдат децата. Гледна точка и на двете страни би трябвало да е: „Може би съм сгрешил! Нека да помисля!”.
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
