След всичките ни срещи мога да напиша роман за Пламен Бонев, но ще се концентрирам върху конкретните неща, които ми разказа от детството си до днес. Разказваше с неизменното си чувство за хумор и с онази детска екзалтация, която още не си е отишла от него и е заразителна.
Каза ми, че отдавна е чакал тези 70 години и сега, застанал на прага на времето, се обръща назад, защото с остаряването е доказано, че човек се връща към детските си спомени, които във всички случаи са хубави, независимо къде и в какъв строй си расъл!
„Израснал съм в „бедно работническо семейство” на Мария и Георги Боневи в квартал „Хаджи Димитър” на София и това има значение”, смее се Пламен Бонев. „Когато ходихме да сваляме гаджета по центъра и когато ни питаха – вие откъде сте, лъжехме – ей тука, от „Заимов”, където бяха дипломатически блокове. Абе щуро детство, там имаше много складове, пресичахме линии, моста „Чавдар”, някакви тайни неща… Гледаше ме баба ми Мария от Гара Яна по бащина линия. Тя си говореше на шопски диалект и когато бях малък, ми е разказвала приказки и аз съм казвал „малкио брат уби змейо”. Какво богатство на речта… Но после в училище съм почнал да говоря нормално. До 4-5-и клас стоях на прага на двора и гледах шумотевицата по улица „Васил Петлешков”, единствената павирана улица, която е такава до ден-днешен. По нея минаваше тролей № 2, който една зима, когато бях в първи клас, ме бутна. Спомням си, че беше Бъдни вечер, но тогава се учеше на този ден. Нямахме бележки, слагаха ни някакви печатчета: пчеличка, ако си добър, или черна точка, ако си лош ученик, в едно тефтерче. С един мой луд братовчед тичам при баба да ни подпише бележника. Беше заледено и шофьорът ме видя, удари спирачки, но аз бях точно по средата на тролея и се измъкнах от задната му част. Само ученическата ми престилка беше разкъсана и имаше мазно петно по нея. Имаше припаднали хора, включително кондукторката, жената на ватмана. Спомням си, че влизам при баба запъхтян и казвам: „Бабо, бутна ме тролея, подпиши ми тефтерчето”. А тя: „Добре, добре…”. Вратата се отвори и си спомням, че стълбите ни в този студен ден бяха пълни с хора. Целият тролей се беше изсипал в двора ни. Шофьорът ме погледна и попита: „Здрав ли си?”. Взе каната с вода, която беше на масата, и си я изля на главата. По-късно майка ми каза винаги да черпя на Бъдни вечер, защото съм имал втори живот, а хората не знаят защо го правя. Бях пълен отличник до 8 клас, но имах намалено поведение за глупостите, които измислях. Не ме приеха в Художествената гимназия, записах се в реална. Бях добър по математика, но не исках да уча информатика и отидох в „е” клас, където имаше петима Пламеновци, и оттогава почнаха моите глупости. От ученическите години ми е прякорът Гибона, защото се състезавахме кой най-бързо ще се изкачи на уличната лампа и ще увисне на извивката при крушката. Бунтарската черта сигурно съм наследил от рода на майка ми. Дядо Заре беше от Буново, а баба Лужка Гугова Лулчева е от Петърч, Софийско. Тя е от един род с Павел Вежинов. Това е литературният псевдоним на Никола Делчев Гугов. Прадядо ми Лулчо Гугов е участвал в Хвърковатата чета на Бенковски.
Много интересно беше, когато се разделихме на сини и червени по време на демокрацията. Родителите ми присъстваха на големия митинг, за който твърдят, че бил едномилионен и на който говореше полският филмов режисьор Анджей Вайда. Бяха настанили родителите ми в една линейка, като най-възрастните хора на митинга да гледат, и тогава татко ми каза: „Пламене, сега вече мога да умра, такова нещо не съм виждал!”. Баща ми доживя 83, а майка – 93 години. Аз приличам на майка ми – тя беше „по-романтична” и артистична и не си усложняваше много живота. Баща ми беше дисциплиниран като немец и добре говореше този език. Аз го помня само да работи нещо, да прави, да подрежда. Направи сам цяла къща в Княжево. Дядо ми е бил дребен чиновник в пощите и след бомбардировките давали долния етаж на къщата под наем на арменци за кафене, за да избият средствата за построяването й. Арменците се евакуирали в Русе, оставили инвентара: джезвета на пясък и едни маси, на които се играело покер. Баща ми купил инвентара и си извадил свидетелство да продължи тази дейност. И ми разказваше, че се напълнили с пари, но нищо не можели да купят с тях в онова военно време. И заради това кафене след Девети септември той е имал проблеми като буржоа. Под влияние на своя вуйчо, който е малко по-голям от него, той е бил и оператор на пътуващо кино.
Като младеж се обличал в клош панталони от шантунг и си оставял дълга къдрава коса, за да прилича на Джони Вайсмюлер, който играеше Тарзан. Той беше най-добрият лиричен тенор. Пееше в хора на пощите и на слепите. Но беше и много притеснителен и на един конкурс не успява да запее и това помогнало да спечели Видин Даскалов.
Баща ми много добре и рисуваше. Правеше украсата на квартала. И още си спомням миризмата на боя. Имаше плакатна боя на водна основа в едни бакелитени кутии. Доскоро пазех за спомен една от четките му. Той не си падаше по тая власт, но много красиво пишеше лозунгите. Спомням си, по времето на СДС бяха забранили агитацията в период на избори и майка ми, не знам откъде, извади едни светлосини чаршафи, намокри ги и ги просна да съхнат на двете тераси в къщата ни в Княжево, а на един бор се вееше образът на Тодор Колев, който тогава беше кандидат за депутат.
Баща ми беше много добър и по български език. От него съм научил да не греша пълния член, запетайките и целия ни правопис. Сигурно част от таланта съм наследил и от баща ми, но като не ме приеха в Художествената гимназия, споделих с него, че искам да уча в Художествената академия. Тогава ми каза: „Хубаво, ще ходиш на уроци пак, но си мисля, че си с поограничен талант”. Аз пък се амбицирах и ме приеха в Художествената академия. Записах сценография. Тогава много ми се правеше куклен театър и заради батко Емо, с когото следвахме заедно и бяхме приятели, дойдохме едно лято в Благоевград, за да види той какво става в театъра, защото беше негов стипендиант. Театърът беше затворен, но срещнахме Василка Бумбарова, която ни насочи къде са актьорите и ние останахме при тях една седмица. И случайно една вечер, когато пиехме и пееха македонски песни, един човек с костюм посред лято ме попита какво съм решил да правя. Казах, че ми се работи в куклен театър и той ми съобщи, че имат нужда от човек като мен, защото кукленият театър е непрофесионален, но вече имат професионален режисьор. И след Калин Арсов се появих аз.
В началото Кукленият театър беше в читалището и останах в екипа му 20 години като сценограф. Срещнах невероятни хора – режисьори, композитори, актьори… И когато Георги Ножаров стана директор, станахме едни от добрите куклени театри. По-добри бяха София, Варна и Пловдив. Много ценни личности срещнах по пътя си.
Преди години, по време на месеца на българската култура в Москва, попаднах в една творческа група с много талантливи хора. Там беше Светлин Русев, Милчо Левиев, Минчо Минчев, Йълдъз Ибрахимова. Там беше и част от състава на ансамбъл „Пирин”. Имаше галаконцерт в Болшой театър по повод срещата между българския и руския президент.
Работил съм с известни режисьори, композитори, актьори… Имах късмета да познавам и гения Теди Москов, който по разпределение попадна в Толбухин и промени кукления театър. Работил съм с него в Смолян, където направи първия драматичен театър. „Фантасмагории” се наричаше постановката. Бяха той, Мая Новоселска, Кръстьо Лафазанов, Александър Морфов. Още го играят някъде това представление. Последната постановка, която правих с него, беше „Комедия на слугите”. Сега я възстановяват. Тогава ми каза, че ме взима като сценограф не защото съм голям художник, а защото съм като него. Признавал е, че имам чувство за хумор, дори веднъж каза: „Май по-добро от мойто”.
Има български художници, които оказаха много сериозно влияние върху мен. Много са и няма да ги изброявам. Само един световен художник като Петър Дочев умееше да рисува индустриални пейзажи. Рисуваше строителни обекти, камиони, но в неговите творби имаше невероятна естетика. Той беше и мъдрец. Ходехме при него като при светец в едно село, където живееше. Помня пътуванията ми в Полша. По време на военния режим ме впечатлиха тия замъци, тая обреченост. И в Русия съм бил. Беше времето на перестройката и магазините бяха празни.
Имах награда заедно с Теди Москов. Той като млад куклен режисьор, аз като куклен художник. Живеехме в хотела на СИВ и отгоре се гледаше Американското посолство. Теди беше много „страхлив” и не ми даваше да говоря много, защото ни подслушвали. Хората нямаше какво да ядат, а в ресторанта на хотела имаше от пиле мляко. Всички бяха с костюми, а ние с Теди – с дънки. Сигурно са ни мислили за „копеленца” на някой комунистически шеф. Този израз бях чул от едно интервю на Кеворк Кеворкян с Адам Михник, един от създателите на профсъюза „Солидарност”. Беше си пийнал, като всеки поляк, и му каза: „Кеворк, ние всички сме комунистически копелета”. Това ми се заби в главата. Беше запомнящо се време – „Солидарност”, папата и Горбачов промениха света.
Работата ми в Кукления театър не ми пречеше да ходя на пленери, да рисувам извън професионалните задължения. Напротив, живописта ми помагаше за куклите и декорите. Тогава воювахме да дадат база на Кукления театър, в която да работим, и цялата трупа отиде при кмета Костадин Паскалев. Заради него напуснах Кукления театър, защото му казах: „Както на Вас държавата Ви е дала този кабинет, за да работите, така и ние искаме място да работим”. Няколко пъти го прекъснах, той ми направи забележка. Ядосах се и казах: „Напускам”. Иначе сме приятели, въпреки различните ни идеологически разбирания.
Имах голямо ателие във „Вароша”, което ми беше дал Жоро Ножаров, и него напуснах. Купих си мое ателие. Толкова бях обиден, че после взимах награди, но не ходих да ги взема, защото кметът ги връчваше. Но Паскалев намери сили да ми се извини, като каза: „Ние направихме грешка с Кукления театър”. След мен почти всички напуснаха.
По времето на социализма около петима от младите художници изкарвахме пари, защото бяхме добри. Аз, Георги Ковачев, Васко Иванов, Павел Димитров, Сашо Стоицов. След нас дойдоха Иван Милушев и Наско Дафинов. Трима графици и четирима живописци на един акъл, и това ме изкушаваше да участвам в политиката. Правихме авангардни изложби заедно със Сашо Стоицов, които дразнеха властта. Бяха ме предложили за депутат във Великото народно събрание и щях да вляза, обаче седнахме в една шкембеджийница и почнаха да ме питат: „Имаш ли костюм, вратовръзка… и такива глупости… Тогава четях една книга „Принципът на Питър”, в която се казваше как да достигнеш до нивото на собствената си некомпетентност и си помислих, че не ставам за тая работа. Но ние не спечелихме. Тогава още не беше СДС, беше Клуб за гласност и демокрация”.
От 1990 до 2008 година Пламен Бонев преподава в Лятната академия за изкуствата в Люксембург. И разказа как е стигнал до великото херцогство.
„В нашия театър работеше прочутият проф. Атанас Илков, с когото се сближихме. Той имаше афинитет към изкуството. Много близка му беше художничката Лика Янко. Каза ми, че имал приятел в Люксембург – Жан Марк, който преди години искал да се занимава с куклен театър и търсил човек с добър немски език, за да му помогне да обикаля света и да учи професионално това изкуство. Така се сприятелява с професора, който владееше перфектно немски език, и го кани в Люксембург. Професорът стои там един месец в хубава къща с красив двор. Един ден ми каза, че иска да купи от мен две картини, за да ги подари на Жан Марк. Бяхме близки и не можех да му продавам. Предложих да му ги подаря и да купи от картините на Митко Угринов, който тогава имаше изложба. Казах му, че картините му приличат на любимата му Лика Янко. Той беше удивен от картините на Угринов. Станахме близки и професорът взе две картини от него, две от мен, подари ги на Жан Марк. Този човек дойде тук по време на Лукановата зима и каза, че продал картините и ни даде по 600 долара за тях. Бяха много пари, но както по време на войната, нямаше какво да купиш с тях. После уреди аз и Угринов да направим изложба в Люксембург. Бяхме добри приятели с Димитър Угринов. Аз съм роден на 9 май, а Митко на 9 септември 1954 година, и когато навърших 50, го питам дали ще прави юбилейна изложба. Каза, че ще прави ретроспективна изложба и събира картини от музея и от частни лица. Тогава му казах: „Ако досега благоевградчани не те знаят, изведнъж ще те открият на 50 години. Юбилейна изложба се прави, когато си умрял”. Той не доживя собствената си изложба, правиха я без него и аз се почувствах гузен и виновен, като че ли предизвиках съдбата.
Питам Пламен какво се е променило у него на 70 години, а той ми отговаря: „Нищо! Променя се физиката, но остана удоволствието да рисувам”.
Имам усещането, че цветовете в картините ти се обичат, му казвам, а той добавя: „Донякъде човек се ражда с това усещане и до голяма степен го възпитава. Рисувам всеки ден, предимно морето, защото на нас тук в планината ни липсва морето. Рисуваш това, което нямаш. Освен това морето има страхотна символика, могъщество и тия сгушени някъде къщички, напомнящи за човешко присъствие в тях, особено пристанищата са страшно романтични”.
Слушах го и си спомних стиха на Иван Пейчев: „Пристанищата са най-мръсно доказателство за липса на море, когато теб те няма”. А Пламен се сети за текста на Евтим Евтимов „Високо” в изпълнение на ФСБ. Каза, че настръхва от тази песен. И не само той. „Високо, високо, високо застани, над завист и обида, над дребните сплетни… Звездите са звезди, защото са високо”… Цветните му сънища понякога идват от звездите и от онази необяснима душевна висота, която никой не знае как се постига, но понякога навестява талантливите. И може би затова наблюдателят потъва в морските му пейзажи или се рее в цветовете на небето, където също може да открие част от неговите приказни същества, провокирани от отношението му към децата.
От творчеството му беше впечатлена и Снежана, съпругата на Пламен, която познавах като красива, умна и талантлива жена. И го попитах къде са се срещнали. „В детската градина в Княжево, която се намираше под нашата къща”, ми отговори той. „Майка ми разговаряше с една съседка и в една снежна студена зима ми казва: „Леля ти Доца каза, че учителките тормозели едно много хубаво момиче, стажантка в детската градина”, та да отида нещо да й нарисувам. По това време се състезавах с известния Климент Денчев – рисувахме даже на пясъка животинки и той ми каза: „Много си добър”. Тъкмо завършвах академията, отидох да нарисувам нещо на княжевчетата и останах там един месец, само дето не спях при тях. Подкупих учителките, те се влюбиха в мен, по едно време май и Снежана се влюби, а тя си беше още дете, току-що завършила гимназията. Успях да я прилъжа с много чар и стихове. Дойдохме в Благоевград. От този край бяха родителите й – баща й е от Голешово, а майка й от Спанчово. В компанията ни имаше и двама фотографи и те казваха защо не снимаме това хубаво момиче за сп. „Лада” и сп. „Божур”, и тя отиде. По-късно от модел Снежана мина от другата страна – стана фотограф, благодарение на една среща с Тони Бонбоната, който я запали. Купихме фотоапарат. В Благоевград имаше много добра фотографска група. Печелеха награди, тя също. За съжаление това коварно заболяване ракът не прощава, Снежана си отиде млада, на 53 години. Остави ми усещането, че не мога да намеря такава жена като нея, хем красива, хем умна – рядко съчетание”.
А Жоро, сина ви, какво го влече? „Влече го идеята на италианците – колко е хубаво да не правиш нищо. Шегувам се… Той завърши „Връзки с обществеността” в Югозападния университет. Когато Снежана почина, той работеше в Пловдив, дойде в Благоевград и остана с мен. И добре че е той! Използвам го по специалността му. Мен не ме бива с компютъра, много съм зле с техниката. Той се грижи за мене и ми е нещо като менажер. Като ти разказвам всичко това, се сещам, че най-хубавите моменти в живота ми са Академията, Снежана, синът ми, 10 ноември, Полша, Люксембург… А най-великото усещане си остава духовната свобода!”.
„Единственото, което не може да бъде победено от лъжата и насилието, е изкуството”. Казал го е Солженицин, и Пламен го припомни на събралото се множество в Градската художествена галерия, където го отличиха за цялостното му творчество и за приноса му в културния живот на община Благоевград.
В едно стихотворение, което е писал по повод една изложба, Пламен Бонев е казал всичко, и то е най-добър финал на този разказ:
Цветни сънища…
Седя на прага и пътувам към спомените си.
Обикалям около тях. Настигам детството си. Рисувам.
Напуснати замъци, измислени феи, изсъхнали кораби и самотни пристанища.
Зимни приказки и уморени есени, вълшебни майски нощи.
И още – илюзиите и надеждите, мечтите и фантазиите,
стремежите и очакванията, завръщанията и носталгията.
Рисувам.
Нереални сцени, приказни силуети, запомнени пейзажи от някъде.
Минало.
Живея с представите си за този свят.
Срещам се и се разминавам със себе си.
Сънувам цветни сънища.
Рисувам.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Пламен Бонев /сн. 1/, синът му Георги Бонев /сн. 2/, Снежана Бонева /сн. 3/, семейството /сн. 4/, сватбена снимка на Пламен и Снежана /сн. 5/, картини на Пламен Бонев /сн. 6, 7/. Пламен чете страницата за култура на в. „Тагелблат” за изложбата му в Люксембург, 1993 г. /сн. 8/. Герои от куклени постановки /сн. 9, 10/. С Кирил Пендев, Костадин Паскалев и Христо Бараковски /сн. 11/. По време на пленер /сн. 12/, с кучето /сн. 13/. Пламен /сн. 14, 15/, Свиката и приятел /сн. 16/, Снежана /сн. 17/. С Георги Ковачев, Христо Шапкаров, вуйчо Ваньо и Сашо Стоицов /сн. 18/. На ръце по моста на влюбените /сн. 19/. Гибона на уличния стълб в кв. „Хаджи Димитър“ – София /сн. 20/. Картини „Слънчев ден“ /сн. 21/ и „Морска нощ“ /сн. 22/ от изложбата, посветена на 24 май в ГХГ.
