Милена Пламенова Зарева е родена в Кюстендил. Тя е на 43 години, завършила е Техникум по текстил и облекло, или т.нар. СПТУ, випуск 1993 г. Тогава училището се казвало „Йорданка Николова”, а не както е сега „Владимир Димитров-Майстора”. Там се прехвърля от Спортното училище, където е състезателка по лека атлетика, но заради травма спира със състезателната си дейност. Записва се да учи за шивачка.
Милена показа забележително участие в тв риалитито „Фермата”, където на финала изгуби от европейската шампионка по лека атлетика Ваня Стамболова. Има двама синове, на 11 и 17 години. Казват се Пламен и Радослав. Заради професията й я наричат Горския. Малкият й син също не казва „мамо”, а „Горски”.
Децата ми наистина са най-голямото ми постижение. Имах известни трудности – когато родих големия си син преди 17 години, бях на 26, което в България тогава се смяташе за късна бременност и дори ме смятаха за престаряла. Сега вече не е така, за което се радвам. Големият е на 17, казва се Радослав, а малкият – на 11 и се казва Пламен. 6 години след първото раждане нещата се бяха променили – българката започна да мисли по-добре в този аспект. Защото една майка на 18 години си е дете. Дори винаги казвам, че мъжът ми прави подарък, аз съм родена на 27 септември, единият е на 17 септември, а другият на 19-и.
– Къде се запозна със съпруга ти Светослав?
– И двамата сме от Кюстендил, и то от един квартал. Запознахме се в едно квартално кафене. Всичко стана съвсем случайно с едни стелки за кола. Така с тях станахме гаджета и те до ден-днешен са ми във „Витара”-та, колкото и коли да съм сменила, тези стелки не си ги давам. Бяха в моята кола, която ми беше оставил баща ми. Колата се счупи и реших да я продам, но преди да я продам, той си беше харесал стелките. Пита ме: „Ще ми дадеш ли тези стелки?” и аз казах „да”. След това стелките отидоха в другата ни кола „Волга”, след това си купихме „Поло”. Когато я продадохме и нея и мъжът ми купи „Витара”, аз си взех стелките. Даже жената купувач ме питаше: „За какво са ти тези стелки, те са стари, купи си нови”, но аз отговорих, че са ми спомен.
– От колко години сте заедно?
– Вече 19 години сме заедно. Не ми е първото гадже, защото все пак тогава като се запознахме, бяхме на 26, но ми е истинската любов. Тя любовта е 3 месеца, пеперуди в корема и после не можете един без друг, това е.
– Идва Бъдни вечер…
– Да, и както във всички нормални християнски семейства, слагаме на трапезата нечетен брой ястия, да са постни. Задължително казвам молитва, въпреки че аз не се кръстя, не правя кръстни знаци. Като всяка нормална българка се подготвям – с бъдник, с баници, със сарми. Малкият Пламен меси питката с паричката, преди да се роди, я правеше брат му, големият месеше. Аз съм ги научила. И двамата могат и да плетат, да месят и да готвят, изобщо много неща. Малкият иска дори да стане готвач.
– За Коледа какви са ви плановете?
– Всяка година се събираме един кръг приятелски семейства, но сега тях ги налегнаха едни здравословни проблеми. Още не знам как ще се организираме, но винаги е у нас, а аз приготвям пуйка. Рецептите не ги вадя от интернет. Интересното е, че всяка година я приготвям по различен начин и никога не се повтарям. Може би съм го наследила от баба ми. Аз не готвя по рецепти. Моите неща са импровизирани. Ако една година е с картофи, на другата е със зеле. Сега още не съм решила с какво. Когато я купим в магазина, на момента ще преценя. Никога не планирам. Моето готвене винаги е абсолютна импровизация.
– Кое е любимото ястие на семейството?
– Мъжете ми не са претенциозни. Най-обичат печен джолан, и то с продукти, останали в хладилника. Малкият има един термин „сбирщайн”, такива са и любимите ни манджи. Каквото е останало, но винаги се получава. Харесват много и пролетните супи – коприва, лапад, спанак.
– А десерти обичате ли?
– Любимият им е бисквитена торта, пробвала съм и други неща, но мисля, че не си падат много-много по сладките неща. В нашата къща не се яде захар, и то не защото аз съм решила, просто не обичат. От време на време правя един кекс, научила съм го от дете от баба, но и него не го ядат много. То и на външния вид им личи, слабички са.
– За спорт намираш ли време?
– Отдавна съм спряла, защото и здравословно не би ми било окей. Пробвала съм новите видове като канго джъмп и така нататък. Фигурата и килограмите са ми наследствени.
– Викат ти Горския, как го приемаш?
– Нормално, в една такава професия няма как да те наричат по друг начин. На всички колеги им казват горски, така и на мен. Първо с дърводобив започна да се занимава мъжът ми, 2001 година купихме и първия камион. И понеже по нашето законодателство, за да имаш дърводобивна фирма, трябва да се назначи лесовъд. Имахме един пенсионер, но после аз реших, като завърша ЦПО, законодателството го позволява, и като завърших, получих документа. Много обичам гората, а и заради семейния бизнес. Стана ми професия, и то любима. Харесва ми да се качвам на връх Руен, дори и сега настръхвам, като говоря. Това е едно от местата, които наистина ме зареждат. Оттам можеш да видиш почти всички български планини и особено ако е ясно времето. Уникално е, няма друго такова, обожавам го.
– Каква кола караш?
– Карам джип, който е модел 90-а година, и дори съм му дала име, казва се Тара, от марката „Сузуки Витара”. Обичам да си кръщавам возилата, дори и на камионите ми се случвало да казвам „Ками” или нещо от сорта. Обожавам да карам, шофьор съм от 22 години, от миналата година даже професионален шофьор. Вече жените в България доста често се занимават с тази професия, но Тара си е част от мен и дори ми е малката къщичка.
– А какво ти е отношението към моторите?
– Те са хоби на сина ми и мъжа ми. На младини съм карала, но откакто станах майка, не се качвам на мотор да го управлявам. Но семейната страст на мъжете големите са кросовите мотори.
– Къде учи големият ти син?
– Радослав е ученик в Професионалната гимназия по икономика и мениджмънт „Йордан Захариев”. Той няма мерак да става горски. Малкият иска да става готвач, но техникума тук за жалост го съсипаха. Хубаво е за един мъж да има професия. Може да се запише в Икономическия техникум, както се казваше навремето, или в Езиковата гимназия, ПМГ. От последните две обаче излизаш без професия. За мен професионалното образование в България би трябвало да се развива, защото всеки един млад човек може да продължи образованието си, но след като завърши някаква Професионална гимназия. За жалост обаче това не се толерира. Ние все още стоим на принципа, останал още от майките и бащите ни, „Учи сине, за да не работиш”. Но не е така, трябва да имаме професионални гимназии и българските деца да излизат с професионално обучение. Всяка една професия, всеки един занаят винаги е от полза
– Кой те провокира да се запишеш във „Фермата” и има ли нещо, което не сме видели по телевизията и да е останало скрито?
– Не сте видели това, което при монтажа не е показано. Аз не съм гледала „Фермата” цялата, не знам какво точно е излъчено, но общо взето хората, които ме познават, си знаят, че това вътре беше истинската Милена. Няма друга, аз не мога да съм друга. Аз съм си такава, на моменти доста импулсивна, не мога да премълчавам, защото съм зодия Везни. Винаги обаче съм се съобразявала. С възрастта съм се научила, преди да избухна, да броя не до 10, а дори до 20, съобразявала съм се да не стане скандал. Задължително намирам начин да се изясним, не оставям нещата недоизяснени.
– Как се реши да участваш, кой те провокира, сама ли или някой друг?
– Имам една приятелка от 90-те години – Мария Мавродиева. Това е прекрасна моя половинка, с която можем да не се виждаме 2-3 години и да продължим да си говорим оттам, където сме спрели. Изобщо уникално приятелство. Тя беше решила, че аз съм точно типажът, който да участва в това предаване, и ми заяви: „Аз ще те запиша”. Отговорих: „Марийо, прави каквото искаш”. След известно време обаче ми звъни и ми казва: „Моят скапан телефон нещо не става, моля ти се, обещай ми да пробваш”. Аз тогава имах свободно време, регистрацията беше точно 5 минути. На практика изреченията, с които описвам мотивацията си за участие, бяха не повече от 5 и даже в момента не си ги спомням. То това стана дори 2 дни преди да спрат да приемат заявленията. Тя, Мария, беше човекът, който ме подтикна. И в един момент бяхме при приятел, на когото помагахме, поправяхме конюшня. И аз си бях зарязала телефона на ливадата. Отивам и гледам – пропуснато повикване с непознат номер, а отдолу съобщение: „Добър ден, аз съм Ваня от „Фермата” и искам да се свържа с вас”. Първоначално реших, че е майтап, но звъннах. От другата страна ми обясни момичето, че ме чакат на кастинг. Дори и при кастингите изживяването е уникално, оказа се, че ситото е много голямо. Не знам дали съм точна, но това, което съм чула от хора от продукцията, са подадени над 12 000 заявления. Самият факт, че още за първия кастинг бяха избрани 1200 от тия 12 000 и попадайки в тази група, вече знаеш, че има нещо в теб, което ги грабва. Наистина екипът, който оценяваше участниците, е доста строг, а и пред Ани Владимирова няма как да се скриеш и да бъдеш друг. Самият факт, че от всички тези хора си попаднал вътре, е победа. А колкото до самата игра, от самото начало твърдях, че е игра. Много ми е странно, когато някой казва, че не са вътре заради парите или за победата, за какво си тогава там, питам, за какво си преминал през всички тези сита? Не ми е реално. Аз благодарение на Гергана още във втората седмица станах „Фермер на седмицата”. Според мен не е реално да казваш „Не, аз не искам да стигна до финал, не, аз не искам парите”. За какво си там тогава?
– Помогна ли ти работата за представянето във формата, изискваше ли някаква физическа подготовка?
– Физическа подготовка за работата на село не се изисква. Трябва да имаш желание, да, може би помага за това, че си физически здрав, но нашите баби не са били лекоатлетки, не са били спортистки. Вътре има едно спокойствие, не те гони час, да тичаш на работа. Вътре трябва да се справяш с животните, с градината, с живота на село. Да, на село има тежък физически труд, но психическо спокойствие. Това дава „Фермата”, връщане към детството. Аз наистина като дете, естествено, не съм използвана за физически труд, но това нещо е било пред очите ми постоянно. Моите баби и дядовци са се занимавали с животни, с градини. И да, те са ставали сутрин при изгрев слънце и са си лягали като залезе. Определено не са имали фитнес зали, за да ти помагат за физическата подготовка. Физическата подготовка може да ти помогне за състезание, но не и за работа.
– Разкажи ни нещо повече за работата си?
– Основната част от моята работа се състои в експедиция на вече добита дървесина. В българското законодателство всеки един собственик на горски масив има право да го работи, сиреч като спазва законите, има маркиращи лесовъди, такива, които трябва да определят вида сеч, и т.н. Позволителното за сеч се издава на човека като мен в случая. Аз отговарям сечта да бъде изведена правилно и да издам превозен билет. „Не садя дървета”.
– Какви са твоите хобита?
– Плетенето и маникюрът. Обожавам си ноктите, то донякъде е и генетично, моята майка винаги е била с перфектни нокти. Обичам да го правя, но не обичам да го правя на друг, правя маникюр само на себе си. А от време на време си записвам и час, обичам. Другото хоби ми е плетенето, обожавам го. И зелниците, и баниците, и плетенето са ме научили бабите. Нали и във „Фермата” месих зелник. Най-обичам зимата, като гори камината, да си пусна телевизора, да си направя чаша кафе и да седна с иглите.
– Какво плетеш – пуловери на децата или какво, а и те носят ли ги?
– И пуловери, и ръкавици, шапки, всичко, което ми дойде на момента. Шия гоблени, но в момента имам проблем с ръцете. Не може да се каже, че е здравословен проблем, просто трябва да ги щадя. А и вътре по същия начин, дори имаше обвинение, че спекулирам с това. Не е вярно, ръцете ми бяха вързани, за да ги предпазя. Никога не съм се оплаквала. Има хора, които ще кажат, че не съм кръшкала от каквато и да било работа – дори и доенето. Но просто по време на битките, моите ръце са били вързани с превантивна цел.
– Какво е отношението ти към домашните любимци?
– В апартамента имаме мини пинчер, който ми го подариха, след като излязох. Тя е мъничка, на 3 месеца, една принцеса Арабела. В къщата, в която е роден моят мъж, тя е в същия квартал, имаме 4 каракачанки, а доскоро имаше и кон. Вече го няма, защото големите мъже го замениха за мотор. Хобито на моя мъж е птици. Имаме гълъби, кокошки, не им знам бройката, канарчета, папагали… Да, жените могат да ми съчувстват.
– Да, но като си заобиколена от трима мъже, трябва те да се грижат за теб?
– Женската работа обаче си е женска и няма как ти да не ги обгрижиш, като готвене, чистене… Моите мъже помагат, умеят да вършат всичко. Аз самата съм благодарна на мъжа ми, защото ако не беше той, нямаше как да си позволя това участие. Можете да си представите какво доверие му имам, за да оставя децата. Да, на него му е помагала моя приятелка, сестра му. Но не се е налагало да вика на помощ бабите. Вкъщи се беше справил сам прекрасно, 84 дни, не знам колко месеца са. Човекът се справи прекрасно и с пране, и с готвене. Да отведе малкия на първия учебен ден и да им купи каквото е нужно за училище. Защото на практика аз се прибрах доста след това. Гордея се с него.
– За Нова година?
– Още не сме се уточнили, най-вероятно с приятели, някъде в домашна обстановка. Не ходим на заведения, това е сигурно от бившата ми професия, защото на празници в лудите ми млади години съм била барман, сервитьор. И затова сега не обичам да ходя на Нова година на заведение. Определено ми е втръснало. Събираме се с приятели, децата са около нас.
