Миналия месец на 7 май в Скопие избухна поредният скандал след заплашително изказване на македонския президент Стево Пендаровски. „Ако цената да влезем в Европейския съюз е да кажем, че не сме македонци, и езикът, който говорим, да не е македонски език, не ни трябва ЕС”, каза той след среща на евролидерите, която беше проведена на 6 май по видеоконферентна връзка“.
Предишния ден Софияя чрез премиера Борисов, заяви: „Ние сме казали какви са нашите условия, за да бъдат приети в ЕС. То не е по желание – като не ти харесва, никой не те кани. Ако искат! Какво повече да направим – да излезем и да кажем, че сме македонци?“. Това ид част от репликите, които бяха разменени между София и Скопие през последните дни, в навечерието на срещата на върха между лидерите на Европейския съюз и страните от Западните Балкани.
Впрочем скандал се развихри още на 28 април след шокиращо изказване на първия външен министър на Македония след обявяване независимостта и настоящ съветник на президента на Северна Македония. Проф. Денко Малески в интервю за предаването „Свободна зона“ на Георги Коритаров заяви: „Гоце Делчев се определя като българин, но се ражда мултинационална Македония по онова време. Той е имал силно чувство на патриотизъм към своята земя, за която се е борил – за Македония. Македонската страна трябва да се съобрази с историческата истина по начина, по който е обяснена днес. Историята на Македония е тълкувана от хора, които са повлияни от мощна федерация (някогашния СССР – бел. ред.). Ние обаче сме два различни народа, с два различни езика“.
Макар и двусмислено, изказването на Малески, заради признанието за Гоце Делчев, предизвика остри критики в Северна Македония, а управляващите се разграничиха от него.
Нервната размяна на реплики между София и Скопие маскира проблем, от година блокиращ работата на Смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси, създадена да нищи нерешените проблеми с историко-културното наследство. Всичко – поне до подписването на Договора между България и БЮР Македония (1.08.2017 г.) – бе уж нормално. Когато обаче Атина и Скопие на 17.06.2018 г. подписаха т.нар. Преспански договор, релефно се очертаха слабостите на зле подготвения българо-македонски договор. Автогол за София с натрапчив привкус на национално предателство.
Оттогава насам сме свидетели на йезуитска
ДВУСМИСЛЕНОСТ, ПРОВОКАЦИИ И ПОДИГРАВКИ
от страна на Скопие, а нашенци ни подгряваха с дебилен оптимизъм, че нещата ще се оправят. За тях бе важен не националният интерес, а да угодят на задокеанския Голям брат – да не попречим на присъединяването на Северна Македония към НАТО.
Провокациите почнаха в навечерието на подписването на Преспанския договор. С него Скопие „склони глава“, отказвайки се от античното елинско наследство (Македонското царство на Филип ІІ и Александър ІІІ Велики).
Компенсирайки накърненото „национално чувство“, три дни преди подписването на договора, на 14 юни, македонският премиер тържествено обяви: намерил е с гръцкия си колега Алексис Ципрас решение на 25-годишния спор между Атина и Скопие за името на държавата. Компенсирайки болезнения отказ от древномакедонските си корени, Заев тържествено провокира България: „Со решението го jакнеме идентитетот македонски. Македонски јазик, македонски народ… Стоиме исправени пред нашите гордости – пред Кирил и Методиј, Климент и Наум, Крсте Мисирков, пред Гоце Делчев… Нема веке мегународни договори во кои се избегнува македонскиот јазик…“.
Историкът Васил Василев коментира: „Не бива да имаме никакво съмнение, че от този договор можем да очакваме неприятни изненади, териториални претенции, кражби на история, комбиниран натиск. Опряна на Гърция, Северна Македония може да поднесе различни неприятни изненади“. И те не закъсняха.
Късметът, или по-точно успехът, е на страната на здравомислещите, но ако са компетентни и с характер. За жалост това липсваше на управляващи (ГЕРБ + „Обединени патриоти”) и опозиция. Защото единодушно гласуваха в парламента за договора с Македония дни преди да бъде подписан в Скопие от премиерите Борисов и Заев.
Два месеца след забележителната дипломатическа победа на Атина в Преспа, докато ГЕРБ и опозиция гузно мълчаха, от „Пиротска“ 5 долетя
СМЕШНИЯТ ПЛАЧ НА ЛЪЖЕПАТРИОТИТЕ,
стенещи, че сме измамени от македонските ни „приjатели“. „Смешен плач“, по известния памфлет на Хр. Ботев. В декларация от 22.08.2018 г. т.нар. „ВМРО“ пророни крокодилски сълзи по повод Илинденската провокация на премиера Заев.
Да припомним: когато инак симпатичният колега на премиера Борисов, с когото на 1.08.2018 г. в Благоевград поднесоха венец на паметника на Гоце Делчев, 3 дена по-късно в Скопие същият троснато рече: „Илинденското въстание е македонско. Ако некой гражданин от България иска, нека да го чества“.
На провокацията от „Пиротска“ 5 реагираха със смешен плач, комбиниран с невежество. Че македонският език бил „също част от общата ни история“, че на Заев „му влизат в положение“. Щото г-н Заев „наистина се намира в трудна ситуация, предстои (на 30.9.2018) референдум да одобри новото име и той трябва да бъде спечелен“. Днешните герои на знаменития Ботев стих „Патриот е – душа дава, за наука, за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа!“, гузно помолиха: „Господин Заев, ние Ви разбираме и подкрепяме, и няма да пригласяме на враговете на общите ни интереси. Но не им помагайте и Вие, моля. Оставете общата ни история на мира, за да можем заедно да изградим общото си бъдеще“.
Трапезните патриоти държаха да имат добри отношения със Скопие. Все пак години наред осъществяват мощен полукриминален бизнес чрез Агенцията за българите в чужбина с продажбата на български паспорти.
Има такава мисъл: „Наивността се изработва с годините“. Но когато касае външната политика, „наивността“ е синоним на дебилност. Това стана ясно, когато експертите се запознаха с текста на Преспанския договор. Едва тогава „лъсна“ истината: българо-македонският договор ни натика в
ТЕРМИНОЛОГИЧНИЯ КАПАН „ОБЩА ИСТОРИЯ“.
Проф. Ангел Димитров, шеф на българската част на Смесената комисия, на 17.05.2018 г. заявява: „Ние трябва да проведем този разговор с македонските си колеги с научни аргументи в сериозна дискусия, за да разберат, че българската страна може да се отнася с разбиране за процесите, които са протекли във Вардарска Македония… Има разбиране към тези процеси за това какво се е случвало и как са формирани нагласите в тази общност. Но те трябва да бъдат наясно, че до 1944 г. няма противопоставена история между България и населението на някогашната Вардарска бановина, сега Република Македония… В този смисъл историята на мнозинството от местното население във Вардарска Македония и България не е престанала да бъде обща“.
Прав ли е за „общата“ ни история преди 1944 г.? Не. Няма как историята на българите във Вардарска бановина и тази на Царство България да е „обща“, както „бълнува“ професорът. От 1919 г., когато Версайлският договор „ражда“ Кралство Югославия, няма как историята на подложените на сърбизация македонски българи да е обща с българската. Така както е била обща историята на българи, гърци, сърби, албанци, хървати, словени, власи, турци в рамките на Османската империя. Този съпоставителен факт доказва фалша на термина „обща история“.
Как Скопие тълкува термина „заедничка“ (обща) история? Професор д-р Ванчо Горгиев, член на македонската част на Смесената комисия (6.12.2019): „Имаме различно толкување на терминот „заедничка историја“ кој е содржан во Договорот за добрососедство. Најдиректно кажано колегите од Бугарија со тоа сакаат да промовираат (прокарат) некаква политичка концепција и некаква идеологија, сакајки да ни укажат дека до 1944 година ние сме имале заедничка историја, мегутоа нивното сфакање (схващане) на заедничката историја подразбира дека тоа станува збор (дума) за еден народ, кој што имал еден јазик, една историја, едно минатото”.
Не можем го оспори. Отговорът на проф. Горгиев изглежда перфектен. Но самият термин таи имплицитен (скрит) нюанс. Долавя се в мнение, изказано пред българския Faktor.bg (5.01.2020 г.) на млад македонски интелектуалец. Петар Богоjески, член на националистическата ВМРО-ДПМНЕ и открит противник на сърбизма. „Самият термин „обща история“ – казва той – изключва възможността за кражба на историята и тя не може да бъде подменяна, защото е такава, каквато се е случила, независимо от нас“.
Върху следните думи на Богойески обаче трябва да мислим: „Част от българското общество не показва почит към нашата жертва, че сме оцелели като македонци, а не сме станали сърби след цял век под сръбско робство“.
Прав ли е? Да. Защото след като не са „станали сърби“, а са „оцелели като македонци“, авторът ни подсказва де е ключът за изход, „затрупан“ от двусмисленото „обща история“. И той е: България, с право не признаваща „македонския език“, трябва да признае „македонската нация“, макар и създадена на антибългарска база.
Оттук насетне трябва да протече процес на осъзнаване колко нелеп и вреден е залегналият в договора термин „обща история“. Термин, несъпоставимо поставящ на „кантара на Историята“ България (с 1340-годишна история), и Северна Македония (с едва 30-годишна)! Този фрапиращ паралел не пречи на Скопие нагло да наложи ПАРЦЕЛИРАНЕ, т.е. сепариране на „общата история“. Вижда се по безплодните нервни дискусии в Смесената комисия. Що за „обща история“, щом парцелира събития и личности! Видите ли, наше (македонско) е Илинденското въстание, а ваше (българско) – Преображенското. Левски и Ботев са българи, а кукушанинът Гоце Делчев и банскалията Никола Вапцаров – македонци! А това, че предците на днешните македонци се борили и умрели с ясно българско самосъзнание, „вълци ги яли“! Не е ли това гавра с паметта им?!
Изходът е болезнено прост. Съседите доблестно да признаят: историята на Вардарска Македония (1919-1945 г.) е история на македонските българи под сръбска окупация. История „обща“ с хървати, сърби и словени, щото са под държавния скиптър на краля, но пък са покрусена „част“ от българската история. Така както са унгарците в Трансилвания и кюрдите в Турция.
До този извод, но с нюанс, стига и Богойески: „Гражданите на България трябва да разберат, че никой от Македония не им краде историята, защото тази история на България е и наша, македонска. Затова говорим за „обща история“, а не за македонска или българска. Ако искате да говорим по този начин – за това кое е македонско и кое е българско, с това директно изпълняваме желаното от Белград“.
Но твърдението на Богойески куцука. Дължи се на неразбиране йезуитския замисъл на Белград. След 1944 г. трансформацията на вардарските българи в „македонци“ е прелюдия, с която стартира кражбата на цели периоди от българската история: 1) Самуиловото царство, представяно за македонско. 2) Българското възраждане, което пламва в Македония от искрата на банскалията отец Паисий Хилендарски. 3) Революционното движение, ръководено от ВМОРО-ВМРО на Гоце, Даме, Яне и Тодор.
Че „чипът на македонизма“ е имплантиран в днешните македонци, признава и Богойески: „Оттам идва тезата, че няма защо ние в Македония да изучаваме нещо, за което България твърди, че е само българско!!! Това е най-опасната теза и ни води към нови конфликти. Напротив, историята на Македония е македонска, за нея живота си са положили хиляди българи, а историята на България е българска, но и в нея са положили живота си хиляди македонци. Това е като изпредена вълна – не можеш да я разделиш“.
Де е „ахилесовата пета“ в интересното разсъждение? Споменавайки йезуитското желание на Белград – „няма защо ние в Македония да изучаваме нещо, за което България твърди, че е само българско!!!“ – „ахилесът“ е в израза: „Напротив, историята на Македония е македонска, за нея живота си са положили хиляди българи, а историята на България е българска, но и в нея са положили живота си хиляди македонци“.
Авторът пренебрегва очевиден факт. Истинската история на Македония е „обща“ за етносите, които я населяват: българи, гърци, турци, власи, албанци. Статистики, исторически карти „говорят“: в мултиетническа Македония българите винаги са били доминантен етнос. Векове наред. До 1945 г. „македонците“ като етнос ги няма! (Виж на картата: българи в бяло, гърци – в синьо, турци – в розово, албанци – в жълто, власи – в лилаво).
Твърдейки, че „историята на Македония е македонска“, Богойески де факто „лее вода в мелницата“ на Белград. Защото именно там в края на ХІХ век лабораторно е пръкнат вирусът на македонизма, а Франкенщайн е учен шовинист Стоян Новакович. Сетне Коминтерна с предателското участие на Г. Димитров го възприемат. Дотам, насила принуждавайки българите в Благоевградска област да се пишат „македонци“!
Йезуитският замисъл на Новакович реализира Титова Югославия. След насилственото преименуване на вардарските българи в „македонци“ стартира кражбата на цели периоди (Трако-македонска древност, Самуилова България, Възраждане, ВМОРО) от българската история. Друг изход Скопие няма. На всяка цена, макар и със „задна дата“, трябва да докаже вековното съществуване на македонската нация.
В Европа се ражда парадокс: измислен от Коминтерна
„МАКЕДОНСКИОТ НАРОД“ ГОВОРИ БЪЛГАРСКИ.
Партийните документи дори говорят за „македонска нациjа“, преди да се роди писменост (азбука, граматика на „македонскиот jазик“)!
За жалост Богойески не усеща неразрешимо противоречие в тезата си. Твърди че „историята на Македония е македонска“, а признава, че „за нея живота си са положили хиляди българи“! Заблуждение – плод на историческо невежество. Всички извори до 1945 г. „мълчат“ за етнос с име „македонци“, за „македонски народ“ и „нация“! Народ без свой език и писменост? До средата на 30-те години на ХХ век, когато БКП и Коминтерна „в аванс“ говорят за „македонска нация“. Горката! Няма свой език и говори на български. Щото „македонскиот jазик“ по директива от Белград е измислен чак 1945 г. Затуй термин „македонци“ е фалшив. Роден не естествено (от Историята), а чрез насилствено „цезарово сечение“ – от Идеологията на сърбо-македонизма. Контрапример е Австрия. Австрийската нация не говори „австрийски“, а на немски.
Едва ли случайно именно австрийски учен (Ото Кройнщайнер) е проумял. Щом с тънка ирония казва: „Македонският език е български, печатан на сръбска пишеща машина“. Защо сръбска? Защото, по заповед от Белград от „македонската азбука“ отпадат българските букви Й, Ъ, Ю и Я, заместени със сръбски.
Как става? На 28 април 1945 г. Белград с телеграма привиква от Скопие двама сърбомани (Блаже Конески и Малинска) и объркания поет Венко Марковски. Приети от Титовия секретар по идеологията Милован Джилас и четирима сръбски професори, стават свидетели на парадокс. Черногорецът Джилас, чийто матерен език е сръбски, се оказва по-малък „македонец“ от македонеца (който през Втората световна война учи в Софийския университет!) Блаже Конески. Джилас принуждава Конески да се откаже от сръбските букви Ћ и Ђ, а Венко Марковски е принуден да се откаже от българската Ъ. В „македонската азбука“ остават сръбските букви Љ, Њ, J и Џ. Седмица по-късно езиковата комисия дефинитивно решава въпроса. На 3.05.1945 г. съставя резолюция с обяснение защо сръбските букви Љ, Њ и J остават, а българската Ъ отпада. Решението е публикувано в празничен брой на в. „Нова Македониjа“ (5 май 1945 г.). Тъй се пръква македонскиот jазик. Чрез сърбо-еничарската „кукувица“ Конески Белград „снася“ „македонисткото яйце“ в духовната „плът“ на Вардарска Македония.
За жалост тази „подробност“ Богойески няма как да знае. Защото е „чедо“ на македонската образователна система. Това оправдава невежеството, ако е ученик. Но не и ако е интелектуалец.
Фактите слагат точка… Историята на вардарските българи между 1919-1940 г. в кралска Югославия е „обща“ с тази на сърби, хървати, словени, а между 1944-1991 – в Титова Югославия. А преди 1919 г. не е „обща история“, както погрешно я дефинира договорът, а българска. Историята на македонските българи е интегрална част от българската история.
Тъй е и с личностите, които „творят историята“ на трите дяла на Македония (Егейска, Вардарска и Пиринска). Епопеята на историческите лидери на ВМОРО-ВМРО Г. Делчев, Д. Груев, Я. Сандански, Т. Александров, ген. Ал. Протогеров. А македонските „първи герои“ се пръкват като еничари след 1944 година, когато Вардарска Македония става част от „общата история“ на Титова Югославия. По-възрастното поколение ги знае: Лазар Колишевски, генерал Михаило Апостолски, Велко Влахович, Кръсте Цървенковски, Блаже Конески и др.
Ето пример за „македонистки“ прочит на скопения термин „обща история“. Скопие натрапчиво говори не за Илинденско-Преображенското, а за
„МАКЕДОНСКОТО“ ИЛИНДЕНСКО ВЪСТАНИЕ.
Лицемерният „прочит“ на „общата история“ личи по стила на „съвместните чествания“ на събития и личности. Споменахме как на 4.08.2018 г. Зоран Заев рече: „Илинденското въстание е македонско. Ако некой гражданин от България иска, нека да го чества“.
Ето премълчаван от Скопие факт. От Крушовската република, най-светлия момент от въстанието. В свой спомен Велко Пецанов, член на ръководното тяло на местната ВМОРО, пише: „На 22 юли 1903 год. Крушово бе обявено за република. Правителството на републиката се състоеше от следните лица: 1) Дину Вангел – патриаршист – председател и завеждащ съдебното ведомство; 2) Георги Чаче – албанец – секретар и завеждащ реквизиционното ведомство; 3) Теохар Нешков – българин – касиер и завеждащ финансите; 4) Димитър Секулов – българин – завеждащ прехраната и производството; 5) Христо П. Кюркчиев – българин – градоначалник и завеждащ милицията; 6) Николаки Балю – влах – завеждащ санитарното дело“.
Друг ключов момент в мътния прочит на т.нар. „обща история“ е
ЗА КАКВА МАКЕДОНИЯ СЕ БОРЯТ ВМОРО И ГОЦЕ?
Скопският „прочит“ – от най-високо ниво. „Безспорна историческа истина е, че Гоце Делчев се самоопределял като българин“. Това призна президентът на Македония Стево Пендаровски пред македонския сайт focus.mk (21.06.2019). Но трескаво допълни: „Дали не е стопроцентова истина, че Гоце Делчев се е борил за македонска държава – автономна, независима? Няма нито един документ, от който да личи, че Гоце Делчев се е борил за голяма България или за присъединяване на тогавашната османска провинция към България“.
Никъде Гоце Делчев не говори за независима македонска държава. В документите ВМОРО ясно се говори за автономия, а това не е „независна држава“. Явно президентът куца в юридическите понятия! Наистина „автономия“ иде от старогръцкото αủτνομία (независимост), но в съвременен прочит означава образувание в рамките на федерация.
Дори Върховният Македоно-Одрински комитет (ВМОК) има съвпадение с целите на ВМОРО. Историкът Славчо Гоцев в свое изследване („Никола Спасов Малешевски (1850-1945). Живот и дело) отбелязва: „При самото учредяване, по въпроса за целите на македонската организация се оформят две предложения: автономия на Македония или обединение с България. Налага се първото. Целта на ВМОК е формулирана така: „…придобиване за населенията на Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили“.
След Илинденско-Преображенското въстание целта остава. Видният наш историк Димитър Гоцев в безценна брошура „Идеята за автономия като тактика в програмите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско. 1893-1941“ (1983 г.), цитира спомен на войводата от Струга Милан Матов. „Една фалшива мълва беше пусната в Македония около и след Илинденското въстание, че върховните комитети в София искали присъединяването към България, а ВМОРО иска автономия. По тоя повод през юни 1906 г. аз бях в София и се отнесох за разяснение до Даме Груев, който ми отговори следното: „Ние сме българи и всякога работим и ще работим за обединението на българщината. А всички други формули са етап за постигане на тая цел. Не е дошъл обаче момента, нито е наближил за решение на нашия въпрос; затова няма място за препирни и приказки от подобен род“.
Какво мисли по въпроса Гоце Делчев, научаваме от бойния му съратник Пейо Яворов: „Чужд на всякакъв шовинизъм, той работеше за всички, които страдат под тиранията. И пред неговата пламенна и убедителна реч изчезваха всички национални вражди в името на една самоуправна Македония. Пред неговото възторжено предричане на една федеративна республика на Балканския п[олуостро]в изчезваха всички племенни ненависти“.
Разсъжденията за Илинден 1903 „се въртят като пумпал“ около една ключова личност. Заради чиято етническа принадлежност от година комисията буксува. Проф. Кирил Топалов, неин член, учуден подчертава
ПАРАДОКСАЛНИЯ КАЗУС С ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ.
Според него парадокс е спорът за произхода на Гоце Делчев, който сам себе си определя за българин, но македонистите го оспорват.
Най-пресен пример. Съпредседателят на Съвместната българско-македонска комисия Драги Георгиев на 1 май 2020 г. в интервю за македонската телевизия ТВ 24: призна: „Невъзможно е да бъде постигнато решение, когато членове излагат аргументи, че Делчев е българин или македонец. Той е най-големият национален герой на македонския народ, убедително е на първо място, след това са всички други. Невъзможно е Гоце Делчев да бъде отделен от македонския народ. България има Васил Левски, Христо Ботев. Гоце Делчев няма това място в България, което има в Македония. Съвсем заслужено той е най-големият исторически мит и национален герой на македонския народ“.
Около Гоце Делчев се завихриха две провокации. На тях ядно реагира един от главните виновници за менте договора ни със Скопие. На 9 юни 2019 г. вицепремиерът Кр. Каракачанов изригна: „През цялото време се прокарва разделение между „македонско“ и „българско“ с внушението, че към онзи момент става дума за различни народи“. Каракачанов недоволства и от друго предложение на Скопие: заедно да се чества 7 октомври – денят, в който костите на Гоце Делчев са предадени от комунистическата власт в София на Скопие.
Защо е това ожесточение за Гоце? Да разберем скопската паранормална логика ни помага известният македонски интелектуалец и журналист Владимир Перев. В интервю за българския „Дневник“ (21.06.2019 г.) подчертава особеното място и роля, която има спорът за Гоце Делчев. На въпрос „Защо точно Гоце Делчев е в центъра на тази битка?“ отговаря: „Да, той е крайъгълният камък за определение на македонското националноосвободително движение срещу Османската империя и ако не е с македонска национална идентичност, пропада цялата борба на ВМРО-ДПМНЕ като македонска организация. Истината излиза наяве, а българският характер на борбата остава незаличим. Но не е само това. В Скопие в по-тесни журналистически кръгове вече кръжат информации, че Македонската академия на науките и изкуствата, професорите от Историческия факултет и историците от Института по национална история вече са постигнали споразумение битката за Гоце да се спечели на всяка цена, без оглед на жертвите. А след това македонската страна „елегантно“ ще прояви „добра воля“ и на българската страна ще им остави като „велики българи“ – каквито и са – Тодор Александров, генерал Протогеров и Ванчо Михайлов“.
Че спорът „чий е Гоце?“ блокира работата на Комисията, призна проф. Кирил Топалов. На 24.09.2019 г. хвърли ретроспективен поглед по казуса, напомняйки изказване на една икона на „денешната македонска историjа“: „Идеологът и организаторът на антибългарските репресии в Македония след Втората световна война, който с лагери, изтезания мъчи българите – Лазар Колишевски, има изказване за Гоце Делчев. През 1946 г. – годината, в която България предоставя костите на Гоце на Македония, Колишевски казва, че Гоце Делчев е един българин. Дори той – кръволока на ликвидиране на българското съзнание там, не е допускал, че може да се стигне до такава фалшификация, че Гоце Делчев да бъде тотално откъснат от връзката си с България“.
Все по-очевиден е капанът, в който натикаха България управляващи и опозиция, с „телешки възторг“ гласували в парламента бумеранговия за националните ни интереси договор със Скопие.
СМЕСЕНАТА КОМИСИЯ Е ВРЕДНА И БЕЗПЛОДНА
На 29.11.2019 г. проф. Ангел Димитров призна: „Това, за което сме се договорили, е толкова малко и незначително, че се затруднявам дори да си го припомня. Поредната среща показва, че напрежението в работата на комисията не затихва и дори се получават сигнали, че македонците имат различни представи както за смисъла на работата, така и относно разбирането им на Договора за добросъседство. Не сме в състояние да говорим за постигнати сериозни резултати“.
Един експерт по проблема, талантливият македонски журналист Виктор Канзуров, в интервю за в. „Трета възраст“ призова българските членове на комисията „да напуснат работата й, тъй като няма да има никакъв резултат, ако се продължава в духа на дървеното философстване”. „Ръководителят на македонската страна акад. Драги Георгиев и проф. Петър Тодоров се правят, че не разбират кой е главният проблем – фалшифицирането/прикриването на българското самосъзнание на многобройни исторически личности от Македония“.
Грехът на Каракачанов, който ядно се възмущава, е в съзнателното пренебрегване експертния потенциал на Македонския научен институт. Вместо конформисткото трио А. Димитров – Иван Илчев – Наум Кайчев. Непростимо е и пренебрегването на академик Георги Марков.
Същото мисли и Петар Богойески: „Може би е добре да мислим в посока премахване на македонско-българската комисия, защото не виждам възможност за нейното съществуване в условия, при които българските представители очакват абсолютно да бъде приета „тяхната истина“, без да се вземат предвид каквито и да било аргументи от „македонската истина“. Всичко това да бъде заменено от публикуването на исторически факти в двете държави в оригинален вид, с което ще се избегне опитът за налагане на „държавните историографии“, а младите поколения нека учат историята от автентичните исторически доказателства“.
Чий е Гоце? Това е въпросът, който като демон кръжи над подпухналите глави на излишната Смесена комисия. Ако Гоцевият дух „чува“ какво говорят за него учени македонисти от Скопие и политкоректни малодушници от София, едва ли му остава друго, освен да „слезе и влезе“ в някоя задимена механа, ядно „изричайки“ Ботевото: „Ще да пия напук врагу, / Напук и вам, патриоти! / Аз веч нямам мило, драго, / А вий… вий сте идиоти!“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
Драги Георгиев /вляво/ и Ангел Димитров 
Красимир Каракачанов 
Петар Богойески 
Етническа карта на Македония /преди 1912/
