Започнах да снимам София на 13 септември 2005 година, помня датата не за друго, а защото на 14 септември ми беше първият учебен ден в Софийската духовна семинария
Фотографията може да има много определения. Несъмнено обаче тя дава едно – усещане за естетика… Точно това прави и фотографът, създател на „Етюд-и-те на София“ Иван Шишиев. Той е посветил последните години от живота си на Street фотографията и показва София като град, който диша, разхожда се, усмихва се, плаче, ликува, тъгува, пулсира… Въпреки че е от малко село – Петрово, в близост до Сандански, на юг от Мелник, той е обикнал София като място, което му дава живот, а не като мащеха, която само го изхранва.
Негова страст е да се катери по сградите и да снима от птичи поглед. Има и дрон, но предпочита сам да изкачва височините, за да види как изглежда хоризонтът отгоре. Всеки ден хваща фотоапарата и обикаля по улици, площади, малки дворчета, квартални алеи и междублокови пространства, за да търси красотата във вратите, прозорците, пощенските кутии и тухлите на фасадите.
За усета да уловиш мига, за улиците и хората и за кратките истории със съдържание – пред Vesti.bg говори човекът зад обектива Иван Шишиев.
– Кой е направил първата Ви снимка? Предполагам, че е била бебешка.
– Да, бебешка е. Макар да не се виждам много заради одеялцето, с което са ме завили в болницата. Снима ни един фотограф, приятел на баща ми. Викахме му чичо Христо. Имаше фотографско ателие в Сандански. Почина преди около 15 години.
– А Вие самият обичате ли да се снимате?
– Да, с малки изключения.
– Иван, как се сдобихте с първия си фотоапарат?
– 1999 година. Сурва. С парите, изкарани от сурвакането, накарах брат ми да купи една лентова сапунерка с марка Olympus. Смешното е, че снимах животните, но самите кадри ги видях едва няколко години по-късно, когато имах пари за проявяването им.
– Кога започнахте да снимате София?
– Беше на 13 септември 2005 година. Помня датата не за друго, а защото на 14 септември откриват учебната година в Софийската духовна семинария, където на 14-годишна възраст аз започнах да уча там. И така, на 13-и ние трябваше да се явим в Семинарията. Хванах трамвай №14 от гарата, тогава такъв трамвай съществуваше все още. Стигнах до църквата „Св. Седмочисленици“ и вече бях влюбен в тази сграда.
– Интересен детайл от Вашата автобиография е, че сте завършил Духовната семинария. Как стана преходът към фотографията?
– Брат ми е по-голям от мен с 14 години, а сестра ми – с 12 години, поради което на тях се падаше честта да изнесат семейството и да им казват къде да учат. Аз съм изтърсакът и ми казаха: „Където искаш учи“. Понеже баща ми е свещеник и съм слушал много легенди за Семинарията, затова реших да се запиша там. Това е една огромна казарма, то е като военно училище и е нещото, което ме научи да бъда постоянен. Така започна моята любов към София.
Случката, с която започнах да снимам, е малко по-късно. Преди това съм снимал с лента кози и овце на село. Обаче, когато в София започна окупацията на университета, и аз си купих фотоапарат с идеята да снимам няколко неща. По-късно обикалях известно време в Западна Европа на автостоп. Там има хубави катедрали. Когато се върнах, започнах да снимам града, но снимките на ги публикувах. Показвах ги на приятелите, които ми казваха някъде да ги публикувам. Шест месеца по-късно реших да им тръгна по акъла и вече 8 години това нещо го правя.
– Черно-бялата или цветната фотография е по-подходяща за снимане в града?
– В началото правих монохромна фотография, но си казах, че хората не искат да виждат това. Хората го виждат като сив град, ако и аз им го дам така, значи ще има някакъв проблем. Ако това е Париж, ще е супер, защото градът го предпоставя. Тук обаче аз нямам право да слагам монохромна фотография. Първоначално правех 100 снимка монохром и една цветна, после обаче обърнах нещата – на 1000 снимки има по една черно-бяла.
– Към всяка една от Street снимките всеки път слагате кратко и ударно заглавие. Как го измисляте, от какво се ръководите?
– По този начин се опитвам малко да вкарам в канал хората все пак, какво виждат. Те виждат нещо и си мислят, че го правя с някаква друга идея, но в действителност го правя с определена такава и затова слагам заглавие. Заглавията са такива, каквито са, благодарение и на големия брой книги, които съм изчел.
– Емблематичният кадър с трамвая Ви направи популярно име за няколко часа. Как си обяснявате това?
– Да, това беше снимката, която избухна. Дори се появи като меме и в Токио. Това беше търсен момент и насочих фотообектива натам.
– Мнозина използваха Вашата снимка тогава, но едва ли са искали позволението Ви за това…
– Да, това е така. Иначе във фотографията има някаква анонимност. Ти можеш да познаваш дадена фотография, но по-рядко знаеш за фотографа, който седи зад нея. Затова и аз не си щамповам името на дадена снимка, както някои го правят. Не слагам лого, воден знак или каквото и да е, защото ако човек хареса една снимка, той ще я одобри, без да се интересува кой е авторът.
– Кой град в световен мащаб Ви се снима?
– Наскоро бях в Прищина и много ми хареса. Имах други очаквания за него. Истанбул и Белград са много „живи“ градове.
– В София има ли тайни места за Вас?
– Вече няма. Мислех, че има, но вече бях там, видях ги и не са ми тайни.
– Има ли „правилно“ и „грешно“ снимане, някакъв стандарт?
– Има стандарт спрямо учителите, които обучават своите ученици на даден такъв.
– Кой е Вашият учител и заимствал ли сте нещо от някой световно признат фотограф?
– Бресон е изключителен, както Роберт Капа. Те са военни фотографи. Първият е измислил именно това „да уловиш мига“. Оказа се, че Бресон даже е снимал и на Балканите. В Югославия е бил, за да направи едни кадри. Всеки фотограф трябва да си изгради абсолютно свой стил, а не да подражава на някой друг, защото тогава тръгват сравненията.
– Кое е това нещо, което може да Ви впечатли от градския пейзаж?
– Много зависи точно какво се случва в този даден момент. Аз снимам с 500-милиметров, който е много тежък фотообектив, и заставам отдалеч с идеята да не притеснявам хората. Гледам да ги снимам, без да ме видят, защото, ако ме забележат, започват да вдигат някакви стойки и снимката вече се разваля, не става. Това е много специфично, защото фотографите до голяма степен сме нагли. Отиваш, наглееш пред останалите, те ти се карат, а ти им се озъбваш.
– Искате ли позволение, когато снимате на открито хората, и имал ли сте ситуации, в които някой е искал да изтриете дадена снимка?
– Има даже и хора, които съм ги снимал по тяхно желание и после не им е харесало това. Веднъж гледах едно момченце, което буквално рушеше една люлка, просто я счупваше, а майка му седеше отстрани и го гледаше. Тя ме видя, че снимам, и каза: „Не, недейте да снимате, как може така“, хвана го и си тръгна. Не можех да повярвам, че тази жена не му се кара и просто не му каза „Недей“.
– Коя е градската история, която Ви е развеселила, и тази, която Ви е натъжила?
– Весело е, когато снимам кучета и котки. Те също позират, което е много интересно. Животните усещат добротата и с тях винаги е забавно. Имам и тъжни кадри. Една такава история е дядо Мишо. Той е като баба Мария, която биеше камбаните на „Александър Невски“. Това бяха хора, които съществуваха в този град. Те си заминаха, а искам някак си да останат и хората да ги запомнят, защото това са хората, които превръщаха града ни в такъв, какъвто е. Има още такива хора. Когато виждах дядо Мишо всеки път на ъгъла на „Раковска“, и се чувствах спокойно. Ти знаеш, че светът е там, всичко е наред.
– Кой е любимият Ви столичен квартал за снимане?
– Те са много, но аз харесвам „Кремиковци” и „Хаджи Димитър” заради стенописите по стените, които са много добри. „Лозенец” е старинен, някак си отшумял. Центърът също е привлекателен много.
– Мечтаете ли да има машина на времето и да може да снимате „стара“ София, каквато е била някога?
– Това съм си го мислил. Представи си, че си фотограф, който снима точно момента, когато османска София се превръща в съвременна София, как кривите улици стават прави, как се разрушава, как се строи, как събарят минаретата на джамиите… Бих снимал точно тези промени. Това е промяна на града, която ми се иска да я видя как се случва, защото лежерната османска София трябва да се превърне в модерната София. Велико!
– Какво не знаят жителите на София, което Вие узнахте, научавайки го, докато снимате през тези години?
– Един от тези детайли е, че в София всъщност има седем реки. Но мога да спомена и ул. „Алабин“. Там отгоре, над безистените с адвокатските дружества, има един феникс. Сега, като стане есен, слънцето залязва и един лъч винаги прорязва и докосва феникса и той става червен. Това е нещо, което никой не знае.
– След 10 години каква София искате да снимате?
– Винаги искам да снимам по-добра София, с по-усмихнати и по-добри хора. Такива, които си харесват града. Това ми е идеята. Вече павета, дупки или каквото и да е – всичко ще се оправи. Това са неща, които през годините винаги са се променяли. Този градски метаболизъм няма как да го спреш. Хората, които ги е грижа за града им – това трябва да остане.
– Какво вижда фотографът, което другите не успяват, и кое е важното – да бъде бърз, да бъде талантлив или да има добра техника?
– Техниката никога не е най-важното нещо. Познавам един страхотен фотограф, който направи най-добрите си снимки със сапунерка. Счупи му се фотоапаратът и той взе една сапунерка. Роберт Капа като е правил Денят „Д“ (това е Десантът в Нормандия), чупи му се фотоапаратът и той влиза в първия магазин за лещи и си сглобява фотоапарат. Затова и снимките са му размазани тогава, защото той всъщност не е имал апаратура. Фотоапаратът никога не определя един фотограф. Понякога телефоните имат по-добра техника. Един от добрите световни фотографи на звезди, който снима Брад Пит, Дженифър Анистън и т.н., той ги снима с телефон. Бързината е много важна, защото, ако нямаш бързина и око да видиш това, което ще се случи, няма значение каква техника имаш. Трябва да имаш „око“ за тази работа и да осъзнаеш, че няма труден ъгъл, а има некадърен фотограф.
МЕМЕ – социални или културни идеи или символи, които се разпространяват чрез интернет. Подобно на грипния вирус, интернет мемовете от един човек на друг се прехвърлят много бързо. В рамките на няколко дни те могат да бъдат видени хиляди, дори милиони пъти.
Снимки: ЛИЧЕН АРХИВ
