На 70 години човек започва да се оглежда в отминалото време и по скалата на Рихтер да търси кога си е заслужавало да спира дъха си. Христо Шапкаров го прави, подреждайки картините си за ретроспективната изложба в Градската художествена галерия, която ще открие на 1 октомври. Иска му се да се огледа в емоциите, които е вложил във всяка една от тях. Поводът е хубав да се обърне и към корените и да потърси грешките и успехите по пътя си.
Дядо му Христо Шапкаров, на когото е кръстен, е от Богданци, Гевгелийско, във Вардарска Македония, а другият му дядо по майчина линия Георги е от Горно Броди, Серско. След балканските войни дядо му Христо се мести в Струмица, но през 1920 година, когато тя остава в пределите на Югославия, той се заселва в Горна Джумая, където го оземляват и където остава да живее до края на живота си.
След 9 септември 1944 г. бащата на Христо -Александър Шапкаров, отива да учи в Скопие математика. „Подлъгват го – казва Христо – но когато става разделението на Тито и Сталин през 1948 година, той се завръща в България през Белград, за да не го задържат на нашата граница. Доста са го пошляпали в милицията, като го мислили за агент на Тито, а той до края на живота си мразеше и него, и политиката му. В Горна Джумая се запознава с майка ми Цветанка, женят се в 1953 г. и аз се появявам на 25 май през 1954-а. Тя беше детска учителка. Обикновени хора бяха родителите ми. Имам и сестра Катя, по-малка от мене със 7 години. Съпругата си срещнах като студент, но по-късно се разделихме. Имам син Александър, който е IT специалист и живее със семейството си в София, а дъщеря ми Жана живее и работи във Франция. Снаха ми също работи в сферата на компютърните технологии, които на мен лично са ми чужди. Нищо интересно няма в моята биография, но щом си решила, пиши”, казва Шапи.
И аз започвам от детските му години, които бележат и неговия творчески път. Учителят по рисуване Асен Карадачки открива таланта у Христо и го привлича към кръжока по изобразително изкуство в Трето основно училище.
„Когато завърших осми клас, кандидатствах в Художествената гимназия, но бях първа резерва. Дойдоха четири момчета от Чеча и ме изместиха. Отидох да уча в Техникума по каменно обработване в Кунино, Врачанско. Не съжалявам, че отидох, защото там станах самостоятелен човек. И след четири години ме взеха войник в казармата в Добрич. Беше близо до Велико Търново и един приятел ме накара да си взема отпуска и да кандидатствам във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий”. Успях да се класирам 4-и на кандидатстудентските изпити и завърших „Скулптура” при проф. Ненко Маров. Върнах се в Благоевград. Участвах в един международен българо-съветски симпозиум на Ловния дом, в който художници проектираха града ни. Направихме изложба и хубав макет как да изглежда Благоевград, но този макет се разпадна след това в музея. Беше хубаво събитие, защото проектирахме какви интересни неща могат да се направят в града ни, но за съжаление тези идеи се пропиляха. Именно на този симпозиум някой ме беше забелязал и ми предложиха да работя като художник в Общинския съвет на Благоевград. Пет години правих украси, плакати… През 1986 година напуснах съвета и до 1991 година бях на свободна практика. След това станах учител по рисуване в Езиковата гимназия, докато се инвалидизирах. През 2003 година обявиха конкурс и кандидатствах за работа в Югозападния университет „Неофит Рилски”, където бях преподавател по скулптура, рисуване и графичен дизайн. Успях да защитя доцентура и останах там до пенсионирането ми през юни тази година. Доцентурата е свързана с мои картини, които се представят на комисия в Художествената академия, и ги защитих с един реферат за творческите ми идеи, вложени в тях”.
Ретроспективната изложба на Христо Шапкаров, посветена на 70-ата му годишнина, включва картини от активните му творчески години – 1992-2023. За него е важно тази изложба да е интересна на зрителите и да видят как се е развивал през десетилетията.
„За мен е повече ретроспекция, отколкото да търсим някакъв установен стил, въпреки че някой може и да го открие. Всякакви теми са ме вълнували. Всичко злободневно, което ме е докосвало, съм отразявал. Не съм робувал на установен стил. Емоцията от преживяното е отразена на платното”, казва той.
Виждала съм негови картини с различни инициали и винаги съм се питала с какво ги свързва. Сега получих отговор: „Или с имена на хора, които са ме впечатлили, или с букви от азбуката. Много ми е интересна буквата Ѣ – „Е двойно“, или ятова гласна – небесния знак на българите и символ на победата. Харесва ми, защото тя е буква с възможности и знак от нашата кирилица, който е махнат, за да пресече връзката между България и Северна Македония. Но това са тънки моменти, иначе инициалите в нашата азбука са ми любими и много ме интересуват, защото имам отношение към буквата и към шрифта в кирилицата. Глаголицата е отпаднала, защото е много сложна за обикновените хора. По-удачна е била преработката на гръцките букви, които, съчетани с българските и с добавяне на знаци и специфични звуци от Климент Охридски, образуват българицата. Всъщност използваме азбука, която руснаците си мислят, че е тяхна, а тя е българска и това цял свят го знае”.
Не се съгласява, че има специфични цветове, които използва в картините си. „По-скоро цветът се определя от сюжета на това, което правя”, казва Шапи. „Някаква специфична цветност не съм гонил, просто емоция и настроение на мига. Затова с тази изложба искам да видя как стоят картините ми в една среда, защото имах едно старо ателие, което се разпадна, след това имах служебно и сега рисувам в една от стаите на дома си, която съм превърнал в творческа работилница”.
Христо е обществено вградена личност и никога не е бил безразличен към това, което се е случвало и което се случва в съвремието ни. „Не искам да се занимавам с политика, но тя се занимава с мене и ме кара понякога да реагирам. Не знам как ще се оправят нещата в държавата ни, но мен лично ме вълнуват проблемите със Северна Македония. Стопираха ги, защото са големи гяволи, а Албания започва самостоятелни преговори за членство в Европейския съюз. Не знам дали в Македония нещо ще направят, за да обърнат тази политика на омразата. След като Сърбия им е мила, нека си я обичат, но ми е болно!”.
Питам го дали е ходил по родните места на дедите си, но той ми отговори, че не е. Само през 1992 година е участвал в пленер в Битоля. „Близка ми е Македония, кръвта вода не става, но за съжаление тя е завладяна земя от сърбомани. Давал съм картини в Македония за общи изложби, но в последно време повече участвам като изява в Струмица”.
Разказа ми че е правил изложба в град Тур и негови картини има във Франция, също и в Швейцария, и в други градове по света. Участвал е в над 100 международни, национални, регионални, местни общи и самостоятелни изложби, пленери и симпозиуми. Много награди е получавал, но аз присъствах на общата художествена изложба, посветена на покровителя на художниците свети Лука миналата година, когато Шапи беше един от тримата, които бяха наградени от тричленно жури и произведенията им останаха във фонда на Градската художествена галерия. Тези дни той беше член на журито на зоналната изложба „Струма”, която се проведе в Перник. Впечатление от съвременните художници може да сподели и от доскорошното му преподаване в Югозападния университет.
„Младите творци не се вълнуват от съвременната политика. Даже не искат да гласуват, което е много тъжно. Забелязвам, че днес им влияят сюжети, провокирани от филми, комикси, от булевардна литература, поне тези, които видях при журирането на изложбата „Струма” тази година. Иначе като цяло изложбата е хубава и подборът в нея е добър, качествен”.
Питам го какво в своето творческо развитие поставя на първо място. „Да бъдеш честен и истински. Това не може да се скрие от зрителя, защото работата с изкуство е повече работа с емоция и подсъзнание, от което не можеш да се скриеш. Ако си поет, това, което си ти, излиза в текста, ако си музикант – в нотите, ако си художник – на платното. Не можеш да излъжеш себе си”.
Пламен Бонев сподели, че се радва, че пиша за Шапи, и добави: „С него израснахме заедно. Тих и скромен като човек, с чувство за хумор. Като художник се разви по-късно, но пък по-добре. Картините му са съвременни. Ако ги видиш в една обща изложба, ще ги познаеш задължително. Има много символика и елементи на поп арт в тях. Той прави мисловна живопис, не като мен – емоционална. Неговите картини са като латиноамерикански разкази – нещо разбираш, нещо не разбираш… но самият Шапи е задълбочен автор!”.
Иван Милушев, с когото редят заедно изложбата, споделя: „Шапи е специален случай в групата на художниците. Завършил е скулптура, но прави интересна живопис по специфичен негов маниер на работа. В същото време през годините беше един от най-добрите автори на плакати и запазени знаци. Казвам беше, защото отдавна не се занимава с този вид творчество, а съм сигурен, че все още може да конкурира свои колеги в областта на запазения знак и графичния дизайн. От друга страна пък, имаше възможност да преподава своите знания в Югозападния университет, където стана доцент по изобразително изкуство. С тези думи се опитвам да представя творческите му профили през годините, защото с тях Шапи е едно богатство за гилдията и за града ни. Когато бяхме по-млади, Шапи, аз, Сашо Стоицов, покойният вече Георги Ковачев и други бяхме монолитна група хора, които се събирахме не само да правим изложби, а да пийнем по едно питие, да си поговорим за творчество и за всичко, което ни вълнуваше тогава. Бяхме силна присъствена група при Джорджо, в неговото знаменито барче, днешния „Рок Хаус”. Заради годините и заради това, че някои вече ги няма, просто групата се поразпадна и сега с Шапи се опитваме да отстояваме естетически, организационни и всякакви други принципи за групата на художниците и за града ни. Въпреки някои противници, мисля, че успяваме да го правим”.
Наистина можеш да усетиш духа и емоцията на художника от една негова самостоятелна изложба. А картините на Шапи, подредени в голямата зала на Градската художествена галерия, светят и те карат да застанеш пред всяка една от тях и да търсиш отговори на въпроси, които задават, и емоции, които провокират.
Директорът на галерията Иван Милушев сподели: „Когато говорим за благоевградски художници, според мен това е изложбата на годината, без да преувеличавам. Има много сила, мощ и агресия, в добрия смисъл на думата, в картините му. Мощни цветове и мощни форми виждаме тук. Има работи отпреди десетина години, които никъде не е показвал. Има и картини, които са получавали национални, местни и други награди. В новите си творби Шапи става по-пестелив, като всеки човек, който помъдрява с годините. Той не задава вече толкова много въпроси, а по-скоро дава отговори за някои неща. Неговото изкуство е знаково. Той използва знака като форма за контакт с публиката и всичко това прави стилистиката му като художник и творец неповторима!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
