Половината живот на Фиданка Николова Филчева от санданското с. Склаве е минал под чуждо слънце – в далечна Испания. Заминава там, когато е на 24 г., и вече четвърт век живее и работи в Памплона. В Испания е израснал синът й Атанас, който напуска България, когато е само на 4 години, в Испания са приятелите й и колегите във фирмата, в която работи от 20 години. Преди дни крехката чаровница пусна в интернет клипче, на което нагледно показва как мие със сапун тротоарите в Памплона, управлявайки огромна цистерна. „Забавно е, готино е, харесва ми“, написа тя под клипчето със заразен позитивизъм.
Какво е половината живот да ти мине в чужда страна е темата, по която разговаряме с Фиданка Филчева. Съобразяваме се с работното й време, защото този ден е първа смяна до 15.00 часа. Даваме толеранс от 1 час, за да си почине. Тя обаче сяда зад компютъра доста по-рано, защото няма търпение да даде първото си интервю.
– Здравей, успя ли да си починеш?
– Готова съм.
– Разкажи ми за началото. Защо тръгна и защо точно в Испания?
– Това беше преди 25 години, много време мина, нали? Тогава бях на 24 г., живеех в Склаве и работех в гръцките шивашки цехове. Мъжът ми – и той. Помня, че беше много тежко – работиш от тъмно до тъмно и в края на месеца не вземаш никаква заплата. Един от най-силните ми спомени от онова време е свързан със сина ми, който беше много мъничък. Заради липса на пари се
НАЛАГАШЕ ДА МУ КУПУВАМЕ САМО НА НЕГО БАНАНИ, НИЕ С ТАТКО МУ НЕ ИМ ЗНАЕХМЕ ВКУСА.
Мислихме много, много говорихме с Николай и все стигахме до общия извод, че ако останем в България, няма да има бъдеще нито за нас, нито за детето ни. И съпругът ми тръгна. Замина при негов приятел от детството. Заминаването беше трудно, защото тогава България още не беше член на Европейския съюз и режимът беше визов. Освен виза трябваха му и 5-има поръчители от България. Справихме се някак с визата и поръчителите, той се устрои в Памплона и започна работа в строителството. След една година заминахме при него и ние с детето.
– Ти знаеше ли езика?
– Не, освен това съм със средно образование, но поне имах шофьорска книжка, която изкарах още като ученичка. Като пристигнах в Испания, имах право да остана при съпруга си само 3 месеца, после се наложи да работя нелегално, преди да легализирам престоя си. Затова в продължение на 3-4 г. чистих домове, работих по заведения… Нито документи имах, нито език знаех, но когато човек иска да работи, намира начин.
– А детето как прие тази генерална промяна – от живота на село при баба и дядо до чужда страна без никакви познати?
– Атанас всъщност се адаптира неочаквано добре. Беше на 4 годинки, когато дойдохме, и в началото също не знаеше езика. Това му създаваше сериозни проблеми – не можеше да си играе с другите деца, защото не се разбираха. Непрекъснато влизаше в някакви дребни разпри с тях. Аз много се разстройвах от това, започвах да плача, а той ми казваше:
„НЕ ПЛАЧИ, МАМО, АЗ ЩЕ СВИКНА С ТЯХ И ТЕ ЩЕ СВИКНАТ С МЕН, ЩЕ ВИДИШ!“.
И в един момент това наистина започна да се случва. Всеки ден започна да ми води деца вкъщи. Част от тях идваха с майките си, което е доста необичайно за испанците, защото тук не е като у нас – хрумне ти и почукаш на вратата на комшийката, за да пиете кафе. В Испания тези визити се договарят предварително, седмици по-рано. Децата обаче разчупиха правилата и аз започнах да се оказвам все по-често с гостенки. Правех им баници, мусака, палачинки, голям купон беше. Сега Атанас е на 28 г., има купища приятели, дори приятелка, и даже се надявам скоро да ме направи баба. Викам му: „Гледай да ме уредиш с внуче, докато съм млада, да помагам“, ама като гледам, май не се е разбързал особено.
– От клипчето ти в цистерната личи, че си много доволна от работата си, което не е често срещано явление. Как попадна в тази фирма?
– Ами веднага след като получих документи, си я намерих тази работа и от 2000 г. съм във фирмата. Тя е частна компания, но от 30 г. сключва договори с Общината в Памплона на всеки 5 години и се грижи за чистотата главно на парковете, детските площадки и тротоарите. Работим на 3 смени по 8 часа, по 7 дни в седмицата. Аз съм на щат и работата ми е само от понеделник до петък, а в събота и неделя работят почасово други хора, и сред тях дори има две момчета от България. А работата наистина е много лесна и забавна, трябва
ДА ВНИМАВАШ САМО ДА НЕ ИЗКЪПЕШ НЯКОГО ОТ МИНУВАЧИТЕ.
Ангажиментът ми е на цистерна от 500 литра да сипя 500 грама течен сапун и започвам обиколки по предварително определени маршрути. След колата освен че мирише на хубаво, става и много чисто – видяла си сама каква чернилка измива сапунът. След колата тротоарите им блестят. В България това няма как да стане, защото всъщност тротоари няма – те са превърнати в паркинги.
– Усещам, че животът в Испания страшно много ти харесва?
– Много, направо съм влюбена в него. Живеем в собствено жилище – купихме си апартамент от 100 кв.м с 2 тераси, за 150 000 евро. Ще го изплащаме още доста време, но поне си е наш и нямаме никакви притеснения, че може да закъсаме с вноските. Тук се живее спокойно, хората са усмихнати и добронамерени,
ИМАШ СИГУРНОСТ НЕ САМО ЗА ДНЕШНИЯ, НО И ЗА УТРЕШНИЯ ДЕН,
а държавата е една от най-социалните. Докато Атанас учеше в държавно училище, не сме дали стотинка за обучението му – всичко се поема от държавата. Заплатата ми е 1500 евро, но за лятната си отпуска получавам още една заплата, а за Коледа вземам 1700 евро допълнително. Задължителните разходи са минимални – 60 евро ни е токът на месец, ние го плащаме на 2 месеца, а за вода даваме веднъж годишно 280 евро. Освен това ние, работещите, получаваме лекарствата с 20% отстъпка. От какво мога да се оплача? Работата ми – работа, почивката ми – почивка. Всяка година аз съм длъжна да си ползвам 1 месец отпуск, от които 20 дни изкарваме в България и 10 дни в Южна Испания. Допреди 2 г. животът ми беше малко скучен – от работа вкъщи, готвене, чистене, спане и обратно, но то всъщност такъв е животът на повечето работещи по целия свят. Напоследък обаче се отпуснах, започнах да се срещам по-често с приятели, дори започнах да ходя на народни танци в тукашния ансамбъл „Пиринка“. Свикнах и в събота и неделя да си купувам готови банички от пекарната на една българка. Тук, в Памплона, нищо не ни липсва. Имаме български магазини, от които най-търсените стоки са кори за баница и лютеница. Храната е евтина, разходите са малки – какво друго му трябва на човек?
– Налагало ли ти се е да ползваш здравните услуги в Памплона?
– Да, и никак не е страшно – тук
ВСИЧКО СЕ ПОЕМА ОТ ЗДРАВНАТА КАСА, НЯМА ГИ ТЕЗИ КОШМАРНИ ДОПЛАЩАНИЯ КАТО В БЪЛГАРИЯ.
Мъжът ми си счупи таза – едно евро не сме дали, а в болницата го обгрижваха денонощно, и то с внимание, за каквото в България можем само да мечтаем. И неизбежно правя сравнение с татко. През 2011 г., тъкмо се беше пенсионирал, той се разболя. След 40 г. стаж получи инфаркт. Прибрах се от Испания в Склаве, за да съм при него. Постъпи първо в болницата в Сандански, ами там сякаш не беше човек, а някакво досадно бреме за персонала – нула внимание, нула грижи. 2 седмици лежа, а лекарите не знаеха какво му е, нямаше диагноза. Накрая ни
ПРЕДЛОЖИХА СРЕЩУ 2000 ЛВ. ПРОДУХВАНЕ НА ВЕНИТЕ.
Аз обаче прочетох доста за тази медицинска процедура и отказах. Преместихме го в София, където пък ни потърсиха 20 000 лв. за операция на сърцето.
– След като всяка година си идваш в България за отпуската, намираш ли някаква разлика с времето отпреди заминаването ви?
– Да, ходя при сестра ми, защото родителите ни починаха, но виждам, че няма никаква промяна, даже май още по-тежко става.
– Сестра ти не иска ли също да се пресели в Испания?
– А, не, там зет ми е категоричен – не мърдал от България. Той е Георги Миталов, кмет на с. Ласкарево е от ВМРО вече трети мандат и е отчаян родолюбец и патриот. И племенникът ми Борислав беше кандидат за общински съветник, но не успя да влезе в Общинския съвет. Иначе събра дарения за църквата в селото, непрекъснато се занимава с някакви общественополезни дейности. Не, няма шанс да дойдат при нас.
– Да питам ли за връщането ви в България?
– Ти питай, но отговорът ми е: Категорично не! Може би, когато се пенсионираме, защото с пенсията от Испания човек може да живее много добре в България. Тук минималната пенсия е 1200 евро. Наскоро мой колега се пенсионира и получи 1800 евро. Макар че като се замисля, пенсионерите в Испания са много на почит – въпреки високите пенсии получават много помощи, плащат им се 50% от лекарствата, пътните, дават им пари за лятна ваканция. Те много пътуват, като напуснат работа, нали трябва да си харчат някъде парите…
Разговаря ВАНЯ СИМЕОНОВА
