В. Илчева
М. Илчев
Вера Илчева като млада учителка с учениците си в село Горна Брезница през 80-те години
Методи Илчев като млад учител, директор и заместник-директор с учениците си в село Горна Брезница през 80-те години
Учителското семейство Вера и Методи Илчеви от Дупница имат 50-годишен щастлив семеен живот. Вера Илчева е родена в Дупница през 1945 г., а Методи Илчев в село Дяково, община Дупница, през 1926 г. Вера завършва УИ „Свети Иван Рилски“ – Дупница, специалност „Математика“, след това в София специалност „Дефектология“. Методи Илчев завършва задочно специалност „Български език и литература“ в Пловдивския университет, а след това двугодишен курс по руски език. Любовта ги среща като учители в благоевградското село Лисия. Вера е учителка, а Методи директор“ Женят се през 1967 г., имат двама синове.
„Родена съм в Дупница. Бяхме три деца. Завърших основно образование в ОУ „Отец Паисий“ в града. В махалата имаше много деца, правехме театрални постановки на нашите родители. След това завърших гимназия „Христо Ботев“, а след 11-и клас се записах в Учителския институт „Свети Иван Рилски“ в Дупница, специалност „Математика“, с тези думи започва разказа си Вера Илчева.
„Тогава ни изпращаха по разпределение и аз попаднах в село Лисия, Благоевградско. Именно тук, в училището в китното село Лисия, се запознах със съпруга си Методи Илчев, който беше назначен за директор на училището. През 1967 г. се оженихме. Тогава нямаше църковен, а само граждански брак. Сватбата направихме у дома“ Спомням си, че роднините ни подариха много сервизи, прибори за дома“ и до ден-днешен си пазя хубавите тави от онова време“ След време обаче децата в селото намаляха и затвориха училището. Двамата със съпруга ми отидохме в село Горна Брезница, община Кресна, в Помощното училище. Там се обучаваха над 250 ученици от целия Благоевградски окръг. Имаше си учител по математика и аз преподавах по трудово обучение. Тъй като бях изкарала курсове по шев и кройка, по готварство, плетях хубаво, в часовете по трудово обучение учех момичетата да шият“ С учениците провеждахме състезания „Бързи, смели, сръчни“, провеждахме различни мероприятия, в които учениците показваха своя талант пред родителите си. За успехите ми като учител по повод 24 май ръководството на училището и Общинският съвет в Кресна често ме награждаваха с грамоти като учител първенец. Животът през онези години беше много спокоен, хората бяха по-добри, помагахме си“ От Кресна се преместих в Помощното училище в село Стоб. Вече бях завършила и курсове в София по специалност „Дефектология“ и това ми даваше право да работя в такова училище. В Стоб преподавах по математика. Всеки ден пътувах от Дупница до селото. След това пак се върнах в училището в Горна Брезница, където се пенсионирах“, разказа Вера Илчева.
Тя е завършила и курс по есперанто, което пък и дава възможност да общува с колеги от чужбина, но сама казва, че досега не е напускала границите на България.
„С учениците правехме много екскурзии в България. Обиколили сме почти всяко красиво кътче, децата ги възпитавахме в любов към родината. Благодарение на курса по есперанто съм разговаряла с много чужденци, които идваха в България, но аз не съм имала възможност да ходя в чужбина. Със съпруга ми имаме двама прекрасни и грижовни синове. Големият, Симеон Илчев, работеше, като ръководител движение в системата на БДЖ /Български държани железници/ в село Делян. Има двама синове “ Димитър, на 27 години, и Петър, на 23 години. Другият ни син, Ангел Илчев, завърши ЮЗУ“Неофит Рилски“ – Благоевград, специалност „Изобразително изкуство“. Той е много добър художник-зограф. Занимава се с иконопис. Със своя колега, художника Георги Чимев, са изографисали много параклиси и църкви в региона. Със съпругата му Валя, която има две висши образования, имат три деца – едно момченце, което е ученик в 6-и клас, и две близначки – момиченца в 2-ри клас, и трите внучета са отлични ученици. Със съпруга ми Методи не сме живеели богато, но сме били щастливи“, сподели Вера Илчева.
Знаете, че учителските заплати никога не са били високи, така беше и по онова време. Със съпруга ми с две учителски заплати нямахме средства да плащаме за майстори и затова заедно със синовете ни си построихме къща. Методи беше и майстор, и чирак, както се казва. Той е много работлив, има златни ръце“ Трудно ни е било, но пък всичко в този живот сме постигнали с честен труд“ Имам прекрасни спомени от моите колеги учители в Помощното училище в село Стоб, като Емилия Деанска от село Дяково, Каримова, Боряна Чорбаджийска, Младенова“ както и скъпи спомени от колегите ми учители от училището в село Горна Брезница като Веска Богоева, Тасев, Кацарски, Стоян Христов, Ана Стоянова. Давахме цялото си сърце и душа за нашите ученици, те ни бяха като родни деца“, разказва В. Илчева и добавя: „Бях и общински съветник в Дупница през 1988 г.“. Методи Илчев, който с вълнение следеше разказа й, заяви: „Роден съм в китното село Дяково, община Дупница, през 1926 г. в семейство на селскостопански производители. Семейството ни беше бедно, но много трудолюбиво и сплотено. Моите родители ме възпитава на труд с личния си пример. Бяхме три деца, двама братя и една сестра. Завърших основно образование в училището в родното ми село, после Мъжката гимназия в Дупница. Класен ръководител ми беше Свраков.
Бяхме много силен и задружен клас. В един клас бяхме с бившия окръжен прокурор Христо Христов, партизанина от Рило-Пиринския отряд „Коста Петров“ Йордан Чочов-Деян, Васил Ильов, дългогодишен заместник-директор на дупнишката гимназия „Христо Ботев“, Васил Гергинов, лекар по дентална медицина, д-р Кирил Петков, адвокат Огнян Манчев“ Моята майка беше неграмотна, но природно интелигентна жена. Тя имаше голямо желание да стана даскал. След като завърших средно образование, станах заместник-учител първо в училището в село Бараково, община Кочериново. А след това бях заместник-учител в ОУ „Христаки Павлович“ в Дупница. Бях председател на младежката организация на БЗНС в града и като такъв организирах вечеринки с младежите. Поради това, че бях от БЗНС, а не съм комунист, не ми дадоха възможност да уча висше образование редовно обучение и завърших задочно специалност „Български език и литература“ в Пловдивския университет, а след това изкарах двугодишен курс по руски език. Две години бях учител в училището в село Мърводол, след това две години в село Голяма Фуча. Бях три години учител по български език и литература в Перник“ Аз не бях комунист, затова много не ме искаха в община Дупница и отидох в село Градево, Благоевградско. Там ме назначиха за директор на училището. Селото имаше десетина махали, а в училището идваха ученици от Градево и Горно Осеново. Училището имаше и пансион. Направихме много хубав ремонт на пансиона, даже инспектор от отдел „Просвета“ в Благоевград организира обмяна на опит с другите учители от Благоевградска област, които дойдоха в селото, за да видят направените промени в пансиона. Училището получи висока оценка по всички показатели и затова често ме даваха за пример. Всички бяха доволни – учители, ученици и кметът на селото. Така минаха четири години“, спомня си с голямо вълнение дългогодишният директор и учител по литература Методи Илчев.
„Когато бях директор в училището в село Градево, дойде партийният секретар с негов съпартиец комунист и решиха да ме махнат като директор на училището, за да може партийният секретар да назначи своя съпартиец. Но кметът на село Градево и инспектор от отдел „Просвета“ се противопоставиха на желанието на партийния секретар и му казаха: „На нас не ни трябва партиен човек, на нас ни трябва работар, който да държи на народа, на учениците си, и като такъв ние няма да го махнем. Той ни е предан служител. Но от там се преместих в благоевградското село Лисия. Станах директор на училището. Там срещнах със съпругата си Вера, която беше учител в същото училище. А случки имам много, спомням си, че една зима, имаше много силна виелица, а път нямаше, и аз паднах в една преспа до кръста, за да изляза от нея, започнах да се търкалям в снега, докато изляза на пътя, и така си стигнах у дома. Бях и заместник-директор на училището в село Горна Брезница, община Кресна, като учител винаги съм се стремял да възпитавам учениците си на любов към знанието, на трудолюбие и човечност. Учителят винаги трябва, освен да учи учениците, да създаде от тях човеци. А според мен в днешната образователна система в България трябва да има предмет по трудолюбие, благоденствие и доброта. Тези три качества трябва да се изградят у детето още от най-ранна детска възраст, за да стане достоен гражданин на страната си“, допълни Методи Илчев.
Вера и Методи Илчеви имат зад гърба си 50-годишен щастлив семеен живот. Сега живеят в село Дяково. Имат голяма градина в двора на къщата си и си произвеждат всичко“ „След като се пенсионирах, се чудех какво да правя, играех шах с приятели. Но след идването на демокрацията ни върнаха земята. С брат ми и сестра им се върнахме в село Дяково. Направихме райска градина двора на къщата ни. Аз съм на 92 години, но не се страхувам от работа, не ме мързи. Още работя по градината“ Засадил съм всякакви овощни дръвчета – от първите череши до късните ябълки и круши“Сам изкопах 5-метров бунар и от там си взимам вода и си поливам градината“ Човек, не трябва да се страхува от работа, трябва да се страхува от мързела“, сподели своя богат житейски опит Методи Илчев и допълни: „Аз в Благоевградска област, когато бях учител, попаднах на истински честни комунисти. А за демокрацията мога да кажа, че е хубаво нещо, но тя се прави с човеци, с истински човеци!“.
НИКОЛАЯ ИВАНОВА
