К. Костурков пред скулптура на брат му Георги в Пърт, Австралия
С брат му Георги на Южния океан
Пенсионер по въз-Пенсионер по въз- раст, вече на 77 години, но не и по дух, Кирил Николов Костурков близо 40 години е отдал на учителското поприще, но повече е известен като историка на село Полето. Роден е през 1938 година. От малък остава сирак – баща му е убит по време на Втората световна война, живял е и в сиропиталище. Извън учителските си задължения в симитлийското село Полето е ръководил кръжоци по фотография, нумизматика и филателия. 33 години е председател на местното читалище, с което като секретар библиотекар е свързала житейската си съдба и съпругата му Венка. В продължение на много години прави проучвания на историческото минало на района, отнасящо се и до времена, преди да бъде открито от човека грънчарското колело. Венец на обществената му деятелност е написването на книгата „История на село Полето от древността до наши дни“.
– Кирчо, в 77-та си житейска година поукроти ли в пенсионерски застой дух и тяло?
– Думата застой я избягвам в речника си, че тя си е равнозначна на смъртта. Приемам за добре изживян живот този, който може да се уподоби като слънцето – то не грее навсякъде и по всяко време, но застой няма. Старая се в главата ми да има все нещо, а нозете ми все да имат мерак да застават една пред друга. Живее ми се още, а човек е жив само като действа и постига неща, с които да оправдае смислието на своето появяване на тозис вят.
– Лично за себе си намери ли това смислие?
– Тук е нужно малко пояснение. На този свят и аз, както и всички родили се, сме дошли не по наше желание. Независимо обаче от този факт смятам, че веднъж човек появил се, трябва да поживее така, че като си отиде, все да остави нещо след себе си, което да напомня за него. Това ми е веруюто, това съм се старал да постигам.
– Известни са интересите ти към историческото минало на село Полето, а и района му. Докъде успя да надникнеш в историческото време?
– Доста надълбочко. То живот е имало от много години, но живелият из този край човек е взел да оставя следи от житието си някъде от неолита, което ще рече отпреди около 5 хиляди години, когато още не е било познато грънчарското колело. За мен проучването на миналото е също толкова важно, колкото и надеждите към идното. И това е така, защото миналото не е нищо друго освен корените, върху които се създава настоящето и се гради бъдещето. Колкото по-добре проучим и опознаем тези корени, толкова и настоящето, и бъдното ще са още по-ясни и по-добре устроени, че миналото може да се приеме и като добър учител.
– Какво се оказа миналото на село Полето?
– За мен се оказа нещо като една добра мина. Доволен съм от това, че все пак съм посвършил нещо. Археологическата кирка ми е непозната, аз съм аматьор, но каквото успях да проуча, стана с помощта на Историческия музей в Благоевград и с добри насоки тогава, най-вече от уредничката Димка Серафимова. Въпросът стоеше така: каквото се види и намери, да стане достояние на музея и така да почне да се реди, доколкото е възможно, пъзелът на това, което вече е било.
– Кое се оказа най-същественото от археологическа гледна точка в района на село Полето?
– Не мога да не спомена тукашните надгробни могили. Жалко е обаче, че все не се стигна до официалното им разкопаване и както обикновено се получава археолозите бяха изпреварени от търсачите на имане. В района на Полето има четири надгробни могили. Те са от времето на траките и са потвърждение, че тук е имало тракийски поселения. Едната от могилите е в центъра на сегашната махала Лъжова, втората е в землището на нашия род Костуркови. В този район е и третата могила, а четвъртата – в северната част на селото. Трите могили в района на махала Лъжова образуват нещо като равнобедрен триъгълник, което по мнение на специалисти означава нещо като още неразгадан космически знак.
– Край международното шосе на левия бряг на Струма в ливадите има оградено място със синджири. Какво представлява?
– Това място е оградено от Историческия музей в Благоевград. Там установихме част от стария трако-римски път по долината на Струма, който е свързвал Егея с Придунавието и е тръгвал от Тесалоники /Солун/, където се е отклонявал от известния път Вия Егнация /източният път по Средиземноморието/. Ще си позволя да добавя, че вследствие на многото ми обхождания достояние на Историческия музей стана открит тук древен производствен център за строителни материали, регистрирани са пещи. Тукашният древен живот е „документиран“ с намерени монети от времето на Рим, Македония, Византия и още с фрагменти от най-разнообразна строителна и съдова керамика, останки от канализационни уредби, каменни теслички и други инструменти от праисторическо време. Култови и други оброчни плочки също свидетелстват за висока духовна култура. Това потвърждават и останки от жилища и на една антична вила с останки от зидове и глинени водопроводни тръби в махала Ботурци.
– Имаш брат в Австралия. Поддържаш ли връзки с него?
– Брат ми Георги е в Австралия, но от години идва и в България, с месеци се позастоява и в Полето, където си изгради жилищна база, която по вид и функционалност си е нещо като дом на изкуството, на художественото творчество. Брат ми Георги е по-млад от мен. Споменах вече, че останахме сирачета. На пет години беше, когато аз като по-голям го отведох в Дом за сираци в София. Разумен излезе. Като поотрасна, завърши Техникум за художествени занаяти в Бояна. Нещо обаче не му се връзваха нещата с тогавашното комунистическо управление и през 1968 година взе, че избяга от България. Озова се в Италия, където бе настанен в тамошен лагер за бежанци “Латино”. От този лагер като политически емигрант замина за Австралия. В Страната на кенгурата се установи в град Пърт, столица на Западна Австралия.
– Бягството на брат ти повлия ли на твоето житейство?
– Не много. Бях вече учител и продължих на това си поприще. Бях нещо и като шеф на местната партийна организация на БКП, но не ме изключиха, а ме понижиха в редови член. Ще добавя за брат ми Георги още, че три пъти по време на детството му съм го спасявал. Веднъж го удари електрически ток. Едвам го спасих с масажи и изкуствено дишане. Втория път се нагълта предостатъчно с вода в плувния басейн в Благоевград, но пак бе свестен с изкуствено дишане. Третия път причина бяха сливиците му. Къде на носене, къде на ходене, че в онова време и транспорт трудно се намираше, го отведох в болницата в Благоевград. Сливиците така били гноясали, че докторът ми каза, че още час-два закъснение и нямало да го има. Добре че не се стигна до фаталното. И не само че аз щях да загубя брат си, а по-важното щеше да е, че България, Австралия, а и светът щяха да загубят един голям художник и скулптор, какъвто стана моят брат Георги.
– Разкажи нещо повече за него?
– Ами в Пърт започна да се занимава с рисуване, а после се отдаде и на скултурата. През 1975 година се ожени за тамошна банкова чиновничка и им се роди син Калин. Георги се оказа много работлив и пресметлив. Започнаха да го отрупват с поръчки и естествено взе да се замогва икономически. Там, в Австралия, който работи, печели. Скоро успя да си открие свое ателие, после го поразшири и го превърна в галерия.
– Отблагодари ли ти се по някакъв начин за грижите, които си полагал за него от детството му?
– О, да. Стигна се дотам, че аз един селски даскал с мижава заплата стигнах до положение да си потопя дупето в Южния океан. Пропътувах хиляди километри далече от България. Нужни бяха много, много пари, каквито бяха непосилни за даскал, но брат ми ги брои. Но и не само пътуването, че той пое цялата ми издръжка при гостуването ми, а се оказа и добър водач да ме поразкара да видя какви ли не чудности из Австралия.
– Говориш с чувство на гордост за брат си?
– А как иначе? Брат ми е известен творец. Негови картини и скулптури има в обществени и частни колекции не само в Австралия, но още в САЩ, Германия, Англия, Дания, Гърция и къде ли не… Има големи скулптурни творения, които красят паркове и градини. Ще добавя още, че една негова скулптура сега е светиня за Страната на изгряващото слънце – Япония. Тя олицетворява Спасителя на 6000 японци. Направена е по случката през 1995 година, когато човек с бутилка отрова се опитва да отрови тези хора в метрото, но японец с риск за живота си успява да предотврати това бедствие…
– С какви впечатления си от живота на австралийците?
– Работливи хора, разумни, знаещи свободата си, зачитащи това и на другите. Добре печелят и думите кражба, корупция ми се струва, че ги нямат в речника си. Не си завиждат.
– Както е у нас…
– Да, бе! У нас хората от злоба, дето се казва, не могат да пораснат и физически. И да направи някой нещо, не може да му се зарадва, че няма и с кого да сподели радостта си. В Австралия ходих на много места. Пътищата – чисти, гладки. Чисто и в селищата – няма хартийки по улиците. Впечатли ме, че навсякъде тачат своите герои и първенци – било от войни, било от други проявления. Гробищата – и те са нещо като градини.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ
