Митко Бойчев е роден през 1950 г. в град Петрич. Родът му е от китното село Иваново, което се намира в полите на Огражден планина. Възпитаник е на Полувисшия институт за фелдшери в Благоевград. След завършването на медицинското образование е разпределен в село Яворница, а през 1980 г. е открито звено на Бърза помощ към поликлиниката в Петрич и започва работа там… цели 35 години. Със съпругата му Стефка Бойчева, която е дупничанка, се срещат в Благоевград. Там тя е студентка в първия випуск за начални учители – филиал на СУ „Св. Климент Охридски“. След завършването на висшето си образование Стефка Бойчева започва работа като начален учител в 4-о ОУ „Христо Смирненски“ – Петрич. Там работи 35 години. Отдава живота си на възпитанието и обучението на деца. Митко и Стефка Бойчеви имат дъщеря и син, баба и дядо са на прекрасни внучета.
– Г-н Бойчев, Вие сте роден и израснал в южния град Петрич, но корените на рода Ви идват от китното село Иваново. С какви спомени сте от детските си години?
– Роден съм на 28.04.1950 г. в Петрич. Корените на моя род са от село Иваново, което се намира в Огражден планина. Баща ми 19 години беше кмет на Яково, а ние със сестрите ми и майка ми живеехме в Петрич. Тя работеше на полето и отглеждаше тютюн. Детството ми е свързано с работа по полето и по-малко с игри. Моите родители научиха мен и сестрите ми на трудолюбие и отговорност към семейството. Направиха всичко възможно, за да завършим образованието си, за да намерим своя път в живота. През 1975 г. бях приет в Полувисшия институт за фелдшери в Благоевград. След завършването си бях разпределен на работа в село Яворница.
– След село Яворница 35 години работите в Бърза помощ в Петрич. На какви случаи сте попадали във Вашата практика и какви бяха условията на работа?
– През 1980 г. беше открито звено на Бърза помощ към поликлиниката в Петрич и започнах работа там. Там премина моят 35-годишен професионален път. Дневни, нощни дежурства. Работата в Бърза и неотложна медицинска помощ /БНМП/ е една от най-трудните в здравеопазването, защото е свързана с всички спешни състояния /инсулти, инфаркти, катастрофи и т.н./. През тези години съм се сблъсквал с най-различни ситуации, които изискват бързо и адекватно реагиране. Преди се работеше много трудно, липсваше оборудване. Линейките нямаха ЕКГ апарати, дефибрилатори и други… На домашно посещение съм ходил само с една чанта с медикаменти. След 90-а година, когато се преобразиха спешните центрове и станахме филиали на Благоевград, започнахме да получаваме оборудване в линейките.
– По Ваше време имало ли е агресия от страна на пациентите към лекари, фелдшери и медицински екипи, и на какво се дължи днешната агресия?
– Нашата община е много голяма, с около 60 села. Освен това има многобройно население, което създава проблеми, тъй като не са здравно осигурени. И дори да нямат нужда от спешно обслужване, са пациенти на Спешна помощ. С нарастване на употребата на алкохол и наркотици се затруднява работата, особено на нощни дежурства, тъй като тези пациенти проявяват и агресия.
– Лекари и медицински специалисти напускат България и отиват да търсят препитание в чужбина. А в същото време има села в България, в които няма нито аптека, нито лекар. Как може да се променят нещата според Вас?
– По отношение на заплащането мога да кажа, че то по никакъв начин не отговаря на труда и отговорността в спешните центрове. След приемането на България в Европейския съюз се признаха дипломите и станахме асистент-лекари. По-младите колеги отидоха на работа в чужбина, защото едно е да работиш за 700 лева, друго – за 3000 евро. Необходима е сериозна, истинска реформа в здравеопазването, за да се задържат в България и лекари, и асистент-лекари, и медицински сестри.
– Според Вас трябва ли болниците да бъдат търговски дружества?
– В Петрич имаше построена голяма болница с цел обслужване на общината и околните общини. Но поради липса на кадри на съответните клинични пътеки и натрупани задължения се наложи да бъде обединена с болницата в Сандански. Не знам какви трябва да бъдат болниците – дали търговски дружества, или други дружества, но знам едно – че трябва да служат на хората. Да се грижат подобаващо за здравето им.
– Вече като пенсионер с какво се занимавате през свободното си време и срещате ли се с Вашите колеги?
– От три години съм пенсионер и пак се занимавам с болни хора. Хобито ми е лов и риболов.
– С Вашата съпруга Стефка, която е дупничанка, се запознавате в Благоевград. Явно е било студентска любов?
– Със съпругата ми се запознахме в Благоевград, където тя учеше за начален учител в първия випуск висше образование към СУ „Св. Климент Охридски“. Имаме щастлив семеен живот и сме щастливи родители на дъщеря и син. И двамата са висшисти, и сме баба и дядо на прекрасни внучета.
– Нека да включим в интервюто и Вашата съпруга Стефка Бойчева, която 35 години е била учител.
– Г-жо Бойчева, Вие сте дългогодишен и авторитетен учител, за поколенията, които бяха ученици преди 1989 г., учителят и книгите бяха почти единствените първоизточници на информация. Днес обаче, когато децата още от детската градина могат да ползват таблет и смартфон, какви качества трябва да притежава съвременният учител, за да може да ги заинтригува?
– След като завърших висшето си образование, постъпих в 4-о ОУ „Христо Смирненски“ – гр. Петрич. Това беше през 1980 г. Работих 35 години в училището, бях свидетел и участник в много промени и реформи в образователната система. Смятам, че без това не може, тъй като се сменят информацията, изискванията, поколенията деца, но тук е важна ролята на учителя. Той е този, който трябва да сведе тези промени до учениците, да ги води към знание, желание за изяви и успех. Затова е необходимо да обичаш децата и да вярваш в тях, да ги учиш да преодоляват трудностите, да придобиват умения и опит. Днес, във времето на информационните технологии, съвременният учител трябва да търси и се опира на нови интерактивни форми и методи на работа. Също така включването на учениците чрез свободно избираеми прояви /СИП/ и предлаганите проекти от МОН в различни извънкласни дейности. В това отношение в Четвърто ОУ „Христо Смирненски“ вече се работи и това дава резултати. Все повече родители желаят децата им да учат тук.
– А как учителят може да се справи с агресията в училище и на какво се дължи тя?
– По отношение на агресията смятам, че е необходима превантивна работа във връзка с възпитанието в семейството. Практиката ми показва, че в много случаи това са пропуснати моменти в отделните семейства. Индивидуалната работа с тези деца и с техните родители както от учителите, така и от психолозите, които за съжаление липсват в много училища, би помогнало за преодоляването на това явление.
– Започна ли учителската професия да става привлекателна за младите хора?
– През последните години поради ниското заплащане учителската професия не беше предпочитана от младите хора. Учителите пенсионери отпреди няколко години живеят с нищожно ниски пенсии. Сега се говори и се правят някои промени, като се дава приоритет на образованието, и е неотложно необходимо, защото след 10 години, ако не се променят нещата, ще има сериозна криза за работещи в тази сфера.
– Има ли приемственост между поколенията в тази професия?
– Когато постъпих на работа през 1980 г., бях една от първите млади учители, завършили висше образование в Благоевград, в първия випуск, филиал на СУ „Св. Климент Охридски“. Бях много добре приета от колегите. От тях научих, че трябва да работиш упорито, за да изградиш име и авторитет на учител, и, разбира се, на училището. Това съм се стремяла да правя до последния си ден в училището – месец юни 2018 г. Когато някои от бившите ми ученици ми повериха да обучавам техните деца, за мен това беше най-голямото признание и награда за работата ми. Радвам се, че не само моите, а и други бивши ученици на други колеги водят децата си в нашето училище. Това е оценка и признателност.
– Имате ли хоби, с което се занимавате през свободното си време?
– Моето хоби е да гледам прекрасните си внучета.
НИКОЛАЯ ИВАНОВА
Стефка Бойчева с един от випуските си 
Семейство Бойчеви с децата и внуците си 
Стефка и Митко Бойчеви в Охрид
