Визитка:
Матей Матеев е роден на 18 септември 1945 г. в град Кюстендил. Завършва Художествена академия – София през 1975 г., специалност „Приложна графика“, при проф. Александър Поплилов. Живее в град Пловдив и от 1987 г. е член на СБХ и дружествата на пловдивските и бургаските художници. Работи живопис. От 1976 г. участва в общи национални и международни изложби. Организатор и консултант е на над 35 общински международни пленери в гр. Пловдив. Организира първия частен пленер през 1990 г. чрез фирма „Неспо“ – Пловдив, а от 1998 г. – пленери с галерия „Бараците“ в Пловдив. От 2004 г. е председател на управителния съвет на най-старото пловдивско читалище „Възраждане“. Член е на Ротари клуб „Пловдив – Пълдин“. Основател е на първия международен симпозиум по живопис „Пловдив от твореца сътворен“ към ротари клуба, 2013 г. От 2015 г. е удостоен с почетното звание „Следовник на Народните будители“. От април 2016 г. е член на Българската академия на науките и изкуствата.
В интервю за „Фокус” Матей Матеев разказва за живота и творчеството си, за семейството, наследствената дарба и за ценните съвети, които дава на децата, за да не спират да рисуват.
- Как започна творческият Ви път?
– Късно започнах да се организирам, защото се местих от град на град, не навсякъде имаше възможност да рисувам, пък и по това време беше друго. Но така или иначе, това нещо е било в мене и нищо не можеше да ме спре. Така или иначе, завърших Академията в София, приложна графика, плакат. Курсовете ни бяха от 8-9 души. Александър Поплилов и проф. Димитър Серезлиев бяха около нас. Идват и започват да говорят за живота. И след всичко това много неща сме научили. Аз съм много благодарен, защото ни научиха да мислим и да целим средата. Професорът казваше така: „Който не е ударил в десетката, не си е свършил работата, колеги“. Да, плакатът е това. Плакатът е вицът в хубавия смисъл на думата, защото той е една сентенция. От една сентенция може да се направи трилогия – това е ядрото, там се развива всичко. Кой колко е взел или научил от този живот, от тази природа. Той и Александър Поплилов и всички ги обичахме, и не само от нашия курс, въобще цялата академия. Те и Дечко Узунов бяха корифеите.
– Вие сте роден в Кюстендил, а идвате в Пловдив да творите. Как стана така?
– Аз съм роден в Кюстендил през 1945 година. Всичко вреше и кипеше в 50-те-60-те години, ентусиазмът беше голям. Всеки вярваше, че ще бъде добре, всеки искаше да работи за добре. И работехме от сърце всички, особено родителите, а ние бяхме малки. Но моят татко – Антон Матеев, беше технолог, инженер-технолог, изключителен специалист – рисуваше, свиреше и пееше. Дядо ми Матея също рисуваше, скулптираше и пееше.
– Наследствена дарба, значи?
– Да, наследствена. Но татко ми не беше от послушните. Беше изключителен специалист и го местеха много. Предприятие, което е затънало или нещо не е както трябва, той го оправяше за 2-3 години. Но после влизаше в някакви други отношения и го местеха на друго място. Така обиколихме страшно много градове, което на мен ми даде възможност за едно движение, от малък да свикна на такова движение, от малък да вляза в най-различни начини на общуване, диалекти. Аз смесвам и до ден-днешен в тези неща, които пиша. Но съм го оставил живо всичко това и съзнателно не го пипам. Аз, като чуя нещо, пиша така, както съм го чул. Имам приятели, които са велики журналисти, и те не само че ми се смеят, даже ме корят. Но аз им казвам: Аз като виждам зелено, не правя синьо, аз правя зелено. И така… Дълга е темата, може много да говорим за това. Така или иначе, гледам да бъда истински.
– Въпрос на усещане? Наистина, и в творбите Ви се улавя това – като че ли залагате на първата емоция, на първото чувство. При Вас като че ли не е важно да завършите рисунъка до съвършенство, а по-скоро да изразите първоначално някаква емоция. Поне на мен така ми се струва, като гледам Вашите картини. Не знам дали съм права?
– Да, така е, има го това. Аз държа повечето в работата си изведнъж да изляза, да си хвърля веднага душата и емоциите в нея. Защото всеки миг е вечност. И човек трябва да го усеща и да го разбира. И държа страшно много на енергията. Аз трябва да кажа, че малко се уча. Аз се уча от това, което искам да се уча, взимам от тези, от които искам да се уча. И взимам толкова, колкото трябва. Не искам никой да ми се намесва, не давам. Изключително свободен човек съм. И любопитен съм. Това е животът. И, естествено, съм държал да съм честен и никога никого за секунда да не предам. Мога да греша, но не. Това е верую за мене. Определят ме като експресионист, и то като немски. Вярно, аз не съм се учил от никого, просто това правя. Има картини, които съм ги направил, които са в изложба, които са в каталог. Минат 2-3 години и аз върху тях почвам отново да работя. Но не съм само аз така, всички го правят.
– Започнати картини, които чакат своето време?
– Това, което говорим, че всеки миг е друго настроение, това е друг ден, това е друга година.
– Вие, макар и на 80 години, имате много енергия. Казахте още в началото, че това са Вашите първи 80 сет. Живот и здраве, да продължите да творите! Но наистина имате толкова много енергия, че тя просто се усеща по всякакъв начин, дори в общуването с Вас се усеща това. Така е, нали?
– Ами аз не се старая, то просто е ген. Дядо Матея беше такъв. И татко. Нашият корен е абсолютно чист, български. Дошли сме след 1913 година, от едната страна, от мама, от Кукуш, а от другата страна – дядо Матея от Радовиш. Аз съм раждан в Кюстендил. Много пъти съм го казвал, това също, това пак е съдба, защото животът ми минава по този начин. Няма случайни неща, разбира се. Родил съм се на мястото, където и Владимир Димитров-Майстора. А пък целият ми този живот е тук, в Пловдив, аз съм тук от 1961 година. Тук завърших гимназията и след това 23 години съм със Златю Бояджиев. 23 години съм със Злати. Без да знам въобще, че преди това съм го рисувал. Красимир Линков ми откри първата изложба през ‘83-а година.
– Кой е най-ценният урок, който давате на децата, които сега рисуват?
– Да бъдат свободни. Да бъдат свободни хора. Да изразяват свободно това, което чувстват. Просто човек не е ли свободен, не се получава. Никъде не може да се получи. Той е зависим. Или си свободен, или си зависим. Това е вътрешен дух. Това им казвам. Оттам натам всеки да си намери мястото и да си избере как ще рисува – тази година, догодина и т.н. Но им казвам следното: Аз не съм добър рисувач. Аз лично не съм добър рисувач. Има изключително добри рисувачи. Но им казвам да бъдат себе си и да търсят. При мен никога не е било така, че да рисувам поп по един и същи начин. Още на първата изложба, за която казах, в 1983 година, половината работи бяха с акварел, половината работи бяха с темперна. Акрилът после излезе, пак е на тази основа, но е много практичен. Но половината така, половината така. И не само това – половината бяха най-мистични. Няколко, може би 7-8-10 години, работих така. Постоянно се закачам, хората не ме познават, мислят, че съм само това. Обичам да се закачам, да се смея… И защо? Като излезеш от вкъщи, на всеки какво ли не му се случва. Ама нищо бе, усмихни се, закачи се. Зарадвай хората, те ще ти го върнат. Не само това, те го дават на другите около теб. Животът става по-друг.
– Има ли случаи, в които сте помогнали на деца, които изведнъж се отказват да рисуват, разочароват се от нещо, помогнали сте им да продължат? Имало ли е такива случаи ?
– Не мога да кажа. Има деца, които спират, както и в спорта, както и в музиката, навсякъде. Но това не значи, че след 3 дни няма да се върне. Може да се върне с по-голям опит, по-голяма сила. И да ви кажа, винаги на всички го казвам: Ако нещо ме е спасило от всички неща, през които съм минавал и минавам, ме е спасило абсолютно близкото ми отношение с природата. Абсолютно вярвам на природата, с нея съм и тя вече е с мен. Моето рибарство и това ходене навън. Ателието също. Ателието и природата – те са ме спасили. И, разбира се, любимото ми семейство. Слава Богу, всички са тук.
– Кажете сега какво ще видим в юбилейната Ви изложбата?
– Реших да бъдат само нови работи. Само една стара работа слагам. Тя е собственост на галерията. И това е един от хората, които много обичаме като живописец, и не само ние, имахме и други допирни точки – Кольо Витковски. Това е един изключителен живописец. Кольо Витковски има и такива хубави неща написани, такива чудесни неща. За жалост не са издадени, с изключение на една книга – „Спомени от Париж“, когато беше там на рисуване. Та ще има картина на Кольо. Рисувал съм Кольо. Всичко друго е ново. Така реших – да не правя ретро, защото това съм правил, когато бях на 70 години.
Новото е примерно от 2 години насам, създавано от таткъв период. Изложбата ми е тук и сега, живот и здраве. След това съм в Бургас – на 26 август, след това съм в Кюстендил, родния ми град, в „Св. Лука“, на 17 октомври. Три изложби правя, като тук ще покажа една част от тази цялостна колекция, която ще се получи. Тук ще видите 4-5 живописни рисунки, които са показани. Само една е рамкирана. Аз работя акрил, довършвам с масло, зависи как тръгне, имам пипане с пастел, с маслени бои. Това е, а иначе са най-различни сцени от моя живот. В общи линии се рисувам навсякъде. Той, човек, като рисува нещо, прави и себе си. Но поне мъжки са този път образите, навсякъде, в общи линии, съм аз.
– Може ли да се изброи колко изложби сте направили през живота си?
– О, над 40. В почти цяла Европа. В Англия не съм бил, и в Париж не съм бил. Навсякъде другаде – Италия, Швеция, Испания. По няколко пъти. В Германия, разбира се. Словакия, Чехословакия, Полша, Унгария…
– Пожелавам Ви още много, много, творчески възход да имате, да имате желание за работа и да рисувате още много!
– Има още едно нещо. Показвам и поредната ми книга, която се казва „Случайник“, която ще издам през септември.
– А какво разказвате в тази книга?
– Това са моите хрумки, които правя, но случайни, затова е „Случайник“. Защото всеки човек, докато не се докаже пред хората, той е случайник. Той става случай тогава, когато хората го приемат или задълго, или кратко. Затова е така. Ще видите, има написани мисли там.
