1967 г. Владимир Герасимов с любимата му китара, закупена в Ленинград
1968 г. Владимир Герасимов с приятелка в любимия му парк „Свети Врач”
1969 г. Владимир Герасимов (вляво) с родителите си на военната клетва на брат му Димитър.
2018 г. Владимир Герасимов (вторият отляво) в ателието си с художниците Румен Божинов, Кирил Бошкилов и други.
2015 г. Герасимов (вляво) на екскурзия в Солун.
Спортни и други отличия на Владимир Герасимов
2014 г. Свидетелства за поклонничеството на Владимир Герасимов, утвърждаване като хаджия в Йерусалим.
Творби на Владимир Герасимов в личната му галерия.
Владимир Герасимов е пред 70-годишен юбилей в житейския си път. Роден е 1949 година в Сандански, но родовите му корени са от кресненското село Ощава. Притежател е на единствената частна галерия в Сандански „Герасимо”.След основно и гимназиално образование в Сандански завършва техникума по фотография „Юлиус Фучек” в София. Военния си дълг започва като танкист в Девин, а го завършва с китара в ръце в школата на Строителни войски в Суходол. С фотоапарат в Благоевград е увековечил личности и събития по повод на всевъзможни изявления и годишнини и личности от окръжен и най-висок ранг държавни и политически ръководители, включително и Тодор Живков и много от обкръжението му. Реализация на живота си търси още с четка и бои като музикант и спортист ветеран.
-Владимире, житейството ти досега е изпълнено с фотография, музика, живопис. Не ти ли е множко?
-Не бих казал. Тази тризначност я приемам в своеобразно триединство. За мен те са нещо каквото са дъщерите на София /богинята на мъдростта/, Вяра, Надежда и Любов, които ме насочват в духовните ми търсения, а и осмислят житието ми.
-Фотоапаратът ли е голямото предизвикателство за теб?
-Може да се каже, че фотографията излезе от позициите на хоби и се превърна в професия. Тя доста години ми осигуряваше професионално хляба, но до нея винаги са стояли музиката, а малко в по-зряла възраст и живописта.
-Как започна първите си снимания?
-С много любопитство. Просто приемах всичко като някаква магия. Чудно ми беше как една мъничка машинка с обектив, насочена към човек, пейзаж или какъвто и да е обект, съумява да го запечатва. Първите ми работи бяха малко аматьорски и трудно се получаваше нещо свястно, което да се приеме като златно покритие на думата фотоизкуство. Целта ми беше не само да снимам каквото хване апарата, но и да уловя и мига на времето в състояние на светлина, въздух, емоция, дихание. Това не се постигаше лесно, че се налагаше и ползване на светломери, преценки на главната част на сниманото. Много се изискваше и при промивките на негативите. Така беше по моето фото време, докато сега насочваш апаратчето и както казват хората „щрак Марийка на портрет”. Някогашното снимане си беше и нещо като наука.
-Каза, че фотографията ти е давала професионално хляба. Как стана?
-Ами стана през 1975 година. Бях вече понапреднал в занаята и ме назначиха като фотограф към Окръжния център за фотопропаганда и фотообслужване в Благоевград. Терен за снимане ми стана целият Пирински край. Боже, що ли не съм снимал: откриването на предприятия, цехове, заводи, манифестации на 1 май, 9 септември, Октомврийската революция. То не бяха годишнини, събития, разни партизански явки, нови явки и спевки, та се стигаше и до партийни и държавни ръководители дори и от ранга на Тодор Живков, Александър Лилов, не пропусках и окръжните величия.
Фотоапаратът ми бе и в медийни изяви. Мои репортажни и други снимки с текстове се появяваха във вестниците „Пиринско дело”, „Труд”, „Народна младеж”, „Кооперативно село”, „Земеделско знаме”, „Работническо дело”, че стигнаха и до вестник „Правда” в Москва. Така се развиха нещата, че и аз наливах водица чрез сниманията си в социалистическата воденица.
-Фотографията изкуство ли е?
-Да. Така мисля. И се радвам, че съм служил и служа още на това изкуство. То обаче все още е в младежка възраст. Сред първите изкуства, родени от човешката цивилизация, са музиката, театърът, литературата, в по-ново време идва киното, после е фотографията, а сега и телевизията.
-Владимире, да се разходим и по нотната стълбичка, откога свириш?
– На 15 години бях, когато тате ми купи една китара. Той работеше като заместник-директор на голямото предприятие „Тютюнева промишленост” в Сандански. Беше отишъл на екскурзия в Русия, в Ленинград, сега Санкт Петербург, пътуващи с него му казали, че там се продават много евтини китари, и той взел, че ми купил една седемструнна, куха, докато в България тогава е имало само шестструнни.
-И продрънка?
-Да. Това беше към 1967 година. Беше време на съставите „Бийтълс”, „Ролинг Стоун”. В България така бяха позабранени, но нещата започнаха да се отприщват. Понадушихме се няколко момчета и скалъпихме състав. Аз бях баскитара и нещо като ръководител. На солокитара пък беше станалият после архитект Здравко Попов, на ритъмкитара доктор Орлин Цветков. Трополенето по барабаните пък поверихме на Емил Мъзгалов.
-Как се възприе съставът ви?
-Ами ще се възползвам от думите в една песен, изпълнявана от Георги Минчев, в която пееше „Блажени години, в които рокендролът беше млад”.
Млад беше рокендролът, млади бяхме и ние и се хванахме с естрадното изпълнение по разни празненства, тържества в Сандански, из селата в района, наобикаляхме и Кресненско, Струмянско.
Цялата ни дейност се отчиташе като принос в културата, осъществявана под егидата на Младежкия дом в Сандански, началник на който беше поетът Димитър Чонгов
-Хонорари получавахте ли?
-Тогава тази дума рядко се използваше. На мен като началник на групата по едно време ми даваха по 30 лв. на месец. Наградата най-често ни беше и ние да попийнем и похапнем на обществена маса при някои наши изпълнения. Случваше се и нещо като награди при участия в разни фестивали. На преглед на българската и съветска песен със спечелено първо място взехме и 250 лева като добавка към грамотите. Призови места имаме при участия в Благоевград, Петрич и други места.
-Значи си с благодарност и към музиката?
-О, да! Бяхме момчета, а ни почитаха. Хубаво ни беше, като веселяхме хората. Не мога да не спомена и това, че музиката направи войнишката ми служба съвсем лека. Взеха ме танкист в Девин. Така се случи, че ме прехвърлиха в школата на Строителни войски в Суходол като обслужващ войник с още десетина като мен. От мене войник не стана, че вместо пушка в ръцете си, държах китарата. В школата направихме музикален състав и началниците ни предоставиха пълна възможност на творчески изяви. Правехме забави в школата, участвахме на именни и рождени дни на началниците и понаобикаляхме тук-там да подсилваме разни увеселителни вечери. Ще спомена и един куриоз. Всички чакат с душа уволнението, а мен ме уволнили, а аз не съм и разбрал и си стоя в Сухиндол. Идва при мен един от офицерите и ми вика „Абе, ти няма ли да си ходиш”.
-А как стигна до четките и боите?
-Още като ученик в Сандански се опитвах да рисувам разни палмички, цветенца с маслени бои, а и разни пейзажчета. Понякога тате ме отвеждаше в предприятието, в което работеше,”Тютюнева промишленост”, и там имаше един Кольо, който се занимаваше с четки и бои, но повече ги използваше да прави разни реклами и табла на предприятието. Този Кольо взе да ме учи коя боя за какво повече става, коя с друга да се примеси, че да се получават и полуцветовете. Понаучих по нещо и от един кръжок по рисуване.
-Художникът прогони ли у тебе фотографа и музиканта?
-Ами на тези ми вече 70 години може да се каже. Не съм без фотоапарат, но той вече ми е само хоби, пък и друго стана фотото, не е за мен. Не съм и за китара в ръцете. Всяко нещо си е до време. Виж живописта, когато и да се създава нещо, стига да е стойностно, няма значение човек на каква възраст го създава.
-Какви са основните ти теми?
-На първо място пейзажът, но се впускам и в натюрморти, не ми е чужда портретистиката, голото женско тяло – тази вечна тема. Времевите промени в климата, цвят като пролет, лято, есен, зима винаги ми дават възможности за търсене на оригинална образност в светло, притъмнено, мъгла, изобилие от слънце. Опитвам се да виждам обектите си не само с очи, но и с вътрешно усещане за пространство, движение.
-Кога рисуваш?
-Най-често следобед. Сутрин обикновено скицирам. Рисувам и на естествена, и на изкуствена светлина. Много важно за мен е точното хващане на светлосенките. Понякога рисувам и нощем. Предал съм се вече в обятията на бог Морфей и изведнъж нещо ме разсънва, идва ми някакво хрумване, че направеното от вечерта по някоя картина трябва да стане по друг начин и ставам и го правя. Недочаквам това да е сутринта, че мога и да не си го спомня.
-Излагаш ли се?
-Да, излагам се. Това обаче го приемам в добрия смисъл на думата. Не помня изложби на живопис и портрети в Сандански, в които да не съм участвал. Имам си малко самочувствие, че и аз съм така да се каже, както е пословицата „Барабар Петко с мъжете”.
-С рисуване живее ли се?
-Питаш за доходи? О, в днешно време с тази беднотия този обезверен народ хич не си помисля за картини. Е, все пак случва се да се откупи някоя на нищожна цена за сватба, било за кръщене, годишнина или някакъв друг повод. И това обаче го правят не най-имащите, а от по-нямащите. По-имащите засега само трупат, пък и много от тях са и май далечко от изкуството, не чувстват нужда от него.
Все пак намирам му цаката. Преживявам, като си добавям по-нещо от един склад за взривни материали, на който, макар и пенсионер, съм се цанил като охранител. За мен по-важното е, че рисувам, че създавам, неща, които може би ще ме надживеят, а това е една от генералните същности на живота, че само така човек може да осмисли рождението си.
-Къде рисуваш?
-На тавана в моята си къща. Просторно ми е там, имам капандура и чрез нея другарувам с небето и звездите. Там ми съхнат и картините.
-Като човек вече в 70-те си лазарници засеждаш ли се?
-Да, когато спя или рисувам. Иначе спохождам кафенета за приказка с приятели. Някога повече, а сега по-рядко, но съм се старал да използвам нозете си по предназначение – да ходя. Доста съм и пътувал. Привърженик съм на стария призив „Опознай родината, за да я обикнеш”. Попътувал съм и из чужбинско – Гърция, Турция, Македония, Израел, Египет, Чехия. След посещение на Божи гроб получих тапия и за хаджия. Навсякъде има какво да се види и какво с думи не може да се разкаже.
-Като човек какъв се приемаш?
-Експресивен съм, любознателен, разговорлив, контактен. Обичам да съм с хора, но не избягвам и усамотяването, че то пък е нужно човек да се погледне навътре и да види какво и що има у него, та ако е нужно да коригира свои бъдещи постъпки и дела.
-С политиката как си?
-Досега не съм членувал в политическа партия. Ходя обаче на всички избори. И от всички, за които съм гласувал, съм се почувствал излъган. Народът изнемогва, беднотия, но най-страшното е, че губи вече повече духовността си.
-Здравето приятел ли ти е?
-Ами не ме избягва. Благодарен съм му. Аз съм привърженик на римската мъдрост, която е „Здрав дух в здраво тяло”.
-И постигаш ли я?
-Почти. Аз съм, така да се каже, и спортна личност. Като ученик във фотографското училище в София не ни оставаха без тичания. Много обичам да плувам. Организирано на спорт обаче се отдадох на зрели години. Мога добре да се държа и на земя, и във вода. Членувах в спортния клуб за ветерани „Запрян и Георги” в Сандански, воден от Никола Запрев, в памет на починалите му синове. В този клуб бях по бяганията. Ходил съм на много състезания в Гърция, Македония, из България – София, Варна. Имам и отличия – медали, грамоти. Освен на писта, добре се държа и във вода. Мога да преплувам с леки почивки поне километър и половина.
-Родословието ти от Сандански ли е?
-Не, по баща съм от кресненското село Ощава. Баща ми се е преселил в 1948 г. в Сандански, а трудовият му стаж изцяло е в „Тютюнева промишленост” като експерт и зам. директор. Това предприятия някога намираше пазар за над 30 хиляди тона тютюн, а сега в този район не се добива и килограм…Майка ми пък беше плетачка. Много хора научи на занаят. По време на Втората световна война е плела чорапи, шалове и други неща, които е изпращала като дар за войниците.
Говори се, че сме имали и някакво родство с войводата Яне Сандански, но не е известно да е имало от рода ни комити. Виж от рода на мама, която се казва Надежда, имаме човек, който е участвал като доброволец по време на Балканската война.
-Ами след този поглед в миналото, да погледнем и към бъдещото ти?
-Моето бъдеще? Не знам и не съм чул човек да си знае бъдещето. Знаеш приказката „Човек предполага, Господ разполага”. Какво ще е, не знам, но какво искам да е, знам. Иска ми се да съм още години на нозе и четка в ръце.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ
