Светослав Панайотов Пеев е роден на 04.04.1939 г. в София. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър през 1964 г. в класа на проф. Ж. Мандаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Същата година дебютира в ролята на Дон Алваро в „Хитрата вдовица” от Карло Голдони на сцената на ДТ – Добрич, където остава до 1967 г., след което се присъединява към трупата на Държавния сатиричен театър, а в периода 1986-1989 г. е и негов директор. През 1995-1996 г. основава частна театрална трупа „Ела”.
Славчо Пеев е един от най-обичаните български актьори. В кариерата си има роли в над 70 театрални спектакъла и 100 телевизионни сериала и в над 23 филма.
След дългогодишната си актьорска кариера у нас в края на 90-те години на XX век Пеев се премества да живее в Кипър, където работи като главен режисьор на „Театро сатирикон”. През 2005 г. се завръща в родината и през 2006 г. Славчо Пеев започва своята режисьорска кариера, която също е свързана с театъра. Първата му постановка е „Римска баня“ от Станислав Стратиев в Сатиричния театър. Следват „Две сватби и едно прелюбодеяние“ от Рей Куни и „Таблата“ от Димитрис Кехаидис.
През 2009 г. Светослав Пеев става директор на Драматичен театър „Невена Коканова“ – Дупница. В момента е негов художествен ръководител.
Носител е на национални награди и държавни отличия.
Големият ни комик Светослав Пеев, който на 4 април навърши 83 г., е бил взет за шпионин от немската полиция по време на снимките на филма на Методи Андонов „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. В лентата по романа на Богомил Райнов за разузнавача Емил Боев Славчо и Стефан Мавродиев играят сътрудници на Едит (Елена Райнова). „Снимките бяха в Източен Берлин. По едно време, като ме подгониха полицейски коли, обградиха ме, спряха ме, накараха ме да изляза с ръцете на тила и казват: „Ти шпионин ли си?“. Как да обясня, че става дума за кино! Добре че останалите се върнаха, като забелязали, че не идвам. Какъв бил проблемът? От реквизита сложили само отпред западногермански номер, а отзад останал източногерманският“, спомня си актьорът. Преди снимките режисьорът го питал дали кара кола. „Аз скрих, че не карам, и той ме разпредели в една от ролите. Ужас! Понаучих нещо криво-ляво. Имах голям инцидент с фолксвагена, който карах. На един светофар останалата част от колите пред мен се изтеглиха и аз останах да чакам зеленото. Знаех накъде трябва да карам, но останах съвсем сам“, добавя Пеев.
Суеверие
От снимките останал с чудесни преживявания, защото групата им била страшна – Тодор Колев, Константин Коцев, Гец. „Живеехме много добре. Радвахме си се един на друг. Хората не бяха злобни. Между нас имаше голяма връзка“, казва актьорът. С Пацо, както наричат незабравимия Константин Коцев, играели баскетбол. „Той си беше внушил нещо – преди всяко представление имаше един сценичен работник и той отива, прегръща го: „Как си, какво правиш?”, и тогава излиза на сцената. И на едно представление работника го няма. И Константин Коцев казва: „Няма да изляза на сцената”. Всичко живо търси работника и го откриват вкъщи – той не бил на работа на този ден“, връща лентата назад любимецът.
Той разкрива, че най-суеверни в театъра били Нейчо Попов и Константин Кисимов. „Оставил един пропуск долу и пред всяко представление казва на един от актьорите – Рачко Ябанджиев: „Рачко, иди виж дали генералът си е взел отдолу пропуска”. И Рачко слиза и всеки път: „Не е, бе, бай Косьо…”. „Еее, как може, аз тука пропуск съм му оставил…”. И така. Един път другите артисти му викат на Рачко, кажи му, че си го е взел генералът. И Рачко му казва. „Какво?! Как?! Как ще го вземе, кой го е взел?!”, разказва за колегите си Славчо и продължава: „Георги Калоянчев за един пръстен се връщаха със сина му до тях – без него не може да излезе на сцената. И Адама беше суеверен. С Тодор играехме много тенис на маса. Той, като го биех, много се ядосваше“.
Агне
Светослав Пеев е изключително горд, че най-емблематичните му театрални роли в „Римска баня“ и „Сако от велур“ са написани за него от големия ни сатирик Станислав Стратиев. „Римска баня” излезе с големи мъки, не я пускаха. Беше спирана, после пак я пуснаха. „Сако от велур” пък завършва уникално – с една празна тава. Калоянчев казва: „Ето, вижте”, а вътре трябва да има едно агне, но няма нищо. И той казва: „Ето, това е, което показва как работим, как мислим и как се чувстваме ние”. Празната тава. И те не го спряха, представлението мина. Тогава най-големият български кинокритик Любомир Тенев, който вече не е между живите, беше казал така: „И върви един из улиците с ръце в джобовете и ни убеждава, че една овца е овца. И ни убеди! И изведнъж почувствахме, че този човек – това сме ние”. Тези думи страшно ме развълнуваха“, спомня си легендарният актьор.
Карти
Освен със Станко Стратиев, Славчо Пеев е бил близък и с друг класик от писателите ни – Георги Марков, когото дори е играл на сцената. Ето и историята: „Нейчо Попов дойде една сутрин и ми каза, че ще играя автора. Кой автор, бе? – Георги Марков. Ставаше дума за писателя дисидент. Беше донесъл една пиеса, която се казваше „Аз бях той”. И аз играх самия Георги Марков! Самия! Първо, разбира се, го питах – сигурен ли е, че ще мога, че трябва да съм аз. По онова време наистина бях близък с Георги Марков. А и бях играл в Толбухин в друга негова пиеса за една партизанка. Това си беше истината. Между другото Георги Марков много обичаше да играем на карти, особено на 21. За съжаление пиесата му „Аз бях той” не видя бял свят, защото министърът на културата Павел Матев тогава, ни каза, че ще изиграем само едно- единствено представление, което той ще гледа без публика. И прозорците на театъра бяха изпочупени от хората отвън, които не бяха допуснати. А в театъра влязоха със сила над 1000 души – един върху друг се бяха струпали. Представлението беше буря, на всяка трета реплика зрителите полудяваха, ръкопляскаха като на стадион. Половин час след представлението министърът каза: „Край, не може да излезе!“. И пиесата беше спряна“.
Банка
Христо Бойчев е третият му любим български автор и много му се иска да изиграе нещо актуално от него. Последно се е изявявал в пиесата му „Онова нещо“. „Пиесата излезе някак си между другото. Почти нямахме официална премиера, а това много ни затормози, хората почти не разбраха… Първите три представления бяха купени от една банка и тя си покани своите хора, после стана смяната на директорите в Сатирата. Но имаше много голям успех. И как не, авторът е световноизвестният Христо Бойчев! Понеже излизат и доста посредствени постановки, много ми се иска зрителите да оценят по достойнство тази пиеса и да се забавляват. Това е една абсурдна пиеса, гоним едно нещо, което не знаем какво е, нещо като нищо на света, точно по нашенски. Така си и живеем. Но е хубаво и забавно“, казва Пеев.
На малката снимка заедно с Илия Лингорски в една от незабравимите му роли във „Васко да Гама от село Рупча“
Смях
Той си спомня весела история и за пиесата „Островът“, която разказва за трима българи на самотен остров – еснаф, художник и красива мадама. „Тя заживява първо с художника – арт, интересен, но през това време онзи си засява всичко на острова, започва да си готви и тя отива при него. Играем ние този „Остров” и там има една реплика на еснафа Хесапов – Димитър Манчев, Бог да го прости, който трябва да каже: „Да си възпитате папагалите, че знаете ли”, а той влиза и казва: „Петров, да си възпипате патагалите…“. И ние напускаме острова – не можем да издържим (смее се.) Там сме излизали няколко пъти от сцената, защото той казва например: „Ааа, Петров, под един коприв живеем!”. Най-смешен беше Калоянчев, Бог да го прости – някой път ти се получават тия работи, без да искаш, но друг път той решава да направи някоя смешка. Обаче, преди да я направи, той умира от смях и излиза – не издържаше“.
Не иска моноспектакъл
Славчо Пеев признава, че не би се наел да си направи моноспектакъл. „Не ме привлича, искам да играя винаги с екип“, казва той. Като е играл Дон Кихот, негов Санчо Панса е бил Васил Попов, а в другия състав са били разпределени Георги Парцалев и Никола Анастасов. „Аз дойдох в Сатиричния през 1967 г. от Толбухин, сега Добрич, а трябваше още 1964 г., но не ме пуснаха от тамошния театър. В София Невена Коканова и Нейчо Попов ме посрещнаха страхотно. И после си обяснявах, че това тяхното е и от възпитание, големият си е голям, където и да го бутнеш. Държаха много на нас, младите, тогава. Ей! Как си живеехме с Климент Денчев, Коста Карагеоргиев, Марияна Аламанчева. Стояна, Невена и Нейчо бяха уникални хора. Не казвам това сега, защото вече ги няма. За пиесата „Големанов” – играхме заедно със Стояна. Имаше гениална роля – баба Гицка. Никога няма да я забравя. Абе, прост човек не може да изиграе баба Гицка. Стояна бе пример за страхотно знаене и можене. Много се е учила и имаше памет – много силна. Пътували сме много, къде ли не, но тя не беше от хората, които мрънкат, оплакват се от условията. Беше скарана с алкохола, ама на маса ни караше да се забавляваме от сърце“, връща лентата назад актьорът.
Нейчо Попов го урежда с кола
Първия си автомобил Светослав Пеев дължи на актьора и режисьор Нейчо Попов, последния съпруг на Стоянка Мутафова.
„С Наум Шопов снимахме един сериал от 6 части и аз взех хонорар точно за един автомобил, за една „Шкода” тогава. Това става през 1974 г. Отивам при Нейчо и той ме води в „Мототехника”. Беше повече от трудно. Кацнахме там още сутринта в 8 ч. И до вечерта, към 18 ч., получих шкодата благодарение на невероятните усилия на Нейчо. Беше единствената оранжева кола тогава в София. И първия човек, който качих след Нейчо, разбира се, беше Климент Денчев, който ми каза: „Карай бавно, за да те видят всички“, разказва актьорът.
Той е возил с шкодата и Станислав Стратиев. „С него бяхме директори на Сатирата. Всъщност той по-скоро беше главен художествен ръководител, фактически над мен. И през 1988 г. ни уволниха. Стратиев го преживя много тежко. Замлъкна. А аз влязох в болница с кръвоизлив в стомаха. И като излязох, се обадих в Италия на мои близки и емигрирах в Рим. Почнах да нося декори, да помагам в един тамошен театър, а на втората година си се върнах, като реших, че свободата е дошла, ама не. На 10 ноември 1989 г. живеех в Рим, при Борис Христов, който вече беше с инсулт, куцаше силно. Научихме от „Свободна Европа”, че в България се е случило нещо. И на другата сутрин, на 11 ноември, Борис Христов ме бе хванал подръка и ми каза: „Г-н Пеев, сега ще си отиде ли простотията от държавата ни“, а аз, наивникът, му отговорих: „Разбира се“, разказва сладкодумникът.
Ако не бях катастрофирал, нямаше да срещна жена си
Сблъсък на пътя – казват, че в живота няма нищо случайно. Една нещастлива, а направо опасна за живота случайност жени актьора Славчо Пеев за настоящата му съпруга, от която има дъщеря. Преди четвърт век Пеев отивал на риба с колеги, натоварени на 2 коли. Той просто правел услуга да извози баш рибарите. Ненадейно на пътя изниква магаре, което прави страховит клин между двата автомобила. Славчо кара задната кола и неизбежно блъска кандидат-луканката Марко. Шофьорският инстинкт на актьора му помага да избегне челния сблъсък с глуповатото животно. Ако беше се случило, магарето би се озовало директно в купето с немислими последици. „Щеше да ни избие всичките!“, казва си го ачик-ачик Пеев. Актьорът успява да избегне фронталния удар, блъскайки странично добичето. Става обаче друг сакатлък. Изхвърчайки, магарето се строполява в отсрещното движение върху чисто нов автомобил. „Собственикът му излезе и се разплака“, хваща се за главата и с днешна дата комикът. В това време най-после се появил собственикът на животното. Той също бил в шок и крещял несвързано: „Изоглави се, изоглави се!“. Оттук нататък съдбата на ПТП виновника остава неясна. Катаджиите похвалват Славчо, че е спасил пътниците си от нещо още по-страшно. Но пък е ясна съдбата на злощастната кола – на ремонт, заради потрошена предна част, с двигател, който почнал да пуши след удара като вулкан, канещ се да изригне. Следва ремонт и… возене в градски транспорт. Така в трамвая среща съпругата си Светла Дионисиева. Заедно с нея преди години пробват да живеят в Кипър. Напоследък Славчо, без да е разведен, си е предимно в София, защото работата му в театъра го държи в кондиция, която не може да се замени с някакъв друг „допинг“.
В младостта с Мариана Аламанчева
Най-големият лукс, в който съм летял, е със сингапурските авиолинии – едни китайки, по 1.80 високи, само те гледат дали си преполовил питието и веднага идват да ти досипят, голямо глезене
С пиесата „Господин Балкански“, която е копродукция между актьори от Сатирата и театъра в Дупница, на 5 ноември 2015 г. трупата заминава на турне в САЩ и Канада. На 6-и и 7-ми има две представления пред българската общност в Чикаго, а на 8 ноември – в Детройт. Следват Отава, Монреал и Торонто в Канада. Дни преди да отлети за Чикаго, Славчо Пеев разказва пред delo.bg своите най-комични, но и страховити преживявания по време на полети със самолет.
Първият ми полет беше точно преди половин век! Да, през 1965 г. летях със самолет АН-24 на авиокомпания „Балкан” от София до Варна. Пътувах по тази дестинация, защото бях актьор в Толбухин, сега Добрич. По онова време самолетните билети бяха евтини и си ги позволявахме дори и с нашите заплати.
Две години по-късно, през 1967 г., пак по същата дестинация имах един кошмарен полет. Не можете да си представите какво нещо ми се случи във въздуха заради една жестока турбуленция. Всичко се тресеше, пътниците, без мен и едно дете, повръщаха! Детето се смееше на всички и ходеше от човек на човек… беше страшно! Тогава запазих самообладание, но моят уплах дойде, след като кацнахме. Да, след като слязох от самолета, се уплаших. След този полет избягвах да летя доста години.
През 1981 г. с актьора Никола Анастасов летях за Монреал, Канада. Какво ли не пих за успокоение преди полета, какви ли не хапчета, след това на борда ги смесих с алкохол, но, не щеш ли, като че ли ми мина този страх! Ето, сега сме тръгнали за САЩ и Канада с актьорите от Сатиричния театър и половината от тях ми споделят, че не са летели на такова дълго разстояние, страх ги е, а аз ги увещавам, че дългият полет е красота. При дългия полет всичко се преживява много по-леко, много по-приятно.
Друг случай, който няма да забравя – преди 6 години с кипърския национален театър заминах на турне при гръцката колония в Австралия с една моя пиеса. Тръгнахме с австрийската авиокомпания „Лауда еър”. Стигнахме благополучно в Сидни, там и представленията минаха прекрасно. След две седмици дойде време да се прибираме. На връщане от Сидни ни качиха в самолета на същия авиопревозвач. Излетяхме, направихме една почетна обиколка над града и отново кацнахме на летището в Сидни. Казаха ни, че имало повреда на самолета. Настаниха ни в хотел близо до летището и на другия ден ни качиха на сингапурските авиолинии! Това за мен беше едно незабравимо, уникално преживяване – „Еър Сингапур”! 24 телевизионни канала, 4 премиерни филма, едни китайки, по 1.80 високи, само те гледат дали си преполовил питието и веднага идват да ти досипят, 3-4 топли менюта – месни, рибни, всякакви – голямо глезене е в „Еър Сингапур”. Не бях летял в такъв лукс и в такива условия – невероятно е!
И още един не по-малко куриозен случай. Годината е 1992-ра. Летя за Канада, за да снимам филм за моя колега Климент Денчев, Бог да го прости. На аерогарата в столицата Отава трябва да ме посрещне посланикът на България в Канада – актьорът Тодор Колев, и на него лека му пръст. Тръгвам аз с авиокомпания „Джес Еър”. По време на полета спирахме на пет места, за да заредят машината. При пристигането в канадската столица стана ясно, че „Джес Еър” фалира. Цяло чудо беше, че сме пристигнали благополучно и с достатъчно гориво, защото пилотите си вадеха стотинките, за да наливат керосин по летищата. След снимките, които направихме с екипа за 20 дни, дойде време да се прибирам. На летището ме попитаха: „Какво е това?”, като ми сочат билета. „Защо какво е това“, питам аз! Нямало вече такава авиокомпания и никой не искаше да ме качи! Не ми признават билета! Тодор Колев се шегуваше тогава с мен, като ми казваше: „Ще те назнача тук, в посолството, да чистиш сняг или да готвиш, спокойно”. След това моите близки ми събраха пари за билет, за да се върна обратно в България с полет на „Еър Франс”.
