Зетят на Георги Ковачев - Светослав Петров, със сина си Валентин, яхнал пръча Мишо, участник в много национални и други животновъдни изложби
Георги Ковачев с част от стадото във фермата
Народната лечителка Наташа Ковачева, съпругата на Георги /вляво/, в работното си светилище
Георги Димитров Ковачев е роден в Брежани, но в Кресна създава семейство с известната народна лечителка Наташа Ковачева. Роден е през 1949 година. Учи в Брежани и в Горския техникум в Банско. Работил е в ТКЗС, бил е дърводелец в Горското стопанство, промкомбинат „Вихрен“ и моделчик в промишленото предприятие „Енергоремонт“ в Кресна. Бил е на гурбет в Ирак. От години се занимава с фермерство. Отглежда дългокосмести кози от стародавната порода, известна като калоферска и старопланинска. Голямата радост в семейството на Г. Ковачев са внучетата Валентин, Андрейка, Наталия и Серафим.
– Георги, за повечето хора 68-та година от житейската им пътека е време за заслужен пенсионерски отдих, а ти пък продължаваш да мериш сили по ходене с кози из долове и хълмове. Не ти ли натежава?
– Е, не е като на младини, но човек като поддържа някакво постоянно темпо, не е непостижимо. Свиква се. За някои лъжа може да е, но за мен си е кристална истина, че и козите се чувстват добре, когато са в движение. Боже, какви мили душици са – водя ги където си искам и никога не ми одумват, а и дните сред природата ги чувствам като рай за очите и балсам за душата.
– Поустроихте ли вече фермата?
– О, да! И то по европейски изисквания. Базата ни е в м. Долните уши край Кресна, току до река Влахинска. Това повече е дело на зет ми Светослав Петров. Разбира много от тези работи, а и от домашна стока, пък и знае да се грижи за нея. Фермата ни е водоснабдена, електрифицирана, разполага с различни помещения за ярета, за стари животни, болни, има си торища, складове за груби и концентрирани фуражи, а един голям фургон пък е приспособен за гости, та често в него се събират и компании – така за попийване, похапване и веселие.
– Отдавна ли се занимаваш с фермерство?
– Не. Фермата ни е на около петнадесетина години. Преди гледахме по някое прасе, малко кокошки, и толкова. Гледането на кози и овце обаче не е нещо ново и непознато за мен. То ми идва така и по наследство. Като дете в Брежани, където съм роден, още към седмата година хващах тоягата по стадо от петдесетина кози. Тогава в Брежани нямаше къща без свое си стадо. Случваше се да ида на училище, а щом свършат часовете, отивам да търся стадото, да отменя някого от нашите, а пък по празници и в неделя това си ставаше и моя грижа. Но по-късно се случи така, че прекъснах връзката със селския труд – заселих се в Кресна.
– В Кресна защо си отишъл?
– В Кресна съм вече към половин век. Главната причина се оказа съпругата ми Наташа Ангелова. Като взех прогимназиалното си образование в Брежани, постъпих в Горския техникум в Банско. Там бе и тя. Там се запознахме. Майка й Кръстана Ангелова беше известна народна лечителка, а и с дарби на ясновидство. Един ден се нарочих да я видя, за да ми гледа и предскаже що ме чака в бъдното. То основната причина пак бе Наташа. Не ми каза нищо лошо бъдещата ми тъща Кръстана и като постоях два-три дни, взехме с Наташа, открихме картите си, че искаме занапред заедно да градим бъдещето си, и не след много станах нещо като домозет, като впоследствие се устроихме самостоятелно.
– От какво се състои сега фермата?
– Кози, пръчове и кучета. Навъдили сме вече към 140 глави и всички са от стародавната дългокосместа порода, известна като калоферска и старопланинска. На тази порода ценното е, че е издръжлива на ходене и на лошо време, а вече е много по-популярна и с това, че много й се търсят кожите, особено на пръчовете. Отглежда се и за месо, дава и мляко, но кожите са по-важни. И това е, че от кожите на пръчовете най-вече се правят карнавални костюми. То като вземеш от Перник до Кулата, а и из Разложко, всичко е луднало за такива костюми, макар че много добър костюм може да излезе до 4-5 хиляди лева.
– Във вашата семейна ферма има ли такива качествени животни?
– О, да. Ние имаме пръчове с косми по над 60 сантиметра. Наши кози и пръчове от години печелят призови места и са отличавани от национални и регионални животновъдни събори, а пръчовете Мишо и Велката просто нямат равни засега в страната.
– Животните повече във фермата ли държите, или на открито пашуване?
– Фермата е за нощите и за извънредно лошите дни. Иначе сме навън на паша, че така се правят и икономии на фуражи, което не е без значение.
– Какъв километраж навърташ на ден след стадото?
– Не знам точно, но може би не е под 10-15 километра. Най-често може да се види стадото отляво на Струма и по висините над Кресненския пролом, като се вземе от района на жп гара „Пейо Яворов“, та се мине към Юмерица, Длъго бърдо, Ъмо, Чешмата, Прекопо, Голямото усое, Новоселските лозя, Зайковец и се слезе към Влахинска река, и оттам в базата. Където и да се хване из тези местности, все ще е по над 10 километра с отиване и връщане, но така, както се казва, нога след нога и се издържа.
– Какво правите с новородените ярета?
– Част от тях отделяме за попълване на стадото, че някои животни позастаряват или се поразболяват и трябва да се подменят. А и продаваме, ама по-рядко, така за месо и повече за попълване на стада в други ферми.
– По време на пашуването на открито няма ли опасност от хищници?
– Е, знае се, че дивото и питомното все са във война. Районът ни не е без вълци и може да се нагледат на някоя коза. Имаме си обаче и надеждна охрана. Тази грижа е поверена на кучетата. Те са издръжливи, агресивни и много яки, че и на вълци се опират. Ще споделя и една случка с кучето Галип. Преди няколко месеца, като прибрахме стадото във фермата, забелязахме, че част от животните липсват. Търсихме ги на другия ден, но не ги открихме. А следващия ден ги намерихме в м. Юмерица и там всички подчинени на Галип, който не се отделил от тях и в деня, а и в нощта, като животните все пак са имали какво да ядат, а той е бил без храна и без вода.
– Георги, и докога така?
– Засега мога и не мисля да се предавам. На сърце ми е, а така се чувствам по-полезен и за мене си, и за семейството.
– Преди фермерството с какво се занимаваше?
– Дълга е моята. След като се събрахме с Наташа, станах товарач към автотранспорта в ТКЗС в Кресна. После се занимавах с дърводелство в цехове в прокомбинат „Вихрен“ и в Горското стопанство. Вписах някоя година в трудовата си книжка и като моделчик в предприятие „Енергоремонт“. Към 1990 година вятърът ме отвя в Ирак.
– Там пък за какво?
– За какво? За пари. Гурбетчия станах. Децата растяха, пооправяхме къща и пари трябваха.
– С какви спомени си от Ирак?
– С много добри. Но аз бях преди да станат там разните войни, които съсипаха страната. По мое време Ирак беше страна с ред, а и как иначе, като такива като мен отиваха на работа там, а иракчани не идваха при нас. Почнах работа в кухня в град Хиланавилия. Имаше много българи – стотици. Главното занимание бе обезсолване на земя и създаване на земеделие – люцерна, царевица, бостан. За бостана в Ирак ще кажа, че много ме изненада. Там съм виждал и ял дини, дълги повече от метър, на самара на магаре не можеш да товариш повече от две. Добре беше плащането – по около 1000 долара на месец. Мнозина поработваха и допълнително, така на частно. Ако примерно полееш градинката на някой иракчанин, ще ти брои по 4 долара на час.
– Иракчаните как се държаха с гурбетчиите?
– С уважение. Мисля си, че там взаимното уважение бе много по-напред от това при нас, но това беше по онова време, а сега не знам. Там, ако се държиш човешки, иракчанинът, дето се вика, е готов да се жертва за теб.
– Бил си по времето на Саддам Хюсеин. Тук се говореше, че е бил голям диктатор. Ти имаш ли друго мнение?
– Ами, как да го кажа… Аз съм го виждал така, на площада. Имаше някаква охрана, но се движеше свободно. Дали иракчани са го уважавали? Не знам, но съм виждал как минаващи край негови протрети спираха и му се покланяха, а такива портрети имаше на много места.
– Георги, не мога да не те запитам за съпругата ти Наташа. Почти няма ден, в който на улицата пред къщата ти да няма лека кола от друг район и се знае притежателите й за какво са дошли. Не е тайна, че Наташа е известна като народна лечителка, знае да разваля магии, помага на всички, имащи нужда. Как ти виждаш всичко това?
– Съпругата ми Наташа на младини не се е занимавала нито с народно лечение, нито с ясновидство. Това се случи по-късно. Може би е имала в себе си нещо наследствено от майка й Кръстана, която, докато живя, все бе търсена от хора – било за съвет в лечение, било за разкриване на кражба или на нещо изчезнало. И се справяше. Никога обаче не се опита да предаде това, което знае и може, на дъщеря си Наташа. Но сигурно това при Наташа е станало по кръв, по наследство.
Всичко на Наташа й дойде при един случай. Това бе през 1975 година. На разсъмване Наташа се е била унесла в сън и в съня й идват три светици – Богородица, Петка и Неделя. Попитала ги защо са дошли и ги поканила да приседнат, а те й отговорили: „Не сме тук да седим, а да вземем нещо“. „Ама кажете какво“ – попитала ги Наташа. Трите светици взели да се съвещават. „Да вземем Наташа“ – казала Света Петка. „Не, по-добре е да вземем третата й дъщеря Соня – обадила се Света Неделя, – а Наташа да оставим да помага на хората“.
Събудила се Наташа, цялата във вода, учудена от странния сън и от някакво ново чувство, което я било обзело. И се случва за нас най-лошото – разболява се Соня, пламва в огън и за няколко дни изгаря в него. Отиде си, а беше само на годинка. И оттогава Наташа е с прозрения. Не го казвам аз, казват го много хора, идвали при нея, че им е помогнала.
– Ти включваш ли се с нещо в нейните работи?
– Не. Аз съм далече от всичко това. Ако имам дарбица, то е да се грижа за козите. Тя си знае какво знае, но я търсят и от Кресна, че и от София до Петрич, а и от Гърция, Македония. Стаята, в която посреща, вече е като светилище. Десетки са иконите и другите сувенири, които е получила като дарения от признателни люде.
– Георги, занапред как се виждаш?
– Ами, ако ме поживи Господ, искам да не ме лишава от възможността да ходя, да съм със стадото, да се любувам на природните щедрости и така да се чувствам и полезен за семейството. Другото, което искам, е да растат внучетата, та дано дойде време и правнучета да видя.
Интервю на
БОРИС САНДАНСКИ
