За нея казват, че може да накара и камъка да пропее. Питам я откъде идва тази дарба, а тя ми казва, че сигурно й е дар от Бога. „Това е един от талантите ми, който открих още като дете. Събирах децата в махалата и те ме слушаха много внимателно. Учих ги на български език, на математика, на нотно четмо и писмо. Една от детските ми мечти беше да бъда учител, а другата – да бъда певица, и сега съм щастлив човек, защото живея с двете си сбъднати мечти!”.
Христина Кацарска е родена на 16 май 1975 година в семейство на музиканти от Благоевград. „Целият ни род е музикален. Родителите ми Росица и Иван Кацарски са участници в естрадните оркестри в нашия град и по време на празници винаги са били част от организираните тържества, както и на мен сега ми се случва като солистка в Биг Бенд – Благоевград. Баща ми е имал първата китара в града, а майка ми е била певица. Покрай музиката е пламнала любовта им. Сестрата на майка ми Надя Кърджина също е певица. Тя е човекът, който запали в мен страстта по пеенето. Леля живееше в Пловдив и като малка често й гостувах. Водеше ме в ресторанти и барове, където работеше, и това беше невероятно приключение за мен. Аз имам и брат, но преди ние да се родим , родителите ми са загубили едно дете и това ги е накарало да се откажат от музиката. Майка ми първа е открила таланта в мен. Още на две-три години са чули, че пея правилно, и когато бях на 6 години, тя ме заведе в старата музикална школа на града. Там бяха категорични, че съм много музикална и тряба да ме запише да уча пиано. Това е била мечтата на майка ми, ако има дъщеря, да свири на пиано. И без да ме питат искам, или не, ми купиха пиано и аз започнах да ходя на уроци още в първи клас. Пианото е много красив инструмент, но за съжаление много труден, както и всички останали инструменти, разбира се. Изисква се много търпение, постоянство, упоритост, които са редки качества за едно малко дете. 30 деца ме чакаха навън да си играем, а аз казвах – още два часа свирене, после имаше уроци за учене, домашни и ставаше тъмно, когато можех да изляза, а те вече се прибираха. Плачех от яд и едва ли не намразих пианото, което ми отнемаше детството. И ако няма до теб настоятелен и строг родител, какъвто беше майка ми, няма как да се случат нещата. Сега си давам сметка, че всичко това е имало смисъл. Тя ме поощряваше до 6 клас, когато й казах: „Край! Искам си игрите и приятелите”, и майка престана да се бори с мен. За мой късмет обаче половин година по-късно откриха първата музикална паралелка в Благоевград. Бях седми клас и тогава реших, че това е моят път. Бързо влязох във форма по собствено желание. След това продължих в Музикалната академия в Пловдив с пиано. Бях слушала за световноизвестния Дамски камерен хор към академията и отидох на прослушване още в първи курс като студентка. Приеха ме като алт в този хор. Там израснах най-професионално като певица. Научих фразирането, динамиката, тънкостите на пеенето. И докато бях студентка, в продължение на 4 години обиколих почти цяла Европа с този хор. Дори нямаше време да се прибирам до Благоевград. Жената, която седеше до мен, се казва Руми Иванова и ми показваше какво да правя, къде да си поема дъх, къде да дишам, тя ми беше нещо като вид ментор. До ден днешен сме добри приятелки и всеки път, когато я срещна, й благодаря за всичко, което ми е дала. Тя ме научи да пея правилно. Руми има една от най-успешните школи за пеене в Пловдив, откъдето излизат големи таланти. Нейни ученички са момичетата от „Фор Меджик”, които преди години спечелиха „Гласът на България”. И още много други успешни музиканти е обучила.
Средата, в която израснах, също е оказала влияние за развитието ми, защото в нашия дом винаги се е слушала качествена музика. Няма да забравя касетите с изпълнение на Стиви Уондър, на Луис Армстронг, Ела Фицджералд и едва по-късно открих колко важен е примерът на родителите. Благодарна съм, че са ме закърмили с правилната музика. Но родителите ми не искаха да ставам певица. Напук на всичките забрани обаче любовта към поп и джаз пеенето продължи да се развива в мен. Даже композирах песни на пианото. Спомням си една, която беше вдъхновена от пролетта. Без да се напрягам, можех да наизустявам песните, които слушах от касетофони, грамофони, от радиото и не спирах да ги пея. Имах един развален микрофон, който леля ми беше подарила, обличах си дълга клоширана пола, пусках си плочите и изнасях цяла програма. По мое време нямаше къде да се учи поп и джаз пеене. Много по-късно тази специалност можеше да се изучава в средните и във висшите учебни заведения. Можех да уча поп и джаз в Консерваторията, но дори не съм си го и помисляла, защото желанието на родителите ми беше да свиря на пиано и затова завърших с пиано. След това имах късмета и щастието да взема сама решението да се запиша и да отида да уча в Софийския университет при Етиен Леви. Там завърших магистратура по поп и джаз пеене, което пък ми даде право и да преподавам. Открихме специалност „Поп и джаз пеене” в музикалната паралелка към Националната хуманитарна гимназия „Св.св.Кирил и Методий” /бивша Солунска/, където в началото преподавах пиано. Идваха деца с желание да учат и така започна карирерата ми като преподавател по поп и джаз пеене, която продължава и днес.
Христина помни всичките си ученици. Някои от тях продължават да се развиват с пеене и музика, за други пеенето остава хоби и натрупана обща култура. „Много често се питам какъв съвет да дам на родителите на децата”, споделя тя. „Дали да бъдат настоятелни, или да оставят детето да прави това, което иска. И още не знам къде е балансът”.
Христина вече 26 години е учител по музика и вижда как се променят учениците като отношение към образоването, към учителите като уважение и респект. „Не се развиват към добро нещата, въпреки че винаги съм знаела, че не може да стоим на едно място, че трябва да има промяна и ролята на педагозите е много трудна. Трябва да се нагаждаме към тези промени и въпреки това всеки път да достигаме до децата, да търсим нови начини и методи да хващаме интереса им, защото това става все по-трудно. Много пъти и аз удрям на камък и си казвам, сигурно остарявам – на прага съм на 50-те. Защото понякога колкото и усилия да полагам, нещо ми се губи. Случва се по-рядко, защото повечето деца идват с желание да учат музика и пеене, но когато срещна незаинтересовано дете, губя почва под краката си”.
Питам я какво все по-ряко задържа вниманието на учениците, какво ги вълнува днес и какво ги кара да не се концентрират в това, което трябва да правят. „Най-лесното обяснение са технологиите”, казва Христина. „Тези платформи, в които постоянно сърфират, препускат, защото вниманието им не се задържа за повече от 10 секунди върху едно нещо. Търсят нови и нови неща. Децата наистина са различни и е трудно да бъдеш на това ниво, което да задържи вниманието им, още повече че отношението им към учителите е различно. Но въпреки всичко имам колеги, които успяват да запазят авторитета си, държат на знанията и между тях има взаимно уважение. Когато има любов и отдаденост и от двете страни, няма как нещата да не се намерят и да не се случат както трябва!”.
Христина е от учителите, които работят с любов и отдаденост. Не случайно през 2016 година тя беше номинирана в конкурса „Кристална лира” в категорията „Педагог”, организиран от Съюза на българските музикални дейци и Classic FM радио. Поводът бяха успехите в национални и международни конкурси на нейните ученици. Тогава и сега сред нейните ученици са Лъчезар Кацарски, Александрина Механджийска, Росина Катърджиева, София Арабаджиева, Вили Пендичева, Виктория Янакиева, Боян Георгиев, Петя Стойчева, Константина Димитрова и много други. Освен че има изключителни педагогически качества, Христина има и таланта да им покаже какво иска от тях. Тя ги обгрижва с желание да даде най-доброто от себе си и ги омагьосва със своя пример на една от най-добрите поп и джаз певици.
Питах я има ли конфликт между родители и ученици по повод избора на децата. „Този проблем е съществувал винаги, както беше и при мен. По мое време даже родителите бяха по-властни къде да учат децата им въпреки тяхната воля и желания. Сега го има същото. Имам деца, които искат да кандидатстват в музикалната паралелка, но идват със страх при мен да ги подготвя, защото родителите им не са съгласни и категорично им забраняват да продължат с музика. Донякъде ги разбирам, защото много от хората си мислят, че в изкуството няма перспектива. Все още е актуален изразът „Музикант къща не храни”. По мое време се говореше същото, но аз винаги давам като пример себе си. Защото когато човек прави това, което обича и харесва и ако е съчетано с талант, няма как да не се намерят възможности за развитие и за щастие. Нали идеята е да бъдем щастливи с това, което правим. Един учител може да даде много, но зависи и от това какво детето само дава на себе си. Това е свързано с характера. Успяват силните, смелите, упоритите. Това са важни качества не само за пеенето и за изкуството, за всичко. Когато си отдаден на това, което правиш, няма как да няма добри резултати”.
Христина Кацарска е известна в Благоевград и като джаз певицата в Биг Бенд -Благоевград. „С диригента Боби Янев се запознахме в Югозападния университет, където бях назначена като корепетитор, а той преподаваше по духова оркестрация. Тогава в Биг Бенда нямаше пианист и аз започнах с пианото, но в момента, в който той разбра, че мога и да пея, реши да ме пробва и като певица. Спомням си първия концерт – беше в читалището заедно с Хилда Казасян. Беше много вълнуващо и изпях първите си две трудни песни. Едната се казваше „Прошепнати мечти” на Камелия Тодорова, а другата „Хелоу, Доли” .Това няма как да забравя, защото тогава разбрах, че сбъдвам мечтата си. В началото на моята работа в Биг Бенда много често ходихме да изнасяме концерти в Гърция, но най-вече помня сцените на джаз фестивалите. Там се срещнах с големите звезди като Васил Петров, Камелия Тодорова, Хилда Казасян, Йорданка Христова, Петя Буюклиева… С Боби Янев и с китариста Станислав Кайчев работихме като трио в Корея. Първия път за 8 месеца бяхме на кораб, а втория път за половин година работихме в едно огромно казино. Работата ми в чужбина и опита, който натрупах там, също много ми е помогнал за певческото развитие.
Питам Христина дали с годините се променя гласът на един певец. „Гласът се амортизира”, казва тя. „Но зависи и от това как го пазиш. Аз не мога да го опазя много, защото не спирам да говоря по цял ден и да пея. Това е работата ми, която толкова много обичам. За да дам знанията си на децата, няма как да не им показвам и да не им говоря. Аз цял живот работя с гласа си. Или пея, или говоря и вече са по-обрани участията ми в концерти, но пък знам, че ще преподавам, докато мога”.
Питам я дали ще продължи детския си опит да композира, а тя каза, че има една открехната врата, която чака да бъде отворена, защото има идеи да композира музика и знае, че има какво да покаже и в тази област.
Христина има двама синове – Пламен, на 16, и Иван, на 14 години. За тях тя казва: „Музикални са, но не пожелаха да се занимават с музика, а пък аз не бях толкова настоятелна, колкото моята майка. За моя радост, съдбата отведе големия ми син в Камерна опера, където сега участва в мюзикъла „Класният се жени”. Харесаха го как пее и на него явно му хареса, защото започна да ме пита за някои неща и аз съм толкова щастлива, че в крайна сметка талантът си намира време и място за изява. Малкият ми син попадна по принуда в музикалната паралелка в гимназията. Аз го накарах да кандидатства с музика, защото виждах, че е музикален. Той имаше друго желание, но понеже не му достигна балът, остана там, но знам, че това не е неговото и ще се радвам, ако намери своя си път на развитие. Хубавото е, че се научи да свири на пиано. Това винаги ще му носи някаква радост и удоволствие”.
Христина се раздели с бащата на нейните синове, но сега живее с музиканта Радослав Терзийски. „Ние сме близки още от ученическите ми години и винаги сме били приятели. В момента той е басист в оркестъра на Веселин Маринов. Работи и като тонрежисьор в Драматичния театър в Благоевград, известен е в музикалните среди не само на нашия град. Той ми е дал много по отношение на музиката. Преди години имаше рок група „Куадро пет”, която просъществува кратко време, но тогава ме покани да бъда вокалистка в тази група, което беше много вълнуващо и комплимент за мен. Извикаха ме на прослушване, подготвих две-три песни и репетирахме в Младежкия дом. Те и днес са много добри музиканти и останахме приятели. Ради ми записваше много качествена музика, която да слушам, запозна ме с много добри музиканти и певици в световната музика.
В миналото имахме опити за връзка, но не се получи и явно сега му е дошло времето. Освен любовта, ни събира и музиката, която искаме да правим заедно. На него му се отдава и писането на текстове и на музика. Работим заедно, няколко пъти ни се налага да аранжираме песни, които пише журналистката Марияна Анастасова. Ради умее да работи с компютърни музикални програми и това улеснява процеса на създаване на една творба. Той успя да стане приятел с децата ми. С големия ми син са родени са на една и съща дата и явно и това има значение”.
Поглеждайки напред във времето, Христина иска да остане педагог докато може, защото това е нещото, което я прави щастлива. „Това е нещото, което ме изпълва и ме кара да се чувствам завършена. Всички имаме житейски проблеми и грижи и те ме грабват в момента, в който съм решила да си почивам и да остана без работа. Но в мига, когато отида в студиото си и започна да работя с дете, всички проблеми изчезват, мислите ми се изпълват с друга енергия, все едно съм най-безгрижният човек на света. Работата ми има пречистваща роля за мен, защото това е, което искам да правя – да работя с чистата и искрена детска талантлива енергия. Когато ме погледнат две очички, жадуващи за знания, процесът се случва и дава резултати. И какво повече да искам. Това е моето призвание, това съм аз!”.
Заради тази й всеотдайност към децата, Христина провокира родителите да я номинират за жена на годината на Благоевград през 2017 година. Оттогава съм запазила една от най-хубавите снимки, на която сме заедно.
„Любов е това, което се случва между мен и учениците. С цялото си сърце и душа обичам тези деца и това чувство е взаимно. Децата ме приемат не само като учител, но и като приятел. Когато децата са доволни, щастливи, можещи, успяващи, развиващи се и родителите също са доволни,” споделя Христина.
Научих една любопитна подробност за нея, вместо букети с цветя родители и ученици й носят букети от люти чушки. Тя сподели, че е фен на лютите чушки. „Ако отида на състезание с люти чушки, сигурно ще ме запишат в книгата на Гинес. Всички, които ме гледат отстрани, се изпотяват само като виждат какво количество лючи чушки изяждам. Не ми пречат, нали лютото е здраве, полезно е, ако организмът ти го иска, както моят. Даже заразявам и хората около мен, толкова апетитно ги ям”.
Този факт ми дава основание да си помисля, че Христина е онази подправка в живота на желаещите да станат звезди, без която нещата нито могат да се случат, нито са толкова предизвикателни и вкусни.
Преди година тя често пускаше във Фейсбук клипчета, в които заедно със своите колежки и приятелки Марияна Костова, Мая Чакова, Миглена Търпанова, Елица Георгиева свириха, пееха и радваха своите фенове . „ези момичета са до мен почти винаги. По време на пандемията се събирахме в моето студио, правихме си вкусни трапези, мезенца, сипвахме си чаша вино, пускахме си музика и се радвахме на живота. Започнахме да свирим и да пеем. Меги си извади флейтата, която почти 20 години не беше пипала. И решихме да споделим това настроение с нашите приятели. Сега по-рядко го правим, защото ежедневието се промени, но хората ни питат дали пак няма да ги зарадваме с нещо, което можем заедно да правим. Надявам се отново да намерим време за приятните ни мигове заедно”.
Преди години Христина Кацарска изпя едни от най-хубавите песни по стихове и музика на Мария Стоянова, които са част от музикални филми на БНТ – Благоевград и днес хората, които попадат на тях в интернет, ме питат коя е тази красива и талантлива певица, която те кара да мечтаеш и да медитираш, докато слушаш нейните изпълнения. Надявам се от тези редове да научат повече за нея.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
