„Единственото нещо, без което човек не може, е без предци“, казва китайският философ Конфуций и Георги Славчев започва разказа за родословието си именно с този израз като човек, дълго време преподавал философия на учениците си, и продължава: „Предполагам, че човек трябва да усети вътре в себе си това, което би могъл да пренесе по-нататък, и моето убеждение е, че пренасям отношението към изкуството и стремежа аз да създам нещо ново в тази област.
Бащиният ми корен идва от село Горановци, а на майка ми е от с. Стенско, Кюстендилско. През двете села преминава река Драговищица и, метафорично някак си, обединява хората по своето поречие. Така е свързала и моите два рода в едно. И двамата ми дядовци са се занимавали със специфични занаяти. Дядо Стамен Георгиев Радиев по бащина линия умееше да прави амуниции и самари за конете, с които пренасяли едновременно плодове и течности от Радованската махала. Баща ми Славчо беше наследил тези негови умения на майстор дърводелец и беше в състояние за един ден да направи два прозореца и една врата, и то без машини. В моето съзнание е останало усещането, че когато дървото се реже, когато се обработва, то мирише хубаво. Даже си спомням една мисъл, че дървото след своята смърт не се вмирисва, както всяко органично същество, а напротив, ухае хубаво. Татко имаше изключително тънко чувство за хумор и от него съм запомнил, че каквато и златна професия да имаш, ако не си обичаш работата, ти не си за нея. За него написах „Отчов занаят“, което завършва така:
„Сърце не му даде обаче да прави
едно нещо само – кръст за разпятие.
И мисля, че в цветните райски дъбрави
сега е човекът с най-много приятели“.
Баба ми Стойна по бащина линия е починала доста рано, когато съм бил на 5 години, но знам от родови предания, че е била изкусна домакиня и е правила най-хубавите зелници, умеела е да тъче черги. На двамата съм посветил едно стихотворение. То е тъжно, защото там, където се е родил баща ми, вече е запустяло място.
Дядо Никола Ангелов Лазов от Стенско, бащата на моята майка Верка, беше селски терзия, майстор шивач. Като скъп спомен си пазя неговото майсторско свидетелство, което стоеше на видно място в къщата им в стара дървена рамка. Шиеше на доставена от Америка крачна шевна машина „Грицнер“, с която правеше прочутите кюстендилски мъжки и женски носии. И тази машина пазя като родова реликва. Женските дрехи правеше от казмир – вид английски плат, и ги украсяваше с изкусни гайтани, а мъжките потури и пояси правеше от шаяк. Женските казмири, както са известни в нашия край, са различни по цвят за мома, за сгодена невеста, за жена… Сега в Кюстендил Катя Хаджийска-Кет прави тези носии и на мен ми е много мило, когато виждам нейните модели. Те ми напомнят за дядо Никола, защото като дете съм бил свидетел как взимаше мярката на хората и шиеше носиите им. Спомням си, че през 1981 година екип на Регионален телевизионен център – Благоевград засне един филм „Сватба в Стенско“. Няколко от костюмите на участниците са правени от моя дядо. Беше ушил мънички потурки, елек, риза и за едно малко дете, което също участваше във филма. Дядо живя до 1983 година и поназнайваше френски език, рецитирал ми е на френски стихотворение. Провокираше и мен със своята любознателност. Даваше ми една ябълка като награда, че съм получил шестица, и аз я приемах като изключителен подарък и стимул да продължавам. Казваше ми: „Парите са като камъни, чедо, да се браниш с тех!“. Той искаше парите, които изкарва, да са спечелени с много труд, т.е. да са заслужени. И затова ми казваше „Пребриши си потното чело, та да ти е благо яденето!“. Майка живееше по неговия пример и от нея съм чул: „Не можеш да си изткаеш платното, па да ритнеш кросното“. Това е Кантовият императив: „Не прави на човека това, което не искаш на теб да направят!“.
Моята баба Гюра по майчина линия беше голям чешит. Тя не беше грамотна, подписваше се с палец, но беше природно интелигентна жена и имаше интересно образно мислене. Тя ми казваше: „Гошко, толкова мака съм натрупала, чедо, че машината на влако не може да я потегли“. Тя искаше хората да общуват помежду си и ми казваше: „Требва да си живувате!“. И още: „Да си човечаеш, та да те почитат!“. Нейният татко – дядо Цветко, е имал собствена кръчма, свирил е на тамбура, участвал е във войните от началото на миналия век, като цяло – здрав българин. Правнучка на дядо Цветко е и Валентина Цветкова, която е пилот. Тя, заедно с Мария Атанасова и Роза Георгиева бяха единствените жени летци в гражданската авиация. Валентина Цветкова е изключително явление в нашия род. Тя е командир на българския правителствен самолет „Фалкон“ и още лети, защото й имат пълно доверие в правителствения отряд. Тя е родена на 1 февруари през 1961 година. И на тази възраст все още е безпогрешна и е човек, който обича и цени изкуството. Нарича ме батко и винаги чете моите книги. Имам по-малък брат Валентин, който преди 11 години напусна земния си път, но казвам имам, защото никога няма да го забравя.
Разказвам всичко това, защото моите предци умееха да творят с ръцете и сърцето си, умееха да говорят мъдри думи, които съм запомнил и се опитвам да прилагам в живота си и да предавам на децата си.
Аз съм роден на 24 януари 1952 г. в Кюстендил и съм записан като Георги Славчев Стаменов, а брат ми, който е роден година и половина след мен, е роден в село Драговищица, тогава Перивол, и е записан Валентин Славчев Георгиев. Аз нося фамилното име на дядо ми, а той на прадядо ни, на когото аз съм кръстен. Тогава такива различия не са били единични случаи.
Имам ярък спомен от 1959 година, когато бях първи клас в Трето основно училище в Кюстендил. До така наречения Железен мост тогава, сега го наричат Женския мост, се задаваше висока фигура с дълго манто и мека шапка на главата, дълга брада и странна походка с ръце, преплетени на гърба .Това беше Владимир Димитров-Майстора. Децата го заобикаляхме, а той се усмихваше и ни даваше виолетки бонбонки. По-късно разбрах до какъв гениален човек съм се докосвал. Там учих до 8 клас и имах една невероятна учителка по математика, омъжена в Рила. Тогава, както много ученици, се опитвах да пуша. Правихме си цигари от орехови листа и г-жа Янка Ризова ме видя веднъж да дърпам от цигарата. Хвана ме за ръката и ми каза: „Георги, ще се отдадеш на тоя порок“!“. Нищо повече не ми каза, не ме наказа, както беше прието, не извика родителите ми, не докладва в училище за мен. Тази нейна реплика се оказа решаваща да се откажа от цигарите. Много светли учители имах. След това завърших гимназията в Кюстендил. Въпреки че никога не съм бил добър по математика, ме записаха в математическа паралелка, защото там бяха подбраните ученици, и тази среда ми оказа добро въздействие. В гимназията започнах да чета и да пиша повече. Имах един съученик Методи Джонев, с когото се състезавахме и конкурирахме в поезията. В началото имахме една млада учителка по литература и всички бяхме очаровани от тази хубава жена. Заради нея учихме и четяхме много. И ако Митка Анастасова в началното училище ме научи на правопис, тук се учих да пиша стихове. Младата ни учителка излезе по майчинство и дойде да я замества изключителната поетеса Екатерина Йосифова. Тогава взех решение да уча „Българска филология“. Мислих си, че който завърши тази специалност, става велик поет. Сега се усмихвам на мислите си от онова време. Екатерина Йосифова не ни даваше празни надежди, не пестеше критиката, рядко хвалеше някого. Тя ми казваше да чета много поезия и понякога съм се обиждал на забележките й, но сега разбирам, че нейните думи винаги са били добронамерени. След години, когато бях издал пет стихосбирки, тя ми се обади специално да ме похвали за първата книга в неримуван стих CAUSA SUI – в превод от латински „Причина на самото себе си“. Помогнала ми е с критиките и с похвалите. Бях щастлив, че ми беше учителка по литература. Кандидатствах „Българска филология“, но мой близък, професор по философия, ми каза, че винаги ще мога да пиша, дори без да съм завършил тази специалност, но по-важното е да получа основна подготовка по световъзприемане. Попитах го какво има предвид, а той ми каза да запиша философия. През 1970 година успях да се класирам по философия. Две години бях войник и през 1972 година започнах да уча философия и там срещнах много мои приятели“.
Георги Славчев има много приятели от родния му град и от страната. Негов приятел от ученическите години до днес е известният журналист и политик Иво Атанасов, с когото са седели на един чин и затова Иво го нарича „съчинен“, а също и поетът Мишо Калдъръмов. Мъжко приятелство го свързваше с алпиниста Людмил Янков и с билкаря Георги Чернев, които са съжаление, не са между нас. Много близък приятел е с проф. Цочо Бояджиев, с когото са живели заедно на квартира като студенти. Днес той е рецензент на част от книгите му.
„Преди казармата Цочо не е успял да стане студент, въпреки че е завършил немската гимназия в Ловеч“, разказва Жоро. „Готви се да кандидатства пак по време на войниклъка и се оказахме в първи курс заедно в тази специалност. Ние се познавахме още от списание „Родна реч“, където сме публикували свои творби. Там беше и Иван Матанов, Цветан Теофанов – професор по арабистика, и преводачът на Корана Гергина Дворецка, но така се стекоха събитията, че най-близък за мен си остана Цочо Бояджиев. Бяхме в един курс, заедно на квартира, която трябваше да напуснем зимата, и тръгнахме по приятели. Спомням си как баба Гюра ми купи едно походно легло и след лекциите с Цочо се качвахме с походните легла в градския транспорт и отивахме да спим при някой приятел. Един наш състудент – Тодор Николов, ни предложи собствения си апартамент. Той се намираше до съседния вход, където живееше Григор Вачков. Там идваха на гости непрекъснато наши състуденти. Имаше една дама – София Несторова от Пловдив, която сега е съпруга на журналиста Живко Желев, който водеше предаването „За 1 милиард“. Ние с Цочо страдахме, че тя се омъжи за Живко, защото я харесвахме, тя идваше да се къпе в банята на нашата квартира, където стоеше повече от час и половина. Слагахме пред вратата на банята будилник да й напомни, че трябва да излиза. Много спомени имаме там. Та от тази квартира аз пътувах за Кюстендил, а Цочо – за Троян. Баща му беше директор на Винпром – Троян и всяка седмица му пращаше по едно кашонче луканка „подкова“ и по няколко бутилки „Троянска сливова“. Аз по-често си ходих до Кюстендил и носих домашно вино от баща ми и други храни, които майка приготвяше. Веднъж тръгнах за Кюстендил, като му оставих бележка и пържени картофки, от които си хапнах, но оставих да има и за него, като се прибере от лекции. След години беше написал едно стихотворение – „Няма го човекът, картофките са тука“. Нашият приятел Хрим Христовски му беше написал литературен шарж:
„Добър поет и със късмет.
На всичкото отгоре акъллия.
Ако не стане в София поет,
в Троян ще стане казанджия“.
Ние с Цочо много се впечатлявахме и много страдахме за наши колежки, бяхме романтични, но тогава не ни обръщаха внимание, както искахме. Търсеха по-големи от нас. Цочо имаше много романтични връзки и отношения, по-скоро епистоларни, а аз бях още по-задръстен. Преди 50 години написах: „Усмивка с твоето име“
„Тази вечер, преди да заспиш
в тишината на сънища кратки –
забрави тъмнината и виж
песента на дъждовните капки“.
Цочо се влюби в една колежка от Михайловград, днешна Монтана, и станаха семейство. Проф. Пепка Бояджиева е много добър социолог и философ. Цочо е с нулево отношение към битовите проблеми, но тя го е приела такъв, какъвто е. Той доминира в семейството им, въпреки че не кара автомобил, не сменя крушки, не поправя брави, но той е изключително явление в българската наука и култура и аз съм много щастлив, че съдбата ме срещна с него. Цочо и Пепка се ожениха в края на следването ни през 1976 година и аз се върнах в Кюстендил.
Четири години след като Цочо се ожени, срещнах моята жена Корнелия. Баща й е от Кюстендил, а майка й има корен в Стара Загора. През 1979-та, когато се запознахме, тя беше завършила Музикално-педагогическия институт в Пловдив и по разпределение е трябвало да бъде в Широка лъка, но баща й е от известния кюстендилски род Лазови и беше успял да я освободи от това разпределение, за да си остане в Кюстендил. Започна работа в Икономическия техникум и преподаваше пиано в Профсъюзния дом на културата, който тогава беше в ремонт, и уроците се водеха в Центъра за художествена самодейност, където работих и аз. Така се запознахме. Тя беше момиче, което освен любов ми даде и някаква увереност в живота. Тогава баща й и сестра й също дойдоха в Кюстендил, за да охраняват Корнелия, а майка й остана да работи в операта в Пловдив. Родителите й не приеха връзката й с мен. Явно са мечтали за друг зет, чийто критерии аз не покривах, и в един момент решиха да се връщат всички в Пловдив, за да ни разделят. Корнелия се прибра в Пловдив и веднага ме потърси по телефона чрез моя приятел Методи Джонев. Когато той ми каза, че ме е търсила и казала, че не може без мен, аз тръгнах към нея. Пак се крихме известно време, но в крайна сметка Корнелия напусна семейството си и дойде при мен. На 13 февруари подписахме брак. През 1999 година работих в една книжарничка в София и тогава председател на Съюза на писателите беше Николай Хайтов. Той купи за книжарницата малка кола, в която понякога и той се возеше. Веднъж ме помоли: „Гоче, може ли да ме закараш до Яврово“ Това беше неговото село. По пътя мълчахме, а той ме погледна и каза: „Защо не говориш, разкажи нещо“. И тогава взех, че му разказах моята история с Корнелия, а той: „Ми че то, като в моя разказ „Мъжки времена“, и млъкнахме и двамата. След пет минути той се обърна към мен и попита: „Гоче, след туй нещо имаше ли пишманлък““. Такива работи, но вече направихме 45 години заедно с Корнелия. Имаме две прекрасни деца“.
Жоро си задава много въпроси и често търси отговори в мислите на философи от древността до днес.
„SI FALLOR, SUM“ – Ако се заблуждавам, то живея – Августин
Заблуждавам ли се, ако в противоречие с математиката смятам, че две съдби – моята и твоята, са корен квадратен от една невъзможна любов“.
„Дъщеря ни се казва Славена и се роди на 22 януари 1982 година. Завърши стоматология и е зъболекар в София. Сега се е насочила към имплантологията. Тя има вроден усет на хирург и се справя чудесно с ваденето на зъби. Докато се усетиш, зъба го няма. Тя ни дари с прекрасен внук Борко. Вече съм му посветил 29 стихотворения.
Синът ни Филип е роден на 30 септември 1985 година и завърши Финансово-стопанска гимназия в София. След това записа „Стопанско управление“ с немски език в Софийския университет, където учи две години. Спечели стипендия и отиде в Сарланд Укен – най-малката провинция в Германия – спорното пространство между Германия и Франция. Когато свърши стипендията му, Филип работеше като управител на студентско общежитие, прожектираше филми на студентите, за да се издържа. Направи аспирантура, една година работи във френския град Мец и след това започна работа в одиторска компания в Люксембург. Израсна в йерархията и е на много хубава служебна позиция в момента. Купи си там жилище и няма намерение да се връща. Като зодия Везни е много деликатен, раним. Покрай него има много момичета, но още не може да си намери половинката. По колебание за избор на жена ме надмина вече, но животът е пред него“.
Тези дни излезе от печат деветата книга на Георги Славчев „Урала, Майсторе“, която Иван Матанов нарече сънувана, а Борис Христов – топла книга. И един от първите екземпляри Жоро подари на единствения останал жив модел на Владимир Димитров-Майстора – Боянка Аракчиева, момичето с ябълките, което дълги години беше на корицата на читанката за първи клас. Остави книги и в село Шишковци, където винаги ще има интерес към всичко, свързано с Майстора, а също и на своите ученици, които го подкрепят, защото обичат своя учител по философия и умеят да се радват на творческите му успехи. Или, както е казал Конфуций: „Който постига новото, грижейки се за старото, той може да бъде учител“.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
